Джон Лескроарт
Фатална изневяра (18)

18

Оказа се, че дъщерята на Айк, Хедър, нямаше обикновена треска, а гръбначен менингит. Миналата вечер беше приета в спешното и веднага беше прехвърлена в интензивното, където остана на системи. Айк каза на Бет, че прогнозите са неясни — щамът на заболяването беше бактериален, а не вирусен, затова можеше да се лекува с антибиотици, но въпреки това ситуацията беше много опасна и нямаше да може да дойде на работа, докато детето му не бъдеше изписано.

Затова в петък сутринта, четири дни, след като Питър Аш беше убит, Бет седеше на бюрото си в отдел „Убийства“ и наваксваше с административната работа. Заради някакво странно разкъсване в материята на вселената двамата с Айк нямаха активни случаи, с изключение на този на Аш. Въпреки това все още не беше измислила план за действие, макар вече да беше изпълнила първа точка от списъка, а именно вземането на заповед за претърсване на апартамента на жертвата. Едва сега осъзна, че вероятно трябваше да свърши тази задача още преди два дни. Просто не искаше да се кара със съдията — тъй като съществуваха няколко сериозни пречки за претърсването на дома на убит човек, но не мина чак толкова лошо, колкото си го представяше. Тогава дъщерята на Айк се разболя и тя беше заета с разпити. Извинения, извинения.

За нейна изненада съдия Сомърс подписа заповедта за десет минути.

Сега Бет попълваше други формуляри — градът й дължеше осемдесет и шест часа допълнителен труд и тъй като не искаше някой да й е задължен, гледаше по-бързо да оправи документацията.

От друга страна, градът твърдеше, че тя му дължи оскърбителната сума от 312,40 долара за глоби за паркиране, които двамата е Айк бяха натрупали по време на работата си. Тези разходи бяха постоянно неудобство в отдел „Убийства“.

Изглежда, градските ченгета не можеха да разберат, че разследванията на убийства имаха свой собствен живот и ритъм и понякога на инспекторите им се налагаше да паркират своите (ясно маркирани) служебни превозни средства (с полицейските им документи, оставени на таблото) на улици и тротоари или на други места, докато разпитваха или преследваха заподозрени в случаите за убийства. Почти винаги се връщаха при колите си и намираха фиш под чистачките. Най-дразнещото беше, че подобни глоби се вкарваха в системата и се разпращаха на виновните инспектори, които трябваше да попълнят специален формуляр, за да анулират нарушението или да го заплатят.

Бет погледна към малката купчинка от такива формуляри и реши, че има много по-важна работа за вършене. Това, от своя страна, означаваше, че трябва да повърви из сградата без помощта на бастуна си, което беше едновременно изморително и болезнено, но се налагаше, тъй като преди време беше фалшифицирала много убедително възстановяването си. Стана и провери какво е положението, като местеше тежестта на тялото си от крак на крак.

Можеше да се справи.

Минута по-късно стигна до офиса на лейтенанта и се спря на вратата му.

— Детето на Айк е болно — съобщи тя. — Ще се навъртам наоколо по случая на Аш.

— Някакви нови улики?

— Намират се. Надяваме се да стесним възможностите. Айк трябва да се върне на работа в понеделник, но днес може да ми излезе късметът. Имам няколко спирки.

Лейтенантът се подвоуми за секунда, след което каза:

— Движиш се доста добре.

— Благодаря. — Обмисли възможността да добави нещо забавно, но реши да не го прави. — Оправям се с всеки изминал ден.

Бет не беше много сигурна къде може да намери информацията, която търсеше, но сметна, че не е лошо да започне с криминолозите.

Добрата й карма продължаваше да работи в нейна полза. Лен Фаро беше там, където очакваше да го намери, заедно с няколко души от екипа си. Мъжете се бяха събрали около едно от бюрата — всички говореха едновременно. Когато се приближи, й стана ясно, че са въодушевени от тазседмичните мачове, макар че не можа да разбере за коя лига точно ставаше въпрос.

Фаро я видя и веднага стана. Направи й знак да го последва в офиса му.

— Големи са деца — каза той под формата на обяснение, когато Бет се разположи на един стол. — Но също така са много умни, а работят по-добре, когато получат малко време за игра. Какво мога да направя за теб? Ще избързам да кажа, че ако става въпрос за Питър Аш, не разполагам с много.

— Не намерихте ли нещо странно по тялото?

— Вероятно очакваш татуировка с името на извършителя? — Мъжът поклати глава. — Сама го видя. Някой го е подредил доста добре, преди да го изхвърли на брега. Нямаше портфейл, нито лични документи. Присъства ли на аутопсията?

— Беше неприятна гледка.

Фаро кимна.

— Без майтап. Куршумът е влязъл и излязъл. Не е засегнал нищо друго, освен сърцето, което не го е забавило особено. Няма никакви татуировки или други отличителни украшения. Криминолозите казват, че по дрехите му не са намерили нищо. Няма алкохол или наркотици. Не разполагаме с много.

— Забелязах, че никъде не се споменава за приблизителен час на смъртта — констатира Бет. — Това означава, че единственото, с което разполагаме, е последният човек, който го е видял.

— Кой е това?

— Засега секретарката му Тереза. В понеделник следобед. — Инспекторката сви рамене. — Знаеш ли, Лен, ако бяхме в телевизионен сериал, вече щеше да си намерил нещо лабораторно и щеше да имаш достатъчно време да си бъркаш в носа.

Фаро направи печална физиономия.

— Да, постоянно ми се напомня колко съм некадърен. Предвид това как мога да ти помогна?

— Знаеш ли какво си мислех? Тъй като не е паднал във водата, когато е бил застрелян, вероятно убиецът му го е преместил и го е хвърлил в нея, нали така? Мястото, на което е бил намерен, ни е известно.

— Чудиш се — подхвана мъжът — дали можем да проверим приливите и отливите или нещо подобно и да заключим къде може да е бил хвърлен във водата.

— Четеш ми мислите.

— Не е лоша идея — каза Фаро. — Даже поразгледахме обстановката.

— Намерихте ли нещо?

— Казано накратко — не. Може да е бил хвърлен отвсякъде — недалеч от мястото, на което го намерихме, или на кой да е от северните брегове, или — любимото ми — от яхта.

— Яхта?

Фаро вдигна ръка.

— Това невероятно предложение е мое. Не забравяй, че няма никакви следи от влачене. Отговорът на въпроса ти е, че Аш може да е бил хвърлен отвсякъде. Както и по всяко време след понеделник.

— Не точно — контрира Бет. — Може би по-близо до понеделник, отколкото до вторник.

— Защо го казваш?

— Защото беше надъвкан доста добре, нали? Намерихме го в сряда сутринта. Възможно ли е подобни щети да бъдат нанесени за един ден?

— Вероятно не. Но ако се е натъкнал на бяла акула или на особено гладен рак, не бих изключил тази опция.

— След като го спомена, няколко седмици няма да хапна морска храна — каза Бет.

— Може би не е лоша идея — отвърна Фаро.

* * *

Новият съдебен патолог на Сан Франциско не можеше да е по-различен от своя предшественик Джон Страут, който — след като се беше възползвал максимално от правото си да работи — се беше оттеглил от служба на крехката възраст от 79. Заместникът му, Амит Пател, беше на тридесет и шест, макар че изглеждаше с десет години по-млад. След като завърши Колумбийския университет, мъжът защити научна степен по ендокринология и шест години участва в проучвания за „Биг Фарма“ (не би разкрил истинското име на компанията), най-накрая установи, че проблемът му с медицината беше, че не обичаше да работи с живи хора. Колкото и ужасно да звучеше (макар че на него не му пукаше), той не беше избрал тази професия, за да спасява животи или да облекчава болката, а за да разбере философски и теоретично невероятно сложните системи и живия механизъм, който представляваше човешкото тяло. Затова изкара диплома по патология и когато мястото на съдебен патолог се откри, той веднага се пробва за него.

Също така намираше доста от Шерлок Холмс в себе си.

Бет се беше срещала няколко пъти с него, когато мъжът започна работа, макар че от последния път бяха минали няколко месеца. Веднага след като се разположи в стерилния му офис, Пател сложи пръсти на брадичката си и каза с тънък глас:

— Предполагам, че ходиш на физиотерапия, а не се надяваш краката ти да се оправят от само себе си.

— Ходя, но рядко. Работя почти всеки ден.

— Всеки ден?

Бет сви рамене.

— Поне вървя. Докторите казаха, че вървенето е от изключителна важност.

— Няма съмнение, важно е. Но също така се нуждаеш от редовна физиотерапия, ако не искаш мускулите ти да атрофират. Прости ми, че ти се меся.

— Би ли споделил мнението си?

Пател сви рамене.

— Виждам, че дясното ти бедро е по-зле. Налага се да изолираш и да тренираш проблемната зона, ако това е възможно. Ходенето може да ти помогне, разбира се, но ще ти отнеме два пъти повече време и може да не се възстановиш напълно. — Мъжът кимна самодоволно, избута стола си назад от бюрото и кръстоса крака. — Сигурен съм, че ще направиш каквото е необходимо. Междувременно разбрах, че имаш въпрос относно аутопсията на Аш?

Бет не успя да се въздържи.

— Не искаш ли да познаеш какъв ще ми е въпросът?

— Бих казал, че искаш да разбереш дали е правил секс в нощта, в която е бил застрелян. Отговорът, за съжаление, е, че нямам представа.

Бет се засмя от възхищение, тъй като Пател беше познал какво имаше намерение да го пита.

— Как успя да…?

Мъжът направи пренебрежителен жест.

— Чух някои хора от екипа да говорят. Носи се слух — откъде чуват тези неща, нямам представа, — че Аш е бил известен с разпуснатия си начин на живот. Ти като инспектор от отдел „Убийства“ би желала да разбереш дали е правил секс преди смъртта си, тъй като партньорката му, ако има такава, би била сериозен свидетел. Но както вече споменах, уви…

— Разбрах те — отвърна Бет. — Има ли нещо от общ характер?

— Например?

— Не знам. Женско ДНК? Или нечие друго?

— Не. Наистина няма нищо.

— Добре. Да забравим за секса за малко, освен ако нещо друго не изникне. Какво ще кажеш за времето между момента, в който е бил застрелян, и момента, в който е бил хвърлен във водата?

Въпросът накара Пател да се изправи в стола си и да се намръщи.

— Не те разбирам.

— Добре. Възможно ли е все още да е бил жив, когато е попаднал във водата?

— Не е бил жив. Ако беше, щеше да се удави и дробовете му щяха да се напълнят със солена вода. Не намерихме такава.

— Значи определено не се е удавил.

— Определено. Бил е застрелян в сърцето и е умрял веднага или почти веднага. Защо ме питаш за това?

Бет вдигна ръка.

— Просто ми следи мисълта. Ако знаем колко време е минало от момента, в който е бил застрелян, и момента, в който е бил хвърлен във водата, може да стесним вариантите си за мястото, на което се е случило. Дали е в близост, или на някой от бреговете. Възможността да е бил на яхта също не е изключена.

Пател се наведе напред, пръстите на ръцете му бяха сплетени върху бюрото.

— Не мисля, че мога да ти помогна с това, инспектор Тъли. Жертвата е била застреляна, а по някое време по-късно е била изхвърлена във водата. Няма как научно да определим колко време е минало между двете събития. Мнението ми е, че не са дни, но това е най-доброто, което мога да измисля.

— Опасявах се, че ще кажеш точно това. Ако попаднеш на нещо друго…

— Можеш да разчиташ на мен — прекъсна я Пател.

* * *

Реагира добре на антибиотиците съобщи Айк на Бет по телефона. Само това ни казват. Не искат да си правим грешни заключения, но предполагам, че е по-добре да реагира, отколкото не.

— Много по-добре е, Айк, вярвай ми. Температурата й спадна ли?

— Малко. Вече е тридесет и девет и половина.

— По-добре е от четиридесет и половина.

— Несъмнено, Полиана^[1]. Какво ново при теб?

Бет му разказа за сутринта си, която не беше особено интересна, и завърши с:

— … Затова реших, че трябва да проверя телефонните обаждания до Тереза от месец май и да разбера коя е мистериозната жена.

— Успех с това — отвърна Айк. — Съжалявам, че забравих да ти кажа, но тъй като нямам какво да правя тук, тази сутрин се обадих на Мани Майър и го помолих да извади разпечатка на разговорите. Казах му да ни уведоми, ако забележи телефонни номера, на които Аш е звънял, но не разпознава.

— Добре. Какво отвърна той?

— Не беше особено отзивчив. Каза, че не може да ни осигури такава информация, защото съществува възможност да възникне конфликт на интереси.

— Какви?

— Кой знае? С някои от клиентите на Аш вероятно? Страхува се, че могат да се ядосат, че е нарушена конфиденциалността им. Майър няма да ни позволи да видим разпечатката, освен ако не вземем заповед, подписана от съдия и главен магистрат^[2]…

— Шегуваш се! Става въпрос за разследване на убийство, Айк. А и в интерес на истината, не ни интересува съдържанието на самите телефонни разговори. Интересува ни на кого се е обаждал Аш.

— Знам, но в този случай, ако не вземем такава заповед губим.

— Има нещо гнило в този отказ за сътрудничество — отвърна Бет. — Какво мислиш?

— Съгласен съм с теб.

След моментна пауза инспекторката предложи:

— Може би ще успеем да получим някаква информация от Тереза?

— Не знам — отвърна Айк. — Продължавам да си мисля, че тя е нашият убиец.

— Наясно съм с мнението ти. Но преди да се развълнуваш прекалено много, нека първо видим дали ще ни помогне с тези телефонни разговори.

— Бих внимавал на твое място.

— Разбира се. Внимателна е второто ми име. Слушай, Айк, Хедър ще се оправи.

— От твоите уста в божиите уши. Никога не съм бил толкова изплашен в живота си.

— Знам. Дръж се.

— Нямам какво друго да правя — отвърна мъжът. — Ще поддържаме връзка.