Джон Лескроарт
Фатална изневяра (33)

33

Криминолозите вече бяха осветили местопрестъплението със своите прожектори „Клиг“, които хвърляха ярка светлина и разкъсваха мъглата наоколо. Автомобилът, който Бет предположи, че е черният „Мерцедес Бенц“ на Джеф Кук, се намираше в задната част на паркинга на Двореца на изящните изкуства, точно под една неработеща улична лампа. Дори от своята кола, която спря зад полицейските ленти, можеше да види, че върху прозореца от страната на шофьора се е образувала паяжина.

Очакваше — когато се приближеше до него — да види една-единствена дупка в стъклото.

Забеляза партньора си, който стоеше до служебния им автомобил. Той се обърна, когато чу стъпките й по асфалта.

— Доста бързо дойде.

— Имах мотивация — отвърна Бет. — Сигурни ли сме, че това е Джеф Кук?

— Автомобилът е регистриран на негово име. Намерихме портфейла му. Огледах набързо. Бих казал, че шансовете са големи.

— Как се озова тук?

— Какво имаш предвид?

— Как са разбрали, че тялото в колата е свързано с нас? Защо са ти се обадили?

— Ах. Зад всяко нещо се крие интересна история.

— Слушам те.

Айк й обясни всичко. Първо попаднал в интернет на връзката на Джеф Кук с „Пустинна буря“ в началото не знаел с какво може да им помогне тя. След това, тъй като Бет почивала през деня, решил да излее мислите си пред друг човек, за да придобие някаква по-добра перспектива какво може да означава всичко това, затова отишъл в офиса на лейтенанта и се опитал да му обясни неуловимата връзка между Джеф Кук, най-добрия приятел на Питър Аш, „Пустинна буря“ и яхтата му „Мери Алис“, която Лен Фаро не искал да претърси, макар че разполагат с разрешението на Кук за това.

Двамата не стигнали до никакви изводи до момента, в който лейтенантът се прибрал у дома, а Айк се върнал на бюрото си. Почувствал се виновен за всичкото време, което изгубил през изминалата седмица, затова решил, че може да прекара няколко часа в наваксване на бумащината. Минали два часа, преди лейтенантът да му се обади от дома си, за да му съобщи, че е получил обаждане за убийство — колата на жертвата била регистрирана на Джефри Кук. Началникът им запомнил името заради британското му произношение и веднага се обадил на Айк. Ето как стигнали дотук.

Бет кимна и направи знак е глава към колата.

— Фаро дойде ли?

— Не.

— Да отидем да видим с какво разполагаме. — Инспекторката тръгна към мерцедеса и се спря до прозореца на шофьора, за да се увери, че наистина има дупка в образувалата се паяжина. Куршумът беше минал през мозъка, беше излязъл от другата страна и беше пробил стъклото.

Бет и Айк отидоха до прозореца на пътника. Двете врати от тази страна бяха отворени. Някой правеше снимки на задната седалка, но трима полицаи стояха на няколко крачки, вероятно чакаха шефът им да пристигне, преди да се захванат с работа. Бет познаваше и тримата и беше в добри отношения с тях, затова направо отиде при Рики Грант.

— С какво разполагаме? — попита го тя.

— Прилича ми на самоубийство — отвърна Грант. Макар че…

— Добре — прекъсна го Бст, — но не можеш да си сигурен, преди да направите анализите си и съдебният лекар да излезе със становище. Да оставим тези неща настрана засега, става ли? Просто се опитвам да си представя картинката. Този тип се казва Джеф Кук, нали?

Мъжът се усмихна едва.

— Джефри. Да. — Произнесе го по същия начин като балетната трупа — Джофри.

— Не знам дали Айк ти е споменал, но този човек е свързан с един от нашите случаи, този на Питър Аш. Все още не знаем как. Да ти е попаднало нещо съмнително при самоубийството му?

— Не точно съмнително — отговори Грант, — но вратата от страната на пътника беше отключена. Което не доказва, че е имало някого с него, но също така не го изключва.

— Добре.

— Това може да ти се стори интересно — в магазина липсват три патрона.

— Три патрона? Това означава ли нещо?

— Зависи. Пуснал е един в главата си и един отива в затвора, след като е стрелял. Ако в началото е имал пълен магазин, къде е отишъл третият патрон? А ако е имал пълен магазин и един патрон в затвора, то тогава липсват два патрона. Разбира се, възможно е да ги е изстрелял по всяко време. Може би преди месеци, миналата седмица, не знаем кога. Вероятно е искал да се увери, че пистолетът работи. Но на мен ми е малко странно.

— Хмм. Какви са куршумите? С метална ризница ли са? От дупката в прозореца мога да си направя подобен извод.

— О, абсолютно — отвърна Грант. — Това е другото нещо. Обърна се към един от партньорите си. — Джаспър, би ли дал пистолета на инспекторите, за да го погледнат?

Колегата му се наведе над предната седалка и взе един плик, в който имаше оръжие. Вдигна го, за да го видят по-добре, а Грант го освети с фенерчето си.

Айк пристъпи напред и го огледа.

— Какво е това, по дяволите? — попита шепнешком той.

— Да, нали? Точно така. Нека експертът ти обясни — каза Грант и кимна на колега си.

Джаспър започна:

— Когато се върнем в участъка, трябва да проверя още веднъж, за да съм напълно сигурен, но на мен ми прилича на деветмилиметров „Тарик“, направен в Ирак, известен по времето на „Пустинна буря“. На практика се смята за брата на „Берета 951“ — лицензирано копие е, но не е толкова надежден.

— Вероятно затова първо го е изпробвал — предположи Грант.

Джаспър посочи към гравирания в дулото триъгълник и обясни:

— Това е символът на Републиканската гвардия, макар че очевидно само няколко са били маркирани.

— Кук е бил в „Пустинна буря“ — каза Айк.

— Е, това обяснява доста — отвърна Грант и направи някакъв знак на Джаспър. По-младият мъж извади още два плика от задната седалка на колата и ги подаде на колегата си. — Вижте куршумите — показа ги на инспекторите. — С метална ризница са. Вдигат голяма врява. — Вдигна другия плик. — Гилзата беше паднала на пода от страната на пътника — напълно възможно място, на което да се приземи.

— Къде беше пистолетът? — попита Айк.

— Между седалките — отговори Грант. — Дръпнал е спусъка, имало е откат. Напълно възможно.

— И няма следа от друга гилза? — попита Бет, след което доуточни: — От другия патрон.

Грант поклати глава.

— Не. Не съм очаквал и да има, ако трябва да бъда честен. Вероятно е бил изстрелян преди доста време.

— Намерихте ли барут по кожата? — попита Айк.

— Ще ни отнеме няколко дни, за да дадем отговор на този въпрос — отвърна Грант.

— Някакви изгаряния? — Бет искаше да разбере дали пистолетът е бил в непосредствена близост до главата на Кук.

— Така ми се струва, но все пак това е работа на съдебния лекар.

— Добре. Лен идва ли насам?

Грант погледна Бет, след което и зад нея.

— Изглежда, тъкмо пристигна.

* * *

— Защо ли имам чувство за дежавю?

— Не е такова. — Бет не искаше да спори с Фаро на място, на което щеше да й отвърне грубо, за да запази достойнството си. — Говорим за напълно различна ситуация, Лен — продължи с разумен тон тя. — Тази сутрин беше напълно прав. Яхтата дори не е местопрестъпление, няма никаква връзка между Джеф Кук и какво да е престъпление. Но изведнъж тази вечер той е мъртъв — привидно самоубийство.

— Привидно? Според мен се е гръмнал в главата. Имате ли някаква причина да смятате, че не е било самоубийство?

— Не. Ще сме сигурни, когато приключите. Но дали очаквам някакви изненади? Не. Вероятно се е гръмнал сам. Точно както изглежда.

— Защо — започна Фаро — това променя, по какъвто и да е начин положението с яхтата, за която все още няма никакво доказателство, нито дори намек, че е местопрестъпление? В грешка ли съм?

— Не. Но това ще се промени, когато ти кажа причината за самоубийството му — знаел е, че когато претърсим лодката, ще намерим улики за убийството на Питър Аш. Убийство, трябва да добавя, извършено, обзалагам се, със същото оръжие, произведено в Ирак, което си е донесъл у дома от „Пустинна буря“.

Фаро, който стоеше с ръце в джобовете на перфектно ушития си костюм „Зегна“, издуха облаче пара в хладната нощ.

— Поправи ме, ако греша, Бет, но той не ви ли даде своето разрешение да претърсите яхтата му? Не ми се струва, че е бил много обезпокоен какво ще намерим на нея. Едва ли се е самоубил заради това.

Айк се намеси най-накрая:

— Той си играеше играта през цялото време, Лен.

— Каква игра?

— Да стои близо до нас. Да е в час с разследването. Дори предложи помощта си. Вероятно е смятал, че като ни даде разрешение да претърсим яхтата му, няма да е толкова сериозно претърсване, колкото ако имахме заповед и разглобяхме проклетото нещо на съставните му части. Няма съмнение, че я е почистил доста старателно, но после може да е осъзнал, че това няма да е достатъчно.

— Или може би накрая вината просто го е премазала — каза Бет. — Тази сутрин беше на погребението, въртеше се около съпругата и децата на Аш. Вероятно му е дошло в повече, като е видял резултатите от стореното от него. Сринал се е.

Фаро затвори очи и изпъна рамене.

— Можеш да побъркаш човек, Бет, знаеш ли това?

— Не такова е намерението ми, Лен. Но говорим за камък, който трябва да преобърнем, ако искаме да разрешим случая на Питър Аш.

— Казваш да претърсим лодката на господин Кук, въпреки че е мъртъв?

— Да, сър.

Фаро отново въздъхна тежко.

— Не ми ли каза точно ти, че е имал алиби?

— Работил е до късно, да, но очевидно не до достатъчно късно. Можел е да се срещне с Аш по всяко време. Полунощ. Два часа. Веднага, след като е приключил в службата.

Най-накрая Фаро се усмихна.

— Няма да спечеля, нали?

— Надявам се не, Лен, но погледни нещата от хубавата им страна.

— Която е?

— Ако ми помогнеш, ще съм ти задължена.

* * *

— Мразя тази част — каза Бет, натисна звънеца и чу мелодичните му камбанки да се разнасят в къщата. Погледна Айк, който беше изключително сериозен, със стиснати устни и челюст, и му кимна. Чуха приближаващи стъпки. Бет погледна бързо към часовника си. 22:50.

— Да? — попита Бина през вратата. — Кой е?

— Инспектори Тъли и Маккафри, госпожо Кук, молим да ни отделите няколко минути.

Вратата се отвори и пред тях застана Бина Кук. Жената носеше маратонки и анцуг в тъмносиньо и видимо едва сдържаше паниката си.

— Чували ли сте се с Джеф? — попита направо тя. Защо сте тук? — Без да дава шанс на Бет да отговори, продължи: — Къде е Джеф? Защо сте тук?

— Може би ще е по-добре, ако влезем вътре — отвърна внимателно инспекторката.

— Така ли? — сряза я Айк. — Чакай малко: „Скъпа Бина, моля те да ми простиш“ — изрецитира по памет партньорът й. — „Те ще разберат за Питър и мен, а не искам да те подлагам на това. Така ще е по-добре за теб. Обичам те. Джеф“.

— Да, точно така беше — съгласи се Бет. — Чудесна памет. Добра работа.

— Благодаря ти. Не ти ли звучи като предсмъртно писмо? Или, ако се изразя по твоя начин — предсмъртен имейл?

— Има всички елементи, да. Не мога да не го призная. Просто ми се иска да беше истинско писмо, написано собственоръчно и оставено на бюрото му или някъде другаде. Вместо това се предполага, че е решил да изпрати имейл на съпругата си и да я накара да полудее, докато чака да получи новините от нас или от някого другиго. Не ти ли се струва малко жестоко от човек, който е обичал съпругата си?

— Не се е сетил за това. Просто е искал да я предпази.

— От какво по-точно?

— Съдебен процес. Медиите. Присъдата му. Времето в затвора. Всичко.

Бет изведнъж осъзна колко е късно и колко изтощени бяха двамата с партньора й. Нощта беше изключително мъчителна, затова нямаше енергията да спори за неща, които вероятно щеше вече да е забравила на сутринта. Погледна Айк.

— Защо въобще обсъждаме това? — попита го тя.

— Нямам представа. Просто обичаш да спориш.

— Вероятно си прав.

— А това там — посочи през прозореца Айк — беше моята пресечка, която изпусна.

— Знам. Само те пробвах.

— Можеш ли да се прибереш сама у дома?

— Нищо ми няма.

— Изморена ли си?

— Добре съм.

Можеш да поспиш час-два на дивана ни.

— Не. Добре съм.

— Винаги така казваш.

— Това не означава, че не е вярно.

— Също така не означава, че е вярно.

— Виж какво, независимо дали е вярно или не, когато намаля на следващата пресечка — скачай.