Джон Лескроарт
Фатална изневяра (22)

22

Лори не знаеше какво й става, но искаше целият апартамент и особено масата да бъдат прекрасни.

Миналата вечер с Бет и Джини беше много странна, използваха истински чинии и прибори и ядоха храна, която имаше вкус. Това беше начин на живот, който бегло помнеше от една друга ера, но който бавно се промъкваше обратно при нея.

Тази сутрин се опита да обясни на Алън какво точно се случва, имаше чувството, че се пробужда след дълъг сън. Това чувство беше останало с нея цял ден, подсилено от две хранения — за закуска си изпържи едно яйце, а в разгара на следобеда хапна малко пуйка.

О, и лъжица сладолед.

Продължаваше да изпитва надежда, че възвръща силата в мускулите си.

Бет и Джини щяха да дойдат след няколко минути, затова Лори отиде да се види как изглежда на огледалото в банята. Облече си дънки, които не й бяха прекалено широки, и яркочервен пуловер, който й стоеше смехотворно. С малко грим успя да прикрие петната по лицето си, със спиралата придаде живот на очите си, а с червилото подчерта пълните си устни.

Лори осъзна, че въпреки всичко, през което беше преминала — проблемите й с храненето и физиологичната травма, тя все още изглеждаше добре. Спомни си каква беше, когато двамата с Франк…

Шокира се при мисълта, че цял ден не се беше сещала за него — дори когато излезе, за да купи цветя за масата от магазин, в които покойният и приятел винаги се спираше, за да й купи букет.

Лори отиде в кухнята. Цветята бяха във ваза в средата на масата. Сред тях имаше листа — големи и пищни, оранжеви и жълти, които си подхождаха с подложките за чинии. Благодарение на всичко това мястото изглеждаше като дом.

Защото наистина беше такъв.

* * *

— Добре, ето ти едно — каза Джини.

Лори преглътна хапка от агнешкото кюфте.

— Давай.

Бет следеше внимателно храната, която домакинята им поглъща, и до момента положението изглеждаше обещаващо. Така изглеждаше и самата тя. Не че беше качила килограми от вчера, но се държеше различно, беше доста по-уверена от предишната им среща. Разказа им за храненията си през деня, ако човек можеше да ги нарече по този начин — парче пуйка и яйце, но всяко ядене си беше плюс.

Нямаше съмнение, че Лори обича кюфтета. Похапваше трето, потопено в йогурт сос. Към него добави две сравнително големи лъжици пилаф и две аспержи. Цяла арабска питка. Но най-важното беше, че наистина се наслаждаваше на храната и на яденето.

Освен това двете по-млади жени очевидно се забавляваха в компанията си. Прекараха почти десет минути в смях заради някакво приложение на мобилния на Джини, което произнасяше грешно и истерично някои често и не чак толкова често срещани думи. Когато дъщеря й откри приложението, самата Бет се смя до сълзи.

Всичко това доведе до няколко гатанки, които Лори зададе на Джини.

— Кое е това нещо, което никога не излиза, но въпреки това пътува по целия свят?

Бет трябваше да помогне с отговора — пощенската марка.

Джини пое щафетата:

— Доналд Тръмп и Сара Пейлин се давят в басейна пред теб и ти знаеш, че остава само минута, преди да потънат. Ето го и въпроса: какъв сандвич ще си правиш?

Лори се засмя гръмогласно.

— Това е ужасно — каза тя.

— Да, така е — съгласи се Джини. — Чувствам се зле всеки път, в който го казвам, но не мога да се спра.

Докато двете млади жени продължиха да се смеят и да издават странни звуци, Бет стана от масата, отиде до хладилника и извади сладоледа, за да може да отпусне, преди да го сервира. Тъкмо го остави на плота до мивката, когато звънецът на вратата иззвъня.

— Ще отворя — провикна се тя. — Очакваш ли някого?

— Не. Вероятно е Алън. — Когато видя изненаданото и объркано лице на Бет, Лори вдигна длан, сякаш имаше намерение да се закълне, и обясни: — Не е планирано, честно ти казвам. Понякога просто се отбива.

* * *

Младите жени си взеха сладоледа и отидоха в дневната, където си пуснаха малко музика, която Бет не успя да разпознае. Двамата с Алън стояха до мивката — тя му подаваше чиниите, които беше измила, а той ги подсушаваше.

— Онова, което ме изненадва — започна инспекторката, — е колко млада е Лори. Тази вечер ми изглежда колкото Джини, а тя е на осемнадесет. Когато се запознах с нея, смятах, че е около тридесет. Разбира се, това беше денят, в който научи за смъртта на Франк Риналди, а подобно нещо може да състари човек с няколко години.

— Лори е на двадесет и три — каза Алън.

— Моля? Какво? Ти също ли си на двадесет и няколко?

Алън се засмя.

— Съвсем не. Бях на деветнадесет, когато сестра ми се роди.

— От едни и същи родители ли сте?

— Поне така твърдят. По-скоро твърдяха, докато не починаха.

— О, съжалявам, Алън.

Мъжът сви рамене.

— Мина доста време оттогава. Лори беше на десет, когато татко почина — сърдечен удар. След две години си замина и мама, от рак.

— С кого живее сестра ти оттогава?

— С мен допреди пет години, когато се изнесе, за да учи в колеж.

— Издържал си я? Сам?

Алън отвърна скромно:

— Ако не броиш двестате бона, които родителите ни ни оставиха. Те доста ни помогнаха. Все още го правят.

— Отгледал си я през онези специални тийнейджърски години?

— Не мога да кажа, че съм я отгледал. Живеехме в един и същи апартамент. Тя се грижеше сама за себе си, а аз ходех на работа. Най-важното беше, че не се забъркваше в неприятности. Докато не започна този проблем с храната, който аз, идиотът, не можах да видя.

— Себе си ли виниш?

Алън сви рамене.

— Някой друг вероятно щеше да разчете знаците по-рано, това е всичко. Може би щеше да е малко по-активен. — От дневната се разнесе силен смях. — Харесва ми да чувам този звук — каза мъжът. — Напоследък го бях забравил.

Бет му подаде поредната чиния.

— Добре се разбират. Мило е от твоя страна, че се отбиваш, за да видиш как е Лори.

— Мило от твоя страна — отвърна Алън, — че въобще дойде. — Той посочи кухнята, масата, храната. — И донесе всичко това.

— Каза, че проблемът е сериозен, и наистина е такъв. Нямам представа какво трябва да се направи, за да се реши, но междувременно работя по случай, който ме изяжда отвътре, а дъщерята на партньора ми е в болница, така че… имам предвид, че нямам какво да направя, докато…

— Хей, хей, хей. Спри. Няма нужда от извинения. Ти си тук. Дъщеря ти е от много по-голяма полза за сестра ми от всеки психолог и доктор на планетата. Не съм чувал Лори да се смее така от година, може би и повече. Каквато и да е наградата за „Най-добър човек“, ти вече я спечели, затова не искам да чувам да казваш, че не правиш всичко, на което си способна. Това тук си е направо чудо, да не говорим за всичката храна, която си донесла. Като се заговорихме за това — Алън остави сухата чиния и посегна към портфейла си в задния джоб, — колко ти дължа за всичко?

— Не ставай смешен.

— Не съм смешен.

— Не искам да ми даваш пари. Удоволствието е мое. Чуй ги. — Бет кимна с глава към дневната. — Дъщеря ми си прекарва една чудесна петъчна вечер и вероятно си спечели нова добра приятелка. Това струва много повече от няколко плика с храна.

— Може би, но въпреки това не ми се струва правилно да не платя разходите.

— За мен всичко е наред. Какво ще кажеш да не спорим повече по темата? Просто кажи: „Добре, ти печелиш“, и да приключваме.

Алън си пое въздух, огледа кухнята и отново върна вниманието си върху Бет.

— Добре, ти печелиш — каза той, след което добави: — Но съм ти длъжник. — Мина още миг. — Можем да вечеряме заедно, ако имаш желание да опитаме отново.

— Можем — отвърна инспекторката, — но не защото се чувстваш длъжен да го сториш.

— Не е заради това.

— Ще видим. — Раменете на Бет увиснаха, тя остави последната измита чиния и спря водата. Обърна се, скръстила ръце върху гърдите си, и погледна Алън.

Срещна погледа му и си пое дъх. За свой ужас усети, че очите й се пълнят със сълзи, и тя бързо, гневно дори ги избърса, преди да потекат по бузите й. Не искаше да участва в някаква игра на състрадание.

* * *

— Два? — попита Алън.

Бет кимна.

— Два куршума. По един във всеки крак. Предполагам, си забелязал, че вървя малко странно.

— Забелязах, че вървиш, това е важното. При това грациозно, а не странно.

Инспекторката го изгледа с поглед, който казваше „Пълни глупости“.

— Хайде да не изглупяваме. Все още съм на светлинни години от грациозна.

Алън сви рамене.

— Просто казвам какво видях. Какво точно се случи?

— Какво имаш предвид?

— Какво се случи с теб? Простреляли са те два пъти. Какво се случи? Какво стана след това?

— По-скоро мога да ти разкажа какво направиха за мен. Закараха ме в „Кайзер“ в Редуд, а аз дори не съм техен член, но вероятно си научил, че на всяко легло в околията имаше по една жертва на стрелбата, а на някои и по три. — Бет сви рамене. — Преглеждаха всички, а аз не бях от хората с приоритет. Беше истински хаос.

— Помня, че следих случващото се по новините, но така и не ми хрумна, че ти… Имам предвид, че знаех, че си полицай, но така и не ми хрумна, че си била една от жертвите. — Алън си дръпна стол и седна на него. Поклати глава, отвратен от себе си. — Постоянно си повтарям, че ако знаех, щях да ти се обадя. Съжалявам, че не го сторих, но просто не знаех през какво си преминавала. Дори не потърсих друго обяснение, а то е било точно там, пред мен. Какъв съм идиот.

— Всичко приключи. Да не забравяме, че и аз можех да ти се обадя и да ти обясня къде съм и какво се е случило, но после си помислих, че просто си решил, че не си заинтересуван.

— Въобще не беше така.

— Вярвам ти, но тогава мислех другояче. — Бет го дари с печална усмивка. — Със сигурност сме страшна двойка, не мислиш ли?

— Фантастична — отвърна Алън и й се ухили насреща, — макар и малко жалка.