Джон Лескроарт
Фатална изневяра (34)

34

В 7:30 часа на следващата сутрин Джини стоеше на плота в кухнята с чаша кафе пред себе си. Когато майка й се присъедини към нея, тя й сподели, че вече е говорила с Лори, която била преместена в стая, системите й били махнати и започнала да се храни под режим, който включвал много мляко. По-късно щяла да има среща с диетолог и психолог, след това смятали да я изпишат, което й се струваше прекалено скоро. Тя пита Бет какво мисли по въпроса.

— Мисля, че знаят какво правят. Лори трябва да се научи сама да спазва диетата си — както и да се пази. Как ти звучеше?

— Изключително засрамена. Постоянно се извиняваше, че ни причинява подобно неудобство. Казах й да не се държи глупаво. Вината не е нейна. Но се тревожа, че ако се прибере в апартамента си, всичко може да се повтори отново.

— Сподели ли й опасенията си?

Джини кимна.

— Какво ти каза тя?

— Че няма да го позволи. Гарантира ми даже. Каза ми, че случилото се вчера й е отворило очите и й е показало, че наистина е болна. Вече не иска да бъде. Желае да си живее живота. Да се наслаждава отново на неща като храната и времето, което прекарахме заедно през уикенда, макар че моето мнение е, че просто се е опиянила от веселбата. Вече е наясно, че трябва добре да се грижи за себе си, докато не качи малко килограми и не оправи метаболизма си.

— Да се надяваме, че това ще се случи възможно най-скоро. Нагласата й е обещаваща.

— Аз си помислих същото. Но все пак… ако живее сама…

Бет остави чашата си на плота.

— Мисля, че Алън ще остане при нея. Поне в началото, за да се увери, че следва предписанията си.

— Определено ще й е от полза.

— Поне няма да й навреди.

Джини погледна майка си в очите.

— Мислиш ли, че трябва да продължавам да се виждам с нея?

— Няма никакво „трябва“. Вие сте приятелки. Забавлявате се. Защо да не прекарвате време заедно?

— Защото аз съм причината да преяде през уикенда. Едва не умря заради това.

Бет изгледа неодобрително дъщеря си.

— Никой не е накарал Лори да преяде, Джини — каза най-накрая тя. — Никой не беше осъзнал колко сериозна е ситуацията й. Включително и аз, твоята опитна майка инспекторка, която трябва да забелязва всичко. Просто не знаехме. Както вече ти казах и по-рано, нямаш никаква вина. Отговорът е „да“, определено трябва да ходиш да я виждаш, щом искаш това. Сигурна съм, че Лори ще се радва много.

— Няма ли да досаждам на Алън?

— Той е голямо момче — отвърна Бет. — Ако има проблем, ще ти го каже. Но смятам, че той също ще се радва на компанията ти.

Джини отпи от чашата, направи физиономия и отново я остави.

— Какво има? — попита майка й.

— Студено кафе.

Бет поклати глава и се усмихна.

— Добър опит. Какво друго?

— След като засегнахме темата…

— За Алън ли? Да, харесвам го и не, не сме заедно.

— Наистина? Не искам да звуча като майка ти, но по кое време се прибра снощи?

Бет се ухили.

— Не беше заради него. Закъснях заради проклетия случай, по който работя. — Разказа подробностите на дъщеря си. — В крайна сметка заключи тя двамата с Алън сме на изчакване, докато не приключим със случая на Питър Аш, което може да се случи и днес.

— Защо? Свързан ли е с него?

— Не. Всъщност го е познавал. Но не е заради това, просто моментът не е най-подходящият. Миналата нощ беше чудесен пример. — Бет се поколеба за миг. — Искам и ти да нямаш нищо против, ако нещо се случи.

— Шегуваш ли се? Алън е чудесен.

— И аз така мисля — отвърна инспекторката.

* * *

В 10:00 часа Бет седеше на бюрото си в отдел „Убийства“ и вършеше една от най-неприятните си работи, а именно да чете транскрипцията на показанията на една от свидетелките по случай, по който работеха преди шест седмици. По принцип и на теория тези транскрипции бяха официални документи на база записаните разпити, проведени от инспекторите с хората, които бяха свидетели на престъпленията или имаха нещо общо с тях.

Проблемът беше, че много от тези свидетели — днешният пример беше Иван Вротовна, не говореха английски — нито малко, нито никак. Това не беше от особено значение, защото транскрибиращите често не бяха едни от най-образованите хора и просто печатаха онова, което чуват. Опазил ги господ от проверка на написаното и редакция.

Първото изречение от последния абзац беше един от често срещаните примери: „Язе бях на дръвото по некой време кога спрех пред банката и (не се чува)…“.

Бет се беше потопила изцяло в написаното и се опитваше да открие истинския смисъл в него, когато нещо в плик падна точно до лакътя й на бюрото. Едва не скочи от стола си.

— Господи! — Вдигна поглед и видя ухиления Лен Фаро.

— Съжалявам — извини се той. — Да не те стреснах?

— Не, хич даже. Левитацията е част от работата ми.

— Къде е Айзенхауер в този прекрасен ден?

— В моргата. Присъства на аутопсията на Джеф Кук. Аз останах тук, защото предположих, че доктор Пател няма да се зарадва на двама ни. Вероятно няма нужда и от Айк, ако ме питаш мен, но той искаше да отиде. Как да му кажеш, че не може да се забавлява? — Бет взе плика и видя, че в него се намира месингова гилза от патрон. Разгледа я внимателно от всички страни. Какво е това? — попита, но бързо се сети и очите й просветнаха. — Яхтата.

Фаро кимна.

— Намериха я под цедката на дренажната система. Беше заседнала. Истинско чудо е, че не е била отмита, което за пореден път доказва, че господ е на страната на добрите момчета. Искаш ли да чуеш най-хубавата част?

— Не е ли това?

— Добра е, признавам, означава, че някой е стрелял на яхтата, както ти предвиди, а аз — за мое съжаление — отричах. Но най-хубавата част е друга. Помниш ли, че намерихме гилза в колата на Кук от миналата вечер?

— Харесва ми накъде биеш.

Фаро кимна отсечено.

— Ще ти хареса още повече, изчакай секунда. Веднага след като си тръгна, се предадох и изпратих част от екипа си направо от мястото на самоубийството на Кук на лодката му.

— Как влезе в дока?

— Лесна работа. Връзката с ключове на Кук все още беше на ключа на мерцедеса в запалителя. Там бяха този за дока и за яхтата.

— Това наистина е божия намеса, Лен.

— Говори ми. Както и да е, за по-малко от пет минути Джаспър намери това нещо и се върна при мен. На пръв поглед гилзите са като близначки, но разполагаме с необходимото, за да преценим дали наистина е така, затова изпратих Джаспър в лабораторията с двете гилзи и с пистолета за сравнение.

— Сега нямаше да си тук, ако не беше намерил съвпадение.

— Перфектно при това. Изводът е, че същият пистолет е изстрелял двата патрона — единият е убил Джеф Кук, а другият — бих се обзаложил за това — Питър Аш. А, да, при това на яхтата на Кук. Ох, почти забравих…

— Още ли има? Как е възможно да има още?

— Не е толкова сериозно доказателство, колкото гилзите, но когато хората ми напръскали с луминол^[1] навсякъде и минали с ултравиолетовите лампи, го видели ясно като ден. Петно от едната страна и малка локвичка до цедката.

— Значи сте намерили кръв на лодката? Луминол. Обожавам го.

— Как няма? — Фаро продължи с обясненията си: — Господин Кук се е опитал да изчисти палубата, разбира се, но не е успял, защото никой никога не успява. Изпратил съм проба в лабораторията. Сигурен съм, че кръвта е на Питър Аш, но съвсем скоро ще разберем дали съм прав.

Бет отново разгледа плика.

— Проклятие — каза тя. — Много добра работа, Лен. Сериозна съм.

— Е, ако пропуснем частта, че доста закъсняхме — отвърна сериозно Фаро. — Ако те бях послушал навреме, може би щяхме да спасим живота на господин Кук.

— Да. Явно самият той не е искал да го запази, така че не бих се лишила от съня си заради това.

* * *

— Такива ли са принципно срещите с полицай?

— Какво точно имаш предвид?

— Сещаш се. Уговаряш нещо и ако полицаят няма работа, можеш да го изпълниш. Ако нещо изникне обаче, срещата се отменя и се премества за друго време.

— Аха. Точно такива са срещите с полицай. Ние сме доста гъвкави хора. Но кой е този, който излиза с полицай?

— Самият аз се опитвам, но нямам особен успех до момента.

— Може би трябва да опиташ отново.

— Добре. Да се надяваме, че няма да се случи някоя градска катастрофа или лична трагедия. Желаеш ли този петък, в седем вечерта, да те заведа на вечеря?

— Добър опит.

— Благодаря ти. Е, какъв е отговорът ти?

— Какъв беше въпросът?

— Умница.

* * *

Бет и Айк, единадесети и дванадесети номер на опашката на „Лебедът“ на „Полк стрийт“, стояха с ръце в джобовете и се опитваха да не обръщат внимание на студа — не беше толкова хапещ, колкото предната седмица, но и сега температурите не бяха особено високи. Времето беше доста студено за Сан Франциско. Яркото слънце хвърляше топлина колкото свещ върху торта за рожден ден.

„Лебедът“ — едно от най-добрите заведения за морска храна в града — беше традиция за Бет и Айк, когато приключеха работа по някой от случаите си. Чакането на тази никога несвършваща опашка си беше истинско забавление. Днес пред тях беше двойка от Портланд, Орегон, която празнуваше десетата си годишнина — те бяха дошли тук на първата си среща. Точно зад тях беше Дъртата Сали, която маршируваше на място, за да си топли краката (поне така им каза) и си тананикаше — достатъчно силно, за да бъде чута — „Бойният химн на Републиката“.

Докато чакаха и между разговорите им с останалите на опашката, инспекторите обсъдиха подобряването на Хедър и Лори и колко беше трудно да отгледаш дете. Поради липсата на всякакви свидетели бяха решили да спрат работа по случая в „Супер Улоа“ поне докато следващият обир на такъв магазин не съдържаше подобен модел. Оказа се, че камерата на супермаркета, която обирджиите бяха гръмнали, не беше работила. Бет предположи, че подобни магазини имаха такива само за декорация. Досега не беше виждала камера, която да работи по начина, по който се предполагаше. Телевизорите в тях обаче винаги функционираха перфектно. В крайна сметка бяха намерили гилза, която според Айк можеше да се окаже доста полезна в бъдеще.

Бет започна да се оплаква, че опитите й да коригира почти неразбираемите транскрипции по случаите им са истинска мъка. Зачуди се дали на кандидатите за транскрибиращи не трябва да им се дава някакъв тест, който да определя качествата им.

— Нали се сещаш — каза тя, — като способността да печатат. Какво ще кажеш за това?

— Никога няма да се случи — отвърна Айк.

— Все пак работата им е такава.

— Права си. Което означава, че можеш да ги научиш да го правят. Това пък, от своя страна, означава, че можеш да ги наемеш дори да нямат никакъв предишен опит.

— Има толкова много хора, които могат да печатат. Всяко хлапе в света израства, залепено за клавиатура. Защо да не ги тестваме, преди да ги наемем? Между другото, онзи ден четох статия, в която се казваше, че осемдесет и седем процента от хлапетата под двадесет и пет години не знаят какво е мастилена лента за пишеща машина. Знаеш ли защо? Защото не знаят какво е пишеща машина. Може би смятат, че е нещо, увито в лента.

Айк кимна дълбокомислено.

— Като статията, която четох онзи ден. В нея се казваше, че седемдесет и пет процента от статистиката не е вярна.

Бет го изгледа с хладен поглед.

— Забавно — отвърна тя, след което добави: — Хей, ние сме на ред.

„Лебедът“ не разполагаше с маси, имаше само няколко различни стола пред плот за хранене, където всички бяха свити един до друг.

Бет хапна няколко лъжици от мидената си супа и помоли Айк да й разкаже какво се беше случило сутринта в моргата.

— Някакви изненади?

— След разговора ни миналата вечер, след като се разгневи за писмото на Кук до съпругата му…

— Не се разгневих. Просто малко се ядосах. Да изпрати имейл? Я стига!

— Както и да е, трябва да си призная, че слязох в моргата малко предубеден. Исках да се уверя, че тялото не крие някакви тайни, които да елиминират версията със самоубийството.

— Значи си съгласен с мен и с цялата тази имейл измама?

— Всъщност не съм. Смятах, че гониш вятъра. Моето мнение е, че този имейл е напълно истински. Но — Айк вдигна пръст — също така исках да… По дяволите, сещаш се. Бяхме стигнали до момента, в който да закрием случая, и не исках да прецакам нещата, като приема всичко за даденост.

— Много добре си сторил. Как мина там долу?

— Доста добре. Отървах се от всички разумни съмнения. Господин Кук се е самоубил. Искаш ли да ти изложа фактите?

— Давай.

— Първо. Имаше барут по ръката, която е държала пистолета, по предната част на ризата му, на всяко място, на което би очаквал да го намериш, но не и там, където не очакваш.

— Добре. Какво друго?

— Следи от изгаряне? Налични. Траекторията на куршума, минал през мозъка? Показва, че е самоубийство. Между другото, само аз ли си го мисля, или на Пател му хлопа дъската?

— Може би малко — отвърна Бет, но аз го харесвам. Значи е готов с доклада си?

— Все още работеше по него, когато си тръгнах, оправяше някакви технически подробности, но неофициално ми каза, че ако не се натъкне на нещо наистина драстично, което не очаква от онова, което е видял до момента, ще заложи на самоубийството. — Сервитьорът плъзна чаша с бяло вино върху плота. Тя се спря сама точно пред Айк. — Тези момчета са много добри — каза той. Взе чашата и изпи една трета от съдържанието й. — Макар да ми е трудно да го призная, Бет, ти също си много добра.

— Аз? Не съм направила нищо.

— Грешка. Накара Лен да претърси яхтата — нещо, което той никога нямаше да направи. Така затворихме кръга между Кук и Аш. Имам предвид, че така стигнахме до гилзата и до кръвта. Трябва да си признаеш, че всичко е като по учебник.

— Повярвай ми, просто послушах предчувствието си.

Айк отпи още една глътка от виното си.

— Тази фалшива скромност не ти отива.

Бет сви рамене.

— Не съм разрешила аз случая, Айк. Ако Кук не се беше самоубил, все още щях да се чудя дали Тереза не е извършителката. Или съпругът на Каръл Люкинс. Или приятелят на някое друго от завоеванията на Аш. Наистина не смятам, че това е моят шедьовър на детективските ми умения. Кук успя да ме заблуди.

— Мен също, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре. — Айк набучи парченце рак, лапна го и за известно време го предъвкваше…

Бет се възползва от възможността и тя да каже няколко думи.

— Имам един последен въпрос и спирам да говоря по този случай завинаги.

Айк я погледна, отпи още малко от виното си, преглътна.

— Добре. Стреляй.

— Мотив.

— Какво за него?

— Какъв е той? Предполага се, че са били най-добри приятели. Защо Кук е убил Аш?

Партньорът й помисли за момент.

— Първо, както ни е добре известно, на мотивите се обръща прекалено голямо внимание. Всеки съдебен заседател в света ще гледа сериозните доказателства, с които разполагаме — пистолета, двете гилзи, кръвта на яхтата, все неща, които са достатъчни за бърза присъда.

— Не говоря за никакви съдебни заседатели — отвърна Бет, — тъй като този случай никога няма да влезе в съда. Но между нас казано, какво мислиш?

— Не знам. Може би някакво предателство. Вероятно със съпругата на Кук. Ако някой спи с жена ти, убиваш го, нали така? Най-старият мотив на света, а сме наясно, че Аш е бил в голямата игра.

— Може би.

— Добре, ако не ти харесва тази версия, чуй друга. Вероятно Кук и Аш са направили някаква мъжка глупост и Кук е нямал доверие на Аш, че ще запази тайната им, затова е трябвало да му затвори устата завинаги. В момента това са първите два мотива, за които се сещам, но както вече казах и както ти е много добре известно, не се нуждаем от такъв. Доказателствата говорят сами по себе си.

Бет отпи от диетичната си кола.

— Съгласна съм.

Айк я погледна.

— Сарказъм ли усещам в тона ти?

— Аз и сарказъм? — учуди се Бет. — Няма такова нещо.