Джон Лескроарт
Фатална изневяра (31)

31

Шефът на криминолозите Лен Фаро изгледа Бет и Айк иззад бюрото си, сякаш бяха от друга планета.

— Вие двамата се шегувате с мен, нали?

— Яхтата не е много голяма — каза жената. — Двама или трима от хората ти могат да се справят с нея за час-два.

— Час-два, това ми хареса. Откъде смятате, че ще намеря тези двама или трима души? Без да споменавам за час-два. Всичките ми хора са навън в момента след ненормалния уикенд, който ти, Бет, би трябвало да помниш, след като прекара половината нощ навън, нали? В „Улоа“?

— Да, но това…

— Това — прекъсна я Фаро — е нещо, за което се опитахте да вземете заповед, но не успяхте, ако не греша. Нали така?

— Така — отвърна Айк, — но вече не ни трябва такава. Имаме разрешението на собственика.

— Гордея се с вас. Знаете ли защо целият процес за взимане на заповед е направен такъв? За да не пилеем време и държавни пари в гонене на вятъра. Хора, не се обиждайте, но това вашето е точно такова. Как да дам приоритет на яхтата ви пред някое истинско местопрестъпление?

— Смятаме, че яхтата е точно това, Лен — каза Бет. — Смятаме, че има голяма вероятност Питър Аш да е отишъл на лодката и да е бил застрелян на нея.

— Ще ви кажа нещо. — Фаро дръпна брадичката си. — Защо вие двамата не отидете на тази яхта, за да огледате. Намерете някакво доказателство, че това е местопрестъпление, независимо колко малко е то — гилза, куршум, видими петна от кръв, куфарче, пълно с пари или наркотици, или и с двете, каквото и да е, може би дори друго тяло. Ако намерите друго тяло, ви гарантирам, че ще успея да ви вкарам в графика си. Евентуално.

Без да обръща внимание на сарказма на Фаро, Айк каза:

— Тук не става въпрос за случай с наркотици.

Лен поклати глава, видимо се наслаждаваше на разговора.

— Не съм казвал такова нещо. В нашия бизнес наричаме парите и наркотиците доказателство, че има нещо нередно. Ако намерите каквото и да е от гореизброеното, върнете се, вземете подписана заповед за обиск и аз с удоволствие ще изпратя екип, който да огледа. Но имайте предвид, че пак няма да сте първи в списъка ми. Ще се съобразя с реда на пристигане, както казват.

* * *

— Не. — Джеф Кук внимателно остави чашата си с кафе в чинийката на кухненската им маса. Мислех за това цяла вечер, скъпа, и реших, че няма да идвам.

— Разбира се, че ще дойдеш — отвърна Бина. — Двамата ще отидем.

— Няма. Кучият син се е пробвал с теб. Шибано копеле. Не мога да си извадя тази мисъл от главата.

Бина се пресегна и потупа ръката на съпруга си.

— Не биваше да ти казвам. Наистина нищо не се случи, Джеф.

— Не това е важното. Ето ни и нас, най-добри шибани приятели. Имам предвид, че наистина вярвах в това. А той се е опитал да ме предаде, като се пробва с теб.

— Може би не е приемал нещата така.

— Опитвал се е да изчука жена ми и е смятал, че няма проблем?

— Джеф. Стига. Не беше точно така. Може би просто се е пошегувал. Може би не съм разчела правилно ситуацията.

— Съмнявам се.

— Дори така да е, нищо не се променя. Трябва да отидем на погребението.

— Не разбирам защо.

— Защото целият свят знае, включително и онази инспекторка, как й беше името…

— Тъли.

— Както и да е. Защото тя и всички останали знаят онова, което си им казал, че двамата с Питър сте били най-добри приятели. Ще е изключително странно, ако не се появиш на погребението. Ще си зададат въпроса защо не си там, пръв сред опечалените? Няма да остане незабелязано нито за Тъли, нито за останалите.

— Да го забелязват? Какво от това?

— Имаш си добра репутация, която трябва да пазиш. Джеф Кук е истински и лоялен мъж, който ще отиде на погребението на най-добрия си приятел.

— Проклятие.

— Добре. Не си мисли, че не те разбирам. Но просто трябва да се появиш, Джеф, и това е всичко.

* * *

Макар „Сейнт Джон“ да беше просто една малка църква на „Пето авеню“, вътре имаше доста празни пейки. Бет и Айк пристигнаха около 10:20. Службата вече беше започнала, затова седнаха най-накрая. Бет си помисли, че за човек, когото всички бяха обичали, освен убиеца му, разбира се, нямаше кой знае каква навалица — присъстваха не повече от петдесетина души. Разпозна Мани Майър и рецепциониста от фирмата на Питър, Джули, Джил и близнаците, Джеф и Бина Кук и за голяма своя изненада Кейт и Рон Джеймисън заедно с двете им деца — които очевидно не бяха на училище — Ейдън и Джейни.

Забеляза, че Каръл Люкинс я няма, нито пък някой друг от жилищната сграда на Питър. В интерес на истината, Бет очакваше истинска навалица от някои от жените, с които Аш беше имал взаимоотношения, но дори да имаше такива тук днес, те не бяха много. Останалата част от присъстващите бяха от правната общност — повечето от тях бяха мъже, горе-долу на възрастта на Петър, облечени в елегантни бизнес костюми.

Бет и Айк излязоха навън, когато службата свърши. Свещеникът съобщи, че ще се преместят в „Колма“ за погребението, и по-голямата част от присъстващите, независимо от гъстата мъгла, която беше затиснала улицата, излязоха от църквата и зачакаха да получат насоки.

Кейт първа забеляза Бет. Дръпна семейството си и всички заедно отидоха при нея. Без никакъв знак за последната им неловка среща или за телефонния им разговор. Кейт целуна приятелката си по двете бузи, беше представена на Айк („Прословутият инспектор Маккафри, за когото Бет постоянно говори!“) и проформа представи собственото си семейство. Макар Рон и децата да бяха само странични наблюдатели на взаимоотношенията между двете жени. Бяха прекарали достатъчно пикници и рождени дни заедно, за да е това представяне напълно ненужно, а дори и малко глуповато. Въпреки това Ейдън и Джейни учтиво се ръкуваха с Бет и Айк като добре възпитани деца.

Рон някак си вдървено прегърна инспекторката и я дари с въздушна целувка.

— Не мога да повярвам колко време мина — каза й той с видимо искрен ентусиазъм. — Двете с Джин трябва да ни дойдете на гости за вечеря. И то скоро, сериозен съм. Трябва да отпразнуваме чудотворното ви възстановяване — само се вижте двете! — и да се върнем към нормалния си живот.

— Звучи ми чудесно — отвърна Бет.

— Да — съгласи се Кейт. — Трябва да се съберем, скъпа. Заедно с Джини и децата. Нека бъде колкото се може по-скоро.

— Дадено — отвърна инспекторката, макар да знаеше, че този ден няма да е в близкото бъдеще, ако въобще някога се състоеше.

— Значи го решихме — Рон се наведе над Бет и сниши глас. Изражението му беше мъртвешки сериозно и обезпокоено. Как върви разследването ти на онази трагедия? Можеш ли да говориш по темата?

— Мога да ти споделя, че все още работим по него.

— Бих казал, че това е по-добре, отколкото да е „замразено“.

Бет му се усмихна.

— По-добре е, прав си. Макар че ако трябва да бъда честна, не е кой знае колко по-добре.

— Каква загуба. Той беше добър човек.

— Явно всички са съгласни с това. Но си мисля, че двамата с Кейт не сте го познавали толкова добре.

— Истина е. Но не е необходимо да го познаваш толкова добре, за да бъдеш запленен от чара му — отвърна Рон. — Макар че главната причина да сме тук е да бъдем солидарни с Джеф. Нали познаваш партньора ми Джеф Кук?

— Срещали сме се, да.

— Двамата с Питър вероятно вече знаеш — бяха доста близки приятели. Цялото това нещо го срина.

— И аз така разбрах.

— Ще е чудесно… За всички ни ще е чудесно, ако намериш убиеца му.

— Старая се, Рон. Ще видим какво ще стане.

Бет видя Джил, която не беше свалила тъмните си очила, и сестра й Джули, както и мъж в тренчкот над официален бизнес костюм, който се беше запътил към близнаците. Извини се на Рон и направи знак на Айк да я последва, който се измъкна от Кейт под някакъв претекст. Двамата полицаи оставиха семейство Джеймисън и се насочиха към новодошлите, които очевидно искаха да разговарят с тях.

— Добро утро, инспектори — започна Джил. — Всеки момент ще натоварят ковчега в лимузината и ще се наложи да тръгваме, но си помислих, че можем да си спестим време и неприятности. — Жената отстъпи на една страна, за да представи спътника си. — Това е Боб Патчет, адвокатът, за когото говорихме онзи ден. Боб, това са инспектори Тъли и Маккафри.

Патчет беше в средата на петдесетте. Външният му вид направо крещеше, че е адвокат. Косата му беше стоманено сива и късо подстригана, вписваше се чудесно със стоманените му очи, които не излъчваха никаква топлина. Юристът само кимна, сякаш устата му беше защита. Бет си помисли, че този човек вероятно не е способен да се усмихва при никакви обстоятелства, особено при подобни. Той не се ръкува с тях.

Джил, от която се излъчваше много повече увереност от предишните им срещи, пристъпи напред и застана точно пред Бет.

— Ето ни, инспектори. Разполагате с пет минути, през които да ни попитате каквото желаете, след което се надявам никога повече да не ви видя.

Адвокатът й побърза да добави с мъртвешки глас:

— Госпожа Аш ще разговаря с вас, при това на погребението на съпруга си, против моите усърдни възражения. В интерес на истината, смятам, че никой от семейството не трябва да разговаря с вас предвид предишните ви действия.

— Ако не разбера нещо правилно, адвокатът ни ще се намеси, за да ни спаси от самите нас — обясни Джил, — но междувременно снощи обсъждахме ситуацията и изникна въпросът с пистолета на Ерик. Онзи, който е бил откраднат.

— От стаята му в „Бъркли“ — разясни Бет.

— Това е първото нещо.

Патчет прочисти гърлото си.

— Джил.

— Всичко е наред — увери го жената, след което заговори на инспекторите: — Никога не го е носил в „Бъркли“.

— Тогава… — Айк бръкна в джоба си. — Ще запиша разговора ни.

— В никакъв случай — сряза го Патчет. — Дори най-дребното отклонение в показанията на клиентката ми, което се представи в съда, може да се приеме като голямо противоречие. Джил, просто не мога да позволя подобно нещо.

— Не подлежи на обсъждане. — Тонът на Айк беше непоклатим. Не искам да има никакви съмнения в точните думи на свидетелите.

— Вече взех своето решение, Боб. Инспекторе, можете да запишете разговора ни. Никой от нас не е сторил нищо нередно, така че нямаме какво да крием. Независимо какво си мислите вие, наистина искаме да откриете убиеца на съпруга ми.

— Беше започнала да ни обясняваш за пистолета на Ерик, който не е бил носен в „Бъркли“ — каза Бет. — Къде е бил?

— В стаята му — отвърна Джил. — В къщата ни.

— Значи е бил откраднат от вас?

— Да.

— Знаеш ли кой го с взел?

Тайлър пристъпи напред.

— Аз бях. Аз го взех.

— Трябва да се намеся — каза Патчет. — Не говори.

Младежът не му обърна внимание.

— Помните, че миналия път, като бяхте у нас, малко побеснях. И си тръгнах. Помните ли?

— Разбира се — отвърна Бет. — Попита ме защо не съм навън да тормозя бездомници.

Тайлър наведе глава засрамен.

— Съжалявам за това. Беше глупаво от моя страна. Обикновено не се държа така. Както и да е, важното е, че не бях там, когато си разпитвала Ерик за пистолета. Не разбрах за какво е цялата тази врява, защо имаме нужда от адвокат и така нататък до снощи, когато се опитвахме да изясним всичко.

— Защо го взе? — попита Айк.

— Защото Ерик наистина имаше намерение да убие татко и трябваше да сторя нещо, за да го спра.

— Добре — съгласи се Бет. — Кажи ми къде беше скрит. Откъде го открадна?

— От нашата стая. Винаги сме си имали тайни скривалища. Неговото е под дюшемето под леглото му. Когато Ерик заговори сериозно — това беше след спречкването им с татко, нали се сещате, че иска да го убие, че ще си купи оръжие и ще го стори, трябваше да направя нещо. Започнах да проверявам скривалището му и един ден открих пистолета там.

— Я стига, Тайлър — намеси се Айк, — веднага би се сетил, че си бил ти.

— Да, разбира се, че си го помисли. Кой друг може да го е взел? Казах му, че не знам за какво говори. Скарахме се. В интерес на истината, едва не ме удуши, но не се предадох.

— Ерик — попита Бет, — ако не си знаел къде е, защо ни излъга, че пистолетът е бил откраднат от стаята в общежитието ти?

По-намръщеният брат стоеше прегърбен с ръце в джобовете.

— Защото, ако крадецът не беше Тайлър, то това значеше, че го е взела мама. Трябваше да ви държа, вас, момчета, настрани от нея.

— „Момчета“? Може би имаш предвид „инспектори“? — скастри го Бет.

— Да.

Очевидно Джил все още не можеше да повярва на чутото.

— Помислил си е, че съм взела пистолета му и съм го използвала, за да убия баща му — обясни тя.

— Кой би те винил? — учуди се Ерик. — Никой.

— Моля те, синко — каза майка му. — Не започвай сега, не и тук. Никога не го прави, става ли? — Жената отиде при него и го прегърна. — Всичко свърши. Обичам те. Нека продължим напред.

Ерик се отпусна в прегръдката й. Скри лицето си в тялото й, а раменете му започнаха да подскачат. Джил отведе сина си настрани.

— Тайлър — Айк се възползва от крехката тишина, която падна като купол отгоре им, — какво направи с пистолета?

— Хвърлих го в една шахта.

— Коя по-точно?

— Онази до нас.

— Кога се случи това?

— Не помня точно. Преди около месен и половина? Някъде там.

Кръвта на Бет затуптя в ушите й. С продължителната суша и оскъдните дъждове в Сан Франциско през последните осем месеца, ако младежът казваше истината, имаше много голяма вероятност пистолетът да е близо до мястото, на което беше изхвърлен.

— Тайлър — каза тя, — какво ще кажеш още сега да дойдеш с нас и да ни покажеш точно къде си го изхвърлил?

Патчет се намеси:

— Тайлър, не мисля, че…

— Не се обиждайте, сър — отвърна младежът, — но ще отида. Този пистолет не е използван за убийството на баща ми, което означава, че Ерик е невинен, както и мама.

Бет не знаеше каква част от признанията щяха да се окажат истина. Този добре аранжиран сценарий можеше да е една голяма шарада отвъд най-смелите й представи. Вярваше, че всичко, което току-що чу от семейство Аш, беше самата истина и ако не друго, с намирането на оръжието щяха да намерят първото си веществено доказателство, свързано с разследването. Дори да се окажеше, че е просто безполезна вещ, самото намиране на пистолета, който Ерик Аш си беше купил с намерение да убие баща си, щеше да се окаже морална победа.

— Искате ли да тръгнем веднага? — попита Тайлър.

— Ако майка ти няма нищо против да пропуснеш останалата част от погребението — отвърна Бет.

— Ще отида да я питам. Просто искам да приключим с всичко това. — Младежът се обърна и тръгна, а леля му Джули го последва.

Патчет стоеше на три крачки от Бет, беше мълчалив и надут. Тя срещна погледа му и го дари с грубо кимане, подобно на онова, с което ги беше поздравил той.

— Много ви благодаря — каза му с възможно най-равнодушния си тон. — Бяхте от голяма полза.

* * *

Когато след обяда се върнаха в Съдебната палата, отново разиграха постановката с Фаро от сутринта.

— Добре — каза шефът на криминолозите, — нека повторим нещата и този път по-бавно, защото на първо четене не ми изглеждаше да има голяма полза от претърсването на яхтата.

Бет кимна.

— Айк знаеше, че ще кажеш точно това.

Фаро погледна партньора й.

— Айк е умен човек — каза той. — Пистолетът, който Ерик беше купил — „Таурус“, двадесет и пети калибър, отбелязан с етикет и прибран в торбичка, се намираше в средата на бюрото. Криминологът го бутна с гумичката на молива си. — Нека разиграем ситуацията ей така, за кеф, като започнем с пистолета. Наясно ли сме дали това е оръжието, с което е бил убит Питър Аш?

— Не.

— Добре. Знаем ли, че това не е оръжието, с което е бил убит Питър Аш?

— Да.

— Напълно сигурни ли сте?

— Напълно — отвърна Бет. — Този пистолет не е убивал никого, поне през последните двадесетина години.

— Откъде имаме тази информация?

— Оръжието е пълен боклук. Лен. Ерик Аш не е имал представа какво търси, когато е тръгнал да го купува, затова е взел каквото са му дали. Освен това е бил толкова уплашен, че дори не си е направил труда да го простреля, за да види дали всичко е изправно. Не и с патрони. Знаеш ли какво? Пистолетът не работи. Ударникът е прецакан. Пробвахме го, когато го извадихме от шахтата. Постоянно засича.

— Чудесно — отвърна Фаро. — Значи това не е оръжието, с което е бил застрелян господин Аш? Как това ви доближава по някакъв начин до яхтата? Няма никакъв шанс този пистолет да се приеме като улика. Ако беше онзи, който го е убил, тогава щяхме да имаме за какво да си говорим, но дори тогава нямаше да стане бързо и лесно. А сега… — Мъжът сръга торбичката отново. — Искам да чуя мнението ви. Ще съм с отворен ум, кълна се в бога.

— Добре — започна Бет. — Преди да намерим пистолета, бяхме свели списъка си със заподозрени до двама души — Ерик Аш и Джеф Кук, човека с яхтата. Този пистолет елиминира Ерик. Остава ни само господин Кук.

— Ами ако Ерик си е купил друг пистолет? — попита Фаро. — Такъв, който да работи, след като е установил, че първият не е изправен и го е обявил за откраднат.

— Не е направил така.

— Откъде знаеш?

— Защото наистина смяташе, че е възможно майка му да е извършителката на убийството. Това означава, че не го е направил той.

Фаро погледна Айк, беше започнал да се дразни.

— Наистина ли?

Айк кимна уклончиво.

— Подкрепям мнението на партньорката си. Права е. Ерик не е убил баща си — с този или с някой друг пистолет. Това ни оставя само с Джеф Кук, който ни даде разрешение да разглобим яхтата му на части, ако желаем.

Търпението на Фаро като че ли се беше изчерпало. Мъжът завъртя очи.

— Сериозно? Смятате, че това ще ме убеди? Нямате никакво ново доказателство. Не разполагам с основателна причина да позволя претърсването на яхтата на този човек, която трябва да отбележа може въобще да не е местопрестъпление.

— Възможно е да намерим някоя гилза — започна Айк.

Фаро избухна.

— Гилза? Смяташ, че ще намериш гилза на яхтата му?

— Може би не е много вероятно — отвърна Бет, — но поне…

— Не е много вероятно! Мамка му, инспектор Тъли. Наистина мамка му. — Шефът на криминолозите се отпусна на стола си и скръсти ръце. — Аш е бил убит с един изстрел, прав ли съм? Бум. Веднъж. Пистолетът произвежда изстрел и гилзата изхвърчава в средата на залива, ако въобще нещо се е случило на тази яхта и ако въобще е плавала в залива. Но нека приемем, че не е изхвърчала в залива, а е паднала някъде на лодката. Не мислите ли, тъй като е единственото доказателство, което обвързва убиеца с престъплението, че той ще се потруди малко, за да я намери и изхвърли зад борда? Това не ви ли звучи логично?

— Разбира се — съгласи се Бет и дари Фаро с извинителна усмивка.

— Значи си признавате, че е почти невъзможно да се намери гилза? Или нещо друго? Но въпреки това продължавате да ме тормозите?

Усмивката на инспектор Тъли буквално засия.

— Наистина искаме да отидем на тази яхта, Лен. С твоите момчета. Да видим какво ще намерим.

— Да, разбрах ви пределно ясно, но искам да ме чуете и двамата — хората ми са заети. Намерете ми местопрестъпление и ще ви изпратя екип. Наистина. В крайна сметка такава ни е работата. Дотогава — не очаквайте нищо от мен.

* * *

Лик се върна на бюрото си, за да се обади на дъщеря си Хедър у дома, а Бет се възползва от възможността да слезе долу в моргата, за да се наслади на още една среща с ексцентричния и брилянтен съдебен патолог Амит Пател. Макар да не работеше, пистолетът на Ерик беше насочил мислите й към оръжията и специално към онова, което беше убило Питър Аш. Имаше нещо, което желаеше да научи, макар да не знаеше защо, но се доверяваше на инстинкта си и не смяташе, че това може да е поредната загуба на време.

Намери Пател на бюрото му по средата на обяд, който се състоеше от изобилие от различни сурови зеленчуци и някакъв бял сос. Мъжът беше оставил книга с меки корици върху бюрото си. Когато Бет влезе, той се изправи наполовина в стола си и каза:

— Вървиш много по-добре, инспектор Тъли.

— Подобрявам се с всеки изминал ден.

Пател отново се отпусна на стола си.

— Как мога да ти помогна? Нека е нещо бързо и лесно. Не искам да съм груб, но както вероятно знаеш, малко сме претрупани с работа напоследък. Пет случая само за този уикенд.

Бет кимна.

— Самата аз бях на единия от тях в събота вечерта, по-скоро през цялата съботна нощ. Емил Яриан.

Пател изцъка с език.

— Интересен човек — каза той. — Шест пръста на крака. Знаеш ли, че генът за шест пръста е доминантен?

— Не.

— Аз предпочитам да имам шест пръста. Защо с времето не започнем да имаме по шест от всичко — пръсти на ръцете, пръсти на краката?

— Хубав въпрос.

— Така е. Ето нещо, което е наистина невероятно. Шестте пръста са характерни за Близкия изток и Древен Шумер, откъдето идват шестдесетте секунди в минутата, шестдесетте минути в часа и така нататък. Шест пръста. Представи си, ако това беше нормата. Колко различен щеше да е светът. Господин Яриан е от Армения, което, предполагам, че е достатъчно близо дотам от генетична гледна точка. — Пател отхапа от един морков. — Но смятам, че въпросът ти не е свързан с пръстите на краката на господин Яриан.

— В интерес на истината, дори не засяга господин Яриан.

— Интересува те удавникът.

— Да. Помислих си, че можем да обсъдим изстрела, който го е убил. Куршумът е минал през всичко, ако си спомняш? Дрехи, кожа, сърце, дроб, задни мускули, кожа, още дрехи.

— Разбира се. Какъв ти е въпросът?

— Можеш ли да направиш някакви заключения за вида на куршума или оръжието, които могат да имат такава сила на проникване?

Пател лапна малко броколи и известно време само предъвква.

— Кое те интересува — куршумът или пистолетът?

— И двете. Просто искам да чуя мнението ти.

Патологът помисли още малко.

— Какво смятат криминолозите?

Бет му се усмихна.

— Вече не сме особено добре дошли при тях.

Пател помълча още миг.

— Добре. Но не очаквай да се съглася да свидетелствам в съда, ако се наложи.

— Не мисля, че ще се стигне дотам.

— Нека разгледаме първо куршума. Почти без съмнение говорим за куршум с метална ризница, иначе нямаше да премине през всичко. Но дори с метална ризница… Виж, основното е, че стандартните полуавтоматични оръжия работят с подобни патрони.

— Дотук добре — каза Бет.

Пател я изгледа замислен, след което кимна.

— Но 380 например, който работи с куршуми с метална ризница и е с обикновено възпламеняване — не бих заложил кариерата си на това, което ще ти кажа, но той не може да създаде такава проникваща сила. Ще забави ход доста бързо. Ще се изненадам изключително много, ако видя такъв куршум да влезе и да мине отзад.

— Някога виждал ли си подобно нещо да се случва?

— Виждал съм куршуми с метални ризници да минават през ръце и крака безброй пъти, но не си спомням някой да е минавал през средата на тялото. Поне не на възрастен. При деца, за съжаление, да. Но при един мъж трябва да пробие много неща, а мускулната маса е страшно плътно нещо.

Бет се отпусна на стола си.

— Добре, при стандартен пистолет 380 със стандартно възпламеняване какви са шансовете?

— В случая на Питър Аш ли? — Пател помисли още няколко секунди. — Бих казал, че шансовете са нулеви.

— Какво означава това?

— Куршумът е минал през Аш, което ни оставя с въпроса за възпламеняването.

— Искаш да кажеш, че някой си е направил патроните сам?

— Или просто е използвал военни — отвърна патологът.

* * *

— Не ми пука, че не можем да потвърдим алибито на Ерик. Да, вярвам изцяло в него. Отишъл е в „Топ Дог“ и е убил няколко часа на лаптопа си, защото не е искал да е край шантавия си китайски съквартирант и неговите приятели картоиграчи. — Бет седеше на бюрото си срещу Айк. — Лично аз съм доволна. Ерик не си е купил втори пистолет, с който да застреля баща си. Точка.

— Това къде ни отвежда?

Бет се опита да вложи оптимизъм в гласа си.

— Искаш ли да се върнем на версията с Тереза?

Айк поклати глава.

— Не е била тя.

— Кой тогава?

— Някой. Никой. Може би говорим за случайно убийство. Питър е отишъл да побяга край брега, след като е изпратил Каръл Люкинс. Натъкнал се е на други терористи, които са тренирали, и те са го застреляли.

— Да — отвърна Бет, — може би точно това се е случило.

Айк отново поклати раздразнен глава, придърпа компютъра си и започна да набира нещо на клавиатурата.

— Какво търсиш? — попита го партньорката му.

— Нищо — отвърна той. — Просто се размотавам.

Бет погледна часовника на стената, часът беше 15:15. Телефонът й иззвъня на колана й и тя провери дисплея.

— Джини си е тръгнала от училище, просто ме уведомява — обясни тя.

— Разкажи й за онзи с шестте пръста — каза Айк. — Това ще й оправи деня.