Джон Лескроарт
Фатална изневяра (37)

37

В десет часа в деня преди Деня на благодарността Бет Тъли седеше на пейка, която гледаше към океана, близо до магазин „Сейфуей“. Навън беше хладно и ясно, а улицата беше натоварена от редовните минувачи, спортисти, детски колички и кучета.

Бет беше облечена в свободни дрехи — черно долнище, туристически обувки и яке на „Джайънтс“. Под него носеше служебното си оръжие на раменен кобур. Чакаше Кейт да пристигне и оглеждаше внимателно лицата на онези, които вървяха в нейна посока, като се опитваше да успокои нервите си. Стомахът й беше свит на топка.

Всичките й сетива й казваха, че не бива да е тук. След като имаше среща с Кейт, най-малкото, което трябваше да стори, беше да се обади на Айк и да го уведоми за плановете си. Не го беше сторила. Миналата вечер получи обаждане от приятелката си и сметна, че това е възможността, която чакаше от онази нощ у Бина, когато всичко стана ясно.

Опитваше се да убеди себе си, че Кейт не представлява опасност за нея.

Тази сутрин обаче въобще не се подвоуми дали да си вземе оръжието, или не.

Кейт беше предложила да дойде до къщата й на „Вашингтон стрийт“, откъдето да започнат разходката си, но Бет й каза, че предпочита да е на някое публично място.

Смяташе, че това може да се окаже от значение.

Появата на Кейт я извади от унеса й. Приятелката й се намираше от другата страна на улицата и чакаше светофарът да светне зелено. Дори от това разстояние виждаше, че изглежда състарена и депресирана, ръцете й бяха в джобовете на якето й, а раменете й бяха увиснали.

Бет стана, срещна погледа й и вдигна колебливо ръка, за да я поздрави.

Кейт прекоси улицата и двете жени се поздравиха с половин уста. Тръгнаха заедно към Голдън Гейт. След няколко крачки Кейт благодари на Бет за това, че е дошла да се видят, особено след като не беше длъжна да го прави.

Инспекторката сви рамене.

— Приятелки сме от дълго време, Кейт. Разбира се, че ще дойда, ако имаш нужда от мен.

Вървяха в мълчание, което ставаше все по-тягостно и по-тягостно, докато не стана напълно непоносимо за Бет. Тя имаше намерение да каже нещо — каквото и да е, но приятелката й най-накрая заговори:

— Наистина ли си мислеше, че е Рон?

— Все още смятам, че той е убиецът на Питър, ако това ме питаш.

— Естествено, че е това. Какво друго може да е?

— Не се ебавай с мен, Кейт.

— Няма доказателства. Никога не е имало никакви доказателства.

Бет реши да не отговаря.

— Знаеш защо Рон дойде в дома на Бина, Кейт. Защото тя му каза, че знае, че е убил Джеф. Както и Питър. Тя щеше да се обади на полицията — на нас — и да ни предостави всичките си доказателства, които са доста интересни. Той не искаше това да се случи.

— Но вие вече сте били в къщата…

Изминаха още няколко крачки.

— Така е. — Бет нямаше какво да губи, ако кажеше истината. — Поставихме му капан, Кейт, и той се хвана в него.

— Искаш да кажеш, че ти лично си му поставила капан?

— Да. Разбери, Кейт, Рон трябваше да бъде спрян.

— Няма какво да се спира. Нямаше да убие никого.

— Освен Бина може би. В крайна сметка носеше пистолет в себе си. За какво му е бил, ако не е планирал да я убие?

— Какво ще кажеш за самозащита? Ако тя е имала намерение да го убие. Което, в крайна сметка, едва не направи.

— Не. Той дойде, за да я убие, както и всеки друг, който заплашваше да разкрие онова, което двамата сте сторили.

— Двамата? — Кейт спря и се обърна към инспекторката. — Някога ще се спреш ли, Бет?

— Не знам. Вероятно не.

— Дори без доказателства? Без свидетели? Дори след като Рон е бил на работа, когато Джеф се е самоубил, и четирима души могат да го потвърдят? Мисля, че всичко това ще е малко неудобно за теориите ти.

— Да, това си беше голяма изненада. Наистина смятах, че Рон е убил Джеф. Но алибито му е непоклатимо. Затова нямах друг избор, освен да призная, че не той е убиецът на Джеф. Но ти си знаела вече, нали? Защото ти си го убила.

— Изгубила си си ума, Бет.

— Не мисля. Защо не ми кажеш какво прави през онази нощ, Кейт?

— Трябва да се шегуваш с мен.

— Никак даже.

— Значи наистина вярваш, че Рон е убил Питър, а аз съм убила Джеф?

— Сигурна съм.

— Добре, кажи ми защо?

— Какво защо?

— Като за начало защо Рон е убил Питър? Убийството, което започна всичко това.

Бет килна глава на една страна и въздъхна.

— Отговорът на този въпрос ти е добре известен, Кейт. Защото ти спа с него.

— Веднъж. Бет. Само веднъж. Не това е причината. А и ако се замислиш, случи се шест месеца преди убийството на Питър.

— Но вероятно само няколко дни, след като Рон е научил, Кейт. Или ревността му се е трупала през всичките месеци и изведнъж е избухнала.

— И после какво? Рон просто се е обадил на Питър и му е казал, че иска да се видят…

— От телефона в офиса на Джеф, да. Не забравяй това.

— Не бих го сторила — отвърна Кейт. — Защо да го правя, нали си фантазираме тук. Какво е направил след това в твоя измислен свят?

— Знаем какво е направил. Извадил е своя пистолет сувенир от Ирак…

— Имаш предвид един от пистолетите, които предаде миналото лято?

— Точно него, Кейт. Може би не си наясно, че се води отчетност на всички оръжия, които биват предавани, и нито един от двата пистолета — или някой подобен на тях — не е в списъка. Проверих вече.

— Разбира се, че си го сторила. Но пак ще те питам: какво от това? Търсиш доказателства, които не съществуват. Вероятно си много отчаяна. Трябва да разбереш нещо, Бет. Питър беше опасен човек — обясни й Кейт. — Опропастяваше животи.

— Значи е заслужавал да умре? — Бет погледна приятелката си изпитателно. — Ами Джеф? Той също ли опропастяваше животи?

— Джеф мамеше фирмата, мамеше и нас. Всички го смятаха за много честен, но той крадеше клиентите на Рон, вършеше неща, за които никой не знае.

— Значи също е заслужават да умре? Заради бизнес решенията си? Не мисля така.

— Тогава защо?

— Защото сте видели възможност и сте се възползвали от нея. Можели сте да накарате нещата да изглеждат така, сякаш той е убил Питър и след това се е самоубил. Единственото, което е трябвало да сторите, е да го хванете насаме и да го застреляте, след което да оставите една гилза в колата му и една — от същото иракско оръжие — на яхтата, защото сте знаели, че ще намерим следи от кръвта на Питър, където всъщност го е застрелял Рон. Взели сте втората гилза от липсващия патрон, което е било доста умно от ваша страна, не мога да го отрека. Така ни накарахте — нас, полицаите, да смятаме, че един и същ пистолет е убил Джеф и Питър. Свършили сте си работата, нали?

Кейт се намръщи.

— На мен ми се струва, приятелко, че всичките доказателства, за които говориш, водят до едно и също заключение. Затова затворихте случая, нали?

— За мен не е затворен, Кейт. Никога няма да бъде и ще ти се наложи да живееш с това.

Перфектното лице на Кейт беше олицетворение на раздразнението.

— Не можеш да ме виниш за всичко това. Не знаех, че така ще се случи.

— Но се случи, нали?

— Значи вината е моя? Всички тези хора са мъртви заради мен, така ли?

Бет не отговори.

— Не мога да приема това — каза Кейт.

— Решението си е твое. Не мога да го променя. Нещата са такива, каквито са.

Кейт погледна хоризонта зад Бет, сякаш се надяваше там да намери някакъв различен отговор.

— Какво трябва да направя сега?

— Не знам, Кейт. Не мога да ти помогна. Трябва сама да решиш. Но ти обещавам, че когато намеря начин да ви спипам двамата с Рон, ще го направя.

Кейт протегна ръка и докосна рамото на Бет. В очите й блестяха сълзи.

— Не съм искала да наранявам никого, Бет. Трябва да ми повярваш.

Инспекторката погледна приятелката си право в очите.

— В интерес на истината — каза тя, — ти вярвам. Но не мисля, че някога ти е минавало през главата, че онова, което стори с Питър, ще има последствия. А трябваше да помислиш малко. — Минаха няколко секунди, вероятно половин минута, след което Бет просто кимна. — Сбогом, Кейт.

Инспекторката се обърна и тръгна към яхтклуба. Мина й мисълта, че ако Кейт носеше оръжие в себе си, сега беше моментът да го използва.

С ръце в джобовете на якето си продължи да върви.

Кейт извика името й — веднъж, но тя не спря, дори не забави ход.

Просто правеше една болезнена крачка след друга.

* * *

На около километър от мястото, на което тялото на Питър Аш беше изплувало, над пясъчни дюни, големи колкото футболно игрище, се рееше самотна бяла чайка. Птицата прелетя над Калифорнийски щатски път 1 и кацна на най-високата от дюните, след което подскочи около метър надолу, разпери криле и изкряска на двойката пред нея.

— Я виж тази — каза Бет. — Безсрамница.

— Просто иска храна — отвърна Алън.

Двамата бяха седнали на одеяло, върху което си бяха направили пикник с остатъците от вечерята за Деня на благодарността, която прекараха вчера в апартамента на Лори. Долу в подножието на дюните нямаше вятър. Слънцето печеше точно над тях и ги обгръщаше в нехарактерна за ноември топлина.

Алън хвърли парче от сандвича си с пуйка към молещата птица.

— Днес е щастливият й ден.

— Не само нейният.

Бет се усмихна лъчезарно и задържа усмивката си достатъчно дълго, за да може самата й сила да привлече Алън към нея.

След минута мъжът легна по гръб, а тя на една страна до него. Няколко от копчетата на ризата му някак си се бяха откопчали и ръката й почиваше върху гърдите му.

— Добре ли си? — попита Алън.

— Просто сълза — отвърна Бет и избърса окото си. — Не бих се тревожила за нея. — Тя се приближи до него и го целуна нежно по бузата, след което въздъхна тежко.

— Тук съм, нали знаеш — каза мъжът. — Можеш да ми кажеш абсолютно всичко.

Бет отново си пое въздух.

— Помниш ли нощта, в която ядохме пица у вас? Помниш ли колко объркана бях?

— Не бих се изразил така.

— Не мисля, че това е достатъчно, за да ме опише. Не мога да ти обясня колко изплашена и отнесена бях, Алън. Изплашена от живота, от терористите, изплашена за Джини и за бъдещето й и за онова, което ми предстои.

— Ако си спомням правилно, беше малко изплашена и от мен.

— Честно казано, бях изплашена от всяка сянка на всяка стена.

Алън я прегърна силно.

— Имала си основание.

— Така е. Не отричам. Просто искам да кажа, че тогава бях премазана. Не можех да се справя с проблемите си. Вчера, докато режех пуйката, огледах присъстващите на масата и там бяхте Джини, Лори и ти и като че ли нещо в мен прещрака… Знам, че ти звучи малко шантаво, но такова беше чувството. Изведнъж всичко лошо беше изчезнало. Ето ни днес тук, ти и аз…

Алън я притисна силно към себе си.

— Всичко е наред, Бет. Можеш да си кажеш каквото имаш на сърце.

— Знам — отвърна тя. — Точно това е толкова невероятно. Вече го сторих.