Джон Лескроарт
Фатална изневяра (15)

15

Мани Майър от „Майър, Елдридж и Клайн“ седеше на огромната конферентна маса срещу двамата инспектори в голямата стая със стъклени стени, която гледаше към Фери Билдинг, както и към голяма част от Бей Ериа, окъпан от ярка слънчева светлина. Майър беше шестдесет и четири годишен мъж, едър и пищен, със сребриста грива, която падаше върху ушите му. Създаваше впечатлението за човек, който се смее много, макар че днес не му беше до смях.

Майър беше подпрял ръце на масата и беше преплел пръстите си, приличаше на мъж, който току-що е бил съборен от седлото на коня си и се опитваше да разбере къде се намира.

— Всички тук бяхме наясно, че през последните шест месеца Питър преминава през някакъв труден период, но мисля, че никой не очакваше нещо подобно да се случи.

— Нещо подобно? — учуди се Айк.

— Сещате се. Да стигне дотам, че да иска… да стигне до края.

— Смятате, че сам е отнел живота си? — попита Бет.

— Нека ви попитам, инспектор Тъли. Намерихте ли нещо, което показва, че не е? Направих просто предположение. Когато чух… новините, това беше първото, което ми изникна в ума — че се е застрелял. Да не би да казвате, че не е така?

Бет поклати глава.

— Не и категорично. Все още не сме изключили напълно никой от вариантите. — Запази тона си неутрален, търпелив. Възможно беше, помисли си тя, Майър да е в състояние на шок. Той местеше погледа си от Бет на Айк и обратно.

— Искате да кажете, че е бил убит?

Бет кимна.

— Толкова ли ви е трудно да приемете това?

— Че някой би искал да убие Питър? Отговорът ми е „да“. Почти невъзможно е. Поне за човек, който го познава.

— Защо смятате така?

Майър обмисли последващите си думи за момент.

— Защото беше такъв… Знам, че може да ви прозвучи малко не на място, но нямаше да е така, ако го познавахте. Той беше изключително очарователен мъж, истински симпатяга. Не мога да повярвам, че е имал враг, още по-малко пък че някой го е мразел толкова много, че е стигнал дотам да го убие.

— В такъв случай какво ще кажете за всичките неприятности през последните няколко месеца? — попита Айк.

Майър махна с ръка.

— Бракът му се разпадаше и знам, че това го съсипваше. Двамата с Джил продължаваха да си говорят, даже се опитваха да оправят нещата помежду си. Ходеха на семеен консултант.

— Вчера говорихме с нея — сподели Айк. Разводът е бил неизбежен. Очевидно не са успели да оправят нещата помежду си.

Майър кимна, не можеше да отрече.

— Вероятно сте прави. Но не мислите, че Джил е…?

— Не мислим нищо в момента, сър — отвърна Бет. — Просто разговаряме с хората, които са го познавали, за да видим докъде ще стигнем.

— Има ли някого във фирмата ви, с когото е бил близък? — попита Айк. — Някой, с когото се е виждал извън службата.

— Да. С мен. Членове сме на клуб за дегустация на вино. Събираме се всеки месец. Двамата със съпругата ми излизахме с тях на вечеря, на театър или на кино поне три-четири пъти годишно. Но мога да кажа, че не беше близък само с нас. Питър беше много дружелюбен. Всички го харесваха.

— Какво ще кажете за клиентите му? — попита Бет.

— Точно затова бяха негови клиенти — обясни Майър, защото бяха влюбени в него.

— Не е имал проблеми, така ли? Недоволни клиенти? Не е губил някое голямо дело? Или нещо подобно? — поинтересува се инспекторката.

Майър поклати глава.

— Нищо, за което да знам, а съм сигурен, че ако имаше, бих научил. Знаете ли, ако искате да сте сигурни в това, трябва да разговаряте със секретарката му, Тереза Болейн. Тя е с Питър, откакто дойде да работи за нас. В интерес на истината, той я доведе със себе си. Ако има някой враждебен клиент, за което се съмнявам, тя ще знае къде да търсите. Мога да я помоля да дойде до две минути, ако нямате повече въпроси към мен.

Мъжът стана, изглеждаше премазан от тъмносиния си костюм на райета, след което погледна първо единия, а после и другия инспектор.

— Такава трагедия. Такава ужасна загуба.

* * *

Тереза Болейн не се появи в конферентната зала през следващите няколко минути, защото въобще не беше дошла на работа тази сутрин. Когато Бет и Айк стигнаха до апартамента й в жилищната сграда на „Маркет стрийт“ под „Туин Пийкс“, жената отвори вратата още преди да са почукали на нея, и ги покани вътре.

— Прекалено е студено да стоите навън дори и за минута — каза тя.

Въпреки топлото посрещане и приятния тон, Тереза видимо се срина, когато влязоха. Тя беше природно привлекателна млада жена е дълбоки сини очи, руса коса до раменете, хубава кожа и издадени скули, която с минимални усилия можеше да се превърне в истинска красавица. Тази сутрин обаче не беше правила опити в тази посока. Нямаше червило, спирала или друг грим. Носеше грозни бабешки очила.

Тереза ги поведе към плота в средата на кухнята и седна на един от столовете. Пред нея беше отворен днешния „Кроникъл“ и тя погледна към него, след което го избута възможно най-далече от себе си. Нервно потри ръка върху едната си буза, а после и другата. Очите й бяха подути и зачервени.

— Съжалявам — каза тя.

— За какво? — попита Бет.

Тереза сви рамене.

— За всичко. Не съм болна, предполагам, че ви е ясно. Просто не можех да изляза днес. — Изражението й подсказваше, че търси одобрение.

— Няма нужда да се извинявате — отвърна Бет. — Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете без предварителна уговорка.

— Така или иначе, нямам какво да правя там, след като Питър го няма…

Айк я прекъсна.

— От тазсутрешния вестник ли научихте? — попита той.

— Не. Снощи една от приятелките ми гледала новините и ми се обади. Не знам дали й повярвах… но после видях…

Дадоха й минутка, за да се успокои. Бет си дръпна един от столовете и се разположи на него.

— Съжалявам — повтори Тереза. — Наистина, просто… не съм очаквала подобно нещо. — Жената си избърса очите.

Айк изглеждаше нетърпелив.

— Кога го видяхте за последно?

Резкият въпрос извади Тереза от унеса й, тя погледна косо инспектора и стисна устни.

— Какъв ден е днес? Четвъртък. Значи в сряда. Не. Вторник. Май беше в понеделник. В понеделник. Единственият ден, в който дойде на работа.

Айк продължи да натиска:

— Целия ден в понеделник ли беше на работа?

— Да. Остана до късно. Макар че си тръгна преди мен. Мога да проверя, но мисля, че беше около четири и половина.

— Някакъв ангажимент ли имаше?

— Поне аз не знам за такъв. Не беше вписан в графика му.

— Във вторник не се появи на работа, така ли?

— Не.

— Това характерно ли беше за него?

— В последно време нямаше нищо характерно в него. Обикновено се появяваше, поне в повечето случаи. Работеше, когато си искаше.

— Не ви ли казваше къде ходи?

— Да, казваше ми през повечето време.

— Имаше ли уговорки за вторник и сряда?

— Да. Във вторник трябваше да отиде на среща в друга кантора, а в сряда да пътува за Лос Анджелис.

— Предполагам, че не е изпълнил никоя от уговорките?

— Не. Нито една от двете.

— Това разтревожи ли ви?

— Разбира се. Не можеше да си позволи да не отиде на срещата във вторник. В сряда вече наистина се разтревожих. Опитах се да му се обадя на мобилния няколко пъти. Не ми отговори, но аз продължавах да си мисля, че просто ще се появи, както правеше обикновено.

— Хрумна ли ви да се обадите в полицията?

— Не, съвсем не.

— Защо?

Тереза сви рамене.

— Защото това се е случвало и преди. Повече от веднъж, в интерес на истината. Той щеше да ме убие, ако се бях обадила на полицията само след два дни отсъствие. Имам предвид, че моята работа беше повече да го покривам и да не привличам вниманието към него, когато се държеше… сещате се, безотговорно. Опитваше се да открие нещо.

Бет реши да се намеси най-накрая.

— Имате ли някаква представа какво е било това нещо?

Жената поклати глава.

— Не, той не ми сподели за какво става въпрос.

— Нима това е проблем за вас? — учуди се Айк. — Не му ли прочетохте мислите?

На лицето на Тереза се появи вяла усмивка.

— Ако потърсите думата „юридическа секретарка“ в речника, инспекторе — отвърна тя, — ще намерите подробно описание на длъжността.

— Той не ви ли намекна за какво става въпрос? Какво е смятал да прави?

— Разбира се, бях наясно с графика му. Аз го съставях. На теория трябваше да знам къде се намира във всеки един момент. Само дето, когато не се появеше на някоя среща или уговорка и го попитах какво става, той ми отвръщаше нещо от рода на „Не се тревожи. Такава ми е работата. Знам какво правя“. Държеше се така, все едно играеше някаква игра.

— Това не ви ли разтревожи? — попита Айк. — Не го ли попитахте какво става?

Тереза обмисли въпроса, преди да отговори.

— Трябва да разберете нещо. Питър беше чудесен шеф. Взе ме със себе си, когато дойде да работи за Майър преди осем години. Получавам доста добра заплата, може би повече, отколкото заслужавам, и то благодарение на него. Предполагах, че проблемите му се дължат на разпадането на брака му. Заигравките му с мен бяха просто начин да изпусне напрежението. Какво можех да направя, да му се скарам ли? Да му кажа, че трябва да се отнася по-сериозно към работата си? Я стига. Ако не можех да бъда гъвкава, то тогава не заслужавах доверието му. Смятах, че когато се успокои, което щеше да се случи скоро, отново ще се завърне към предишното си аз и всичко ще е постарому. Дотогава се налагаше да го подкрепям, как бих могла да не го сторя?

Бет нямаше какво да каже в отговор на обяснението на жената, затова продължи напред:

— Какво знаете за проблемите с брака му?

Въпросът предизвика изпълнен с вина поглед, който прескачаше от единия инспектор на другия, докато накрая не се спря на Бет.

— Не знам подробности относно брачните му проблеми — отвърна тя. — Както вече споменах, не ми споделяше какво се случва в личния му живот.

Айк пое щафетата.

— Добре. Но сте забелязали промяната в поведението му. Съпругата му ни каза, че е станал друг човек изведнъж или поне за много кратко време. Съгласна ли сте с това?

Тереза помисли около минута, след което кимна.

— Предполагам, че трябва да отговоря с „да“.

— Помните ли нещо по-конкретно? — продължи с въпросите Айк. — Помните ли кога точно се случи това и какво може да го е породило?

Секретарката чоплеше ъгълчето на плота.

— Не… имам предвид, нищо, в което мога да се закълна.

— Никой не ви кара да се кълнете в каквото и да било, Тереза — отвърна Бет. — Искаме да разберем какво помните, дори това да е много бегъл и маловажен спомен. Може да се окаже нещо изключително важно. Свързано ли е с ваш клиент? Господин Майър ни каза, че вие сте точният човек, с когото можем да разговаряме, ако Питър е имал проблеми с клиенти.

— Не. — Секретарката клатеше глава и продължаваше да чопли ъгълчето на плота. — Имам предвид, не и с редовните му клиенти. Всички го обичаха.

— Но… — настоя Бет.

Тереза изпусна дълга въздишка.

— Може би имаше… Мислех си, че е потенциална клиентка.

— Тя? — попита Айк.

— Имам предвид, че е малко вероятно…

— Продължавайте — прикани я Бет. — „Малко вероятно“ ми звучи много добре.

Тереза си пое дълбоко въздух, изпусна го, след което кимна и сподели онова, което й беше в главата:

— По някое време през пролетта, когато започна всичко това, Питър получи обаждане от жена, която не се представи, когато я помолих да го стори. Единственото, което ми каза, беше, че трябва да разговаря с него и че е изключително важно.

— По правен въпрос ли? — попита Айк.

— Не каза, но за какво друго би могло да бъде?

— Да. Разбира се. Продължавайте.

— Тя беше много любезна, но не приемаше „не“ за отговор, поне не от мен. Затова я помолих да изчака, обадих се на Питър и той ми каза, че ще приеме разговора.

— Какво се случи после? — попита Бет.

— Дори не знам дали това има някаква връзка, или не, но след няколко минути Питър изхвърча от офиса си и каза, че излиза малко на чист въздух. Каза, че ще се върне скоро, но ако въобще се е върнат по някое време, то е било, след като съм си тръгнала. Това беше първият път, в който наруши графика си. — Тереза изгледа инспекторите. — Той беше изпаднал в депресия, която го изяждаше отвътре. Може би нямаше нищо общо с тази жена и телефонния и разговор, но сега, като се замисля…

— Смятате, че вероятно има — довърши вместо нея Айк.

— Има и още каза Тереза.

— Какво? — прикани я Бет.

— Два дни по-късно същата жена се обади отново.

— Пак ли не се представи?

— Не, съжалявам. Обикновено не постъпвам така, разбира се, но този път…

— Няма проблем — успокои я инспекторката. — Втория път каза ли какво иска?

— Не. Само спомена, че желае отново да говори с Питър. Но той не беше в офиса, затова я свързах с гласовата му поща, но тя не му е оставила съобщение.

— Казвате, че всичко това се е случило точно когато Питър е започнал да се държи различно?

— Да. — Тереза сбърчи чело и погледна Айк.

— Какво мислите? — попита я инспекторът.

— Просто си спомних точното време. Спомних си кога се обади жената. Седмицата преди терористичната атака във Фери Билдинг. В деня на самата атака Питър ми каза, че ще обядва там, но впоследствие си променил решението и избрал „При Тадич“. Помня, че бях много радостна, че го е сторил, и се учудих, че е променил плановете си — нещо, което не правеше никога. Може би затова ми е останало в главата. Както и да е, според мен тази мистериозна жена някак си е свързана с промяната на Питър. Ако можете да разберете коя е тя…

— Да, смятаме, че ще ни е от полза — съгласи се Айк. — Ще я потърсим. Погледна Бет, сякаш искаше да й каже нещо, но в крайна сметка се обърна към Тереза: — Благодарим ви за отделеното време.

Подаде й визитната си картичка.

— Моля ви, свържете се с нас, ако се сетите нещо друго.

* * *

— Какво мислиш? — попита Айк, когато се включи в движението по „Маркет стрийт“.

— Питаш ме дали си мисля, че е спала с него?

— Да.

— Забеляза ли нещо, което да казва, че е?

— Нищо друго, освен факта, че е на тридесет и няколко години, самотна е и е с него от осем години.

— Не мислиш ли, че са имали просто приятелска и строго професионална връзка?

— Определено. Сигурен съм, че се случва често с доста хора.

— Но…

— Интуицията ми крещи, че освен всичко това са бъркали в меда.

— Какво елегантно описание — каза Бет. — Тъй като аз съм жената в нашия екип, аз трябва да имам интуиция.

— Нямаш ли такова усещане за Тереза?

— Не, всъщност нямам. Прилича ми на лоялна и отдадена секретарка. Освен това, ако се забърка с него и след това скъсат, ще застраши работата си. Една самотна жена не би рискувала. Според мен не е спала с него. Също така смятам, че не го е убила тя.

— Защо?

— Поради същата причина. Ако го убие, ще изгуби работата си. Освен това, ако е имала любовна връзка с него, защо й с да го убива?

— Лесен въпрос. За него тя е била просто забежка. Когато е приключил, я е зарязал и се е прехвърлил на следващата. Това е накарало Тереза да побеснее от ревност и да го затрие. Майната й на работата. Какво мислиш?

Бет го изгледа косо.

— Знаеш, че съм винаги отворена към нови идеи.