Джон Лескроарт
Фатална изневяра (2)

2

Малко след два часа Питър Аш вдигна телефона на бюрото си. Секретарката му каза, че жената, която се обажда, си казала името и обяснила, че го търси по личен въпрос, че двамата с него били приятели. Той толкова се беше задълбочил в стенограмата на показания, взети в средата на миналата седмица, че въобще не успя да се сети откъде познава Кейт Джеймисън, макар името да му звучеше бегло познато.

— Съжалявам — каза той, след като жената му каза „здравей“. — Тереза каза, че въпросът е личен, но не мога да се сетя откъде се познаваме.

— Миналата седмица, в семейство Кук? Джеф и Бина. Бяхме заедно със съпруга ми Рон?

— О, да, разбира се, сега си спомням. Как мога да ти помогна?

— Малко ми е неловко, признавам си, тъй като едва се познаваме, но искам да разговаряме на четири очи по един правен въпрос, ако можеш да ми отделиш час или два.

Питър се подвоуми.

— Не искам да прибързвам със заключенията — каза той, — но не се занимавам със семейно право. Работата ми е насочена към корпоративното. Разводите не са ми специалност, макар че ако това е проблемът, мога да ти препоръчам един от партньорите ми.

— Не става въпрос за развод — отвърна Кейт. — Двамата с Рон сме си добре. Не искам да бъда мистериозна, но не желая да минавам през Рон, Джеф или някого другиго във фирмата им. Искам да запазя всичко за себе си, но ми е необходим правен съвет.

Последва кратка тишина. Най-накрая Питър отвърна:

— Госпожо Джеймисън…

— Моля те, наричай ме Кейт.

— Добре, Кейт. Трябва да призная, че това е един от най-интересните телефонни разговори, които съм провеждал през всичките си години във фирмата. За колко точно от времето ми говорим?

— Както казах по-рано — не мисля, че ще отнеме повече от час или два.

— Става все по-мистериозно.

— Не искам да те плаша. Просто се опитвам да запазя въпроса личен, а всички адвокати, които познавам — а аз познавам доста — познават други от своя страна. Затова ти се обадих, тъй като си един вид извън нашия личен кръг. Исках да разбера дали можеш да ми отделиш малко време. Не се чувствай задължен.

— Да, няма. Поласкан съм, че ми се обади. Сигурен съм, че мога да намеря час или два. Кога желаеш да дойдеш?

— Това е другият проблем.

— Моля?

— Предпочитам да не идвам в офиса ти, ако нямаш нищо против. Той е на „Ембаркадеро Две“, нали?

— Да — отвърна Питър.

— Ако се появя там, има голяма вероятност да срещна някого, когото познавам, а не искам това да се случи.

— Нещата започват да стават все по-странни. Къде желаеш да се срещнем?

Кейт си пое дълбоко въздух.

— Имам наета стая в „Меридиън“. — Хотелът се намираше на „Батъри стрийт“, на по-малко от двеста метра от офиса на Питър. — Осемстотин и дванадесети номер.

— Имаш предвид сега? Веднага?

— Надявам се. Помислих си, че мога да опитам. Наистина е доста важно. Ако можеш да дойдеш, разбира се.

След около десетина секунди мълчание Кейт се обади:

— Питър?

— Трябва да си призная, че ме плашиш малко.

— Няма никаква опасност. Обещавам. Просто не искам никой да ме вижда.

— Добре. Дай ми няколко минути да довърша работата си тук. Стая осемстотин и дванадесет, нали?

— Да.

— Добре. — Питър се подвоуми за последно. — Ще се видим след десетина минути.

* * *

Питър си мислеше, че независимо за какво искаше да говорят, това беше забавно. Дори да беше пълна загуба на време, със сигурност щеше да е по-интересно от работата над показанията, в която се беше потопил. Всъщност по-интересно от всичката му останала работа. Най-накрая беше изникнало нещо, което да го изкара от скуката и да му оправи деня. Само заради това си струваше да отиде и да разбере за какво става въпрос.

Затвори папката със стенограмата, избута стола си назад от бюрото и стана.

Кейт Джеймисън го беше уверила, че в необичайната й молба не се крие никаква опасност, но Питър отдели минута-две, за да помисли дали съществува възможност да попадне в капан или в някаква неприятна ситуация.

Колкото и да мислеше, не се сещаше за подобно нещо.

Нямаше проблем да си спомни Кейт Джеймисън от събота вечерта. Определено беше красавица. Много добре си спомняше това. Шибана кукличка, която си вървеше с пълния пакет — щастливо омъжена с две деца.

Определено не беше, помисли си Питър, шпионин на ЦРУ или агент на ФБР. Той, от своя страна, нямаше тайни или скрити намерения, нито работеше за чужда държава или терористична организация. Кейт Джеймисън нямаше да го чака с някой бияч в „Меридиън“, който да го упои и да го вземе за заложник с цел откуп.

Въпреки това, макар че се надсмиваше на тези абсурдни идеи, Питър се спря на прага на офиса си и си каза, че независимо колко интересно звучеше тази ситуация, ако беше достатъчно умен, щеше да спре точно тук и да се върне към работата си.

Какво си мислеше? Не можеше просто да си тръгне и да остави офиса, за да се срещне с жена, която едва познаваше, в хотел в средата на деня.

Всичко това звучеше нелепо.

Трябваше да й звънне и да й обясни, че ако желае, може да дойде в офиса му да поговорят по проблема й или да си намери друг адвокат. Самата тя спомена, че познавала много такива.

Запита се отново дали не отива в „Меридиън“ само защото тази жена беше изключително привлекателна? Не, настоя той. Това нямаше нищо общо. Тя се нуждаеше от помощ и по някаква причина се беше обърнала към него. Вероятно — както можеше да се заключи от разговора им по телефона — беше малко изплашена.

От нещо.

Трябваше само да отиде в „Меридиън“, да я подържи за ръката, да й даде необходимия правен съвет и да я изпрати.

Определено нямаше от какво да се тревожи.

Тереза вдигна поглед от бюрото си, когато Питър изхвърча от офиса.

— Излизам да се напека малко на слънце и да си прочистя главата — обясни й той. — Ще се върна след час, най-много два.

Лицето на секретарката му помръкна от притеснение.

— Излизаш? Добре ли си? Ти никога не излизаш.

— Днес ще го сторя — отвърна Питър. — Работя над стенограмите. Ако не си почина малко, ще убия някого, а това няма да е хубаво, не мислиш ли?

Едва след като се качи в асансьора и тръгна надолу с него, осъзна, че беше излъгал Тереза.

Защо го направи?

* * *

Питър се изправи пред вратата на стая 812. Сърцето туптеше като пневматичен чук в ушите му. Чувстваше се толкова замаян от прилива на адреналин, че се наложи да се подпре, за да се опомни.

Това, което правеше, не беше просто необичайно, помисли си той. Някак си не беше правилно. Не трябваше да е тук. Нямаше никакъв смисъл.

Пое си дълбоко въздух и през ума му мина мисълта да се обърне и да си тръгне, но след миг, сякаш не беше негова, ръката му се стрелна напред и почука два пъти на вратата.

— Секунда.

Чу приближаващи стъпки, а после и гласа й.

— Питър?

— Да. Аз съм.

Жената отвори вратата навътре, към себе си.

— Много ти благодаря, че дойде. Съжалявам за цялата тази потайност. — Тъй като стоеше в късия тъмен коридор, осветен единствено от прозорците на отсрещната стена на стаята, Кейт не беше нищо повече от силует. Лицето й беше скрито от сенките дори след като се отдръпна. — Влизай. Моля.

Питър затвори след себе си.

В дясната част на неосветения коридор имаше мрачна баня, а огромно легло и голям шкаф, върху който се намираше телевизор, бяха завзели по-голямата площ от стаята, като от едната им страна бяха разположени малко бюро с два стола от хром и кожа, а от другата — стъклена маса с още два стола.

На масата беше оставена неотворена бутилка с коркова тапа и две винени чаши. На Питър му беше необходим само един поглед, за да го разпознае като „Сребърен дъб“ от Напа Вали, определено превъзходна бутилка вино, чието присъствие тук беше поредната мистерия.

Имаше усещането, че картината започва да му се изяснява.

Питър не можеше да се спре, следваше тази жена по петите на две крачки разстояние.

Дългите завеси бяха дръпнати и ярката слънчева светлина, която влизаше през прозорците, осветяваше задната част на стаята. Не можеше да отрече, че гледката пред него определено беше сензационна. На вечерята в семейство Кук в събота Кейт носеше дънки, ниски обувки и широк, почти безформен пуловер, изглеждаше добре заради естествената си привлекателност, но не чак толкова добре, че да спре движението. Днес петсантиметровите й токчета акцентираха чифт много добре оформени крака, които се губеха в черна кожена минипола, над която беше облякла смарагдовозелена копринена риза.

Гледката отзад, колкото и съблазнителна да беше, не го подготви за онова, което видя, когато се обърна към него. Не носеше сутиен и гърдите й изпъваха плата. Горните две копчета бяха откопчани.

Хипнотизиран от нея, Питър не можеше да помръдне.

Кейт го погледна и се усмихна, зелените й очи блестяха с игрив пламък.

— Преди да стигнем до въпроса, заради който те повиках тук, си мислех, че можем да започнем с малко вино, ако нямаш нищо против. Две и седма добра година ли е?

— „Сребърен дъб“ — отвърна мъжът. — Всичките години са добри.

— Така си помислих и аз. — Кейт вдигна тирбушона. — Би ли го отворил?

Без да се усети, Питър вече държеше тирбушона и се пресягаше за бутилката.

— Опасявам се, че всичко това е малко необичайно за мен. Обикновено не пия от следобед. Приспива ми се.

— Ще ти налея само половин чаша. — Усмивката й го убеди. — Аз, от своя страна, мисля да си налея цяла. Дори две. Наистина. — Кейт го докосна по ръката. — Всичко е наред. Обещавам.

За Питър всичко не беше наред. Той имаше чувството, че този момент беше краят на нещо, краят на верността му към Джил и близнаците — към живота, който беше избрал да води. Краят идваше със забиването на острия тирбушон в корка.

— О, докато се справиш с това — каза Кейт, докосна го едва по рамото, мина покрай огромното легло и се насочи към коридора. — Извини ме за минутка.

Питър чу външната врата да се отваря и затваря, след което тя се върна при него.

Най-накрая успя да извади корковата тапа.

— Това прозвуча перфектно — каза Кейт.

Питър доближи корка до носа си.

— Мирише добре — констатира той. Подаде й го.

Тя го взе и го подуши.

— Става.

— Къде ходи току-що? — попита Питър.

— Поставих знака „Не безпокойте“ на вратата — отвърна Кейт. — Можеш да си свалиш сакото, не се притеснявай. Настани се удобно. Ето.

Тя му помогна да го стори, остави го на облегалката на стола пред него, след което се обърна и положи длан върху гърдите му.

— Сърцето ти е полудяло — каза Кейт, след което добави: Моето също. — Тя вдигна ръката му и я сложи върху гърдата си. — Усещаш ли?