Джон Лескроарт
Фатална изневяра (20)

20

Бет беше застанала пред жилищната сграда на Питър Аш на „Гроув стрийт“ и звънеше напосоки, за да я пусне някой. След около десетина секунди по интеркома се разнесе сънен мъжки глас:

— Да?

Тя се идентифицира като полицай и онзи я пусна в сградата.

Нямаше как да не се изуми от лекотата, с която успя да влезе. Ами ако беше убийца, въоръжена до зъби? Или терористка?

Разбира се, защо му е на някого първо да те види, помисли си тя. Защо му е да провери документите ти, за да се убеди, че наистина си полицай, като може просто да те пусне.

Доверчивата природа на човешките същества все още я изумяваше. Въпреки това бутна вратата и я отвори. Все още държеше дръжката й, когато се разнесе нов глас, този път женски, и попита:

— Кой е?

— Санфранциска полиция, имам няколко въпроса относно Питър Аш.

— Почакайте секунда — отвърна гласът. — Веднага слизам.

Този път не последва добре познатото жужене, което беше доста по-разумно решение, помисли си Бет, когато чу стъпките по стълбите. Въпреки това не беше и особено умно решение.

Не можеше да си спомни дали мислеше така и преди терористичната атака във Фери Билдинг.

Млада афроамериканка преодоля последните стъпала от стълбището и се спря намръщена в лобито.

— Как успяхте да влезете?

— Един от съседите ви ми отвори. Но ви благодаря, че дойдохте.

— Господи — изуми се младата жена. — Обзалагам се, че е бил Нед. Живее горе в шести номер и го мързи да слиза до долу. Звънне ли му някой, и Сезам се отваря. Наистина ли сте полицай?

Бет се усмихна и отговори:

— Да. — Показа документите си. — Разследвам смъртта на Питър Аш. Познавахте ли го?

— Разбира се. Бяхме съседи.

Инспекторката бръкна в джоба си и извади диктофона.

— Мога ли да попитам за името ви?

— Холи Конли. — Жената спелува буква по буква.

Холи беше ниска и слаба. Косата й беше направена на средно дълги расти. Нямаше грим, защото красивото й лице не се нуждаеше от него. Носеше сини йога панталони, кафяв пуловер и туристически обувки.

— Живея на горния етаж, точно срещу Питър. Не можах да повярвам, когато чух какво се е случило. Никой от нас не можа.

— Винаги е шокиращо, когато някой умре.

— Имам предвид, че това те кара да се замислиш… можеше да съм аз, вие, всеки. Можеше да се случи навсякъде. Човекът е жив на единия ден, а на следващия го няма.

— Доста често се случва точно така. Помните ли последния път, в който го видяхте?

— Мисля, че беше миналата седмица. Знам, че се мяркаше наоколо. Прибираше се в доста различни часове. В неделя сутринта се връщаше отнякъде, а аз излизах. Разменихме си по едно „здрасти“.

— Какво ще ми кажете за понеделник?

След секунда младата жена поклати глава.

— В понеделник имам лекции през целия ден, след което лабораторни упражнения от шест, докато приключим. Прибрах се около единадесет, бях претрепана.

— Оттогава не сте го виждали?

— Май не. — Младата жена помисли още известно време. Бих казала не.

— Не сте го чули да излиза във вторник или сряда?

— Не. Съжалявам.

Бет сви рамене.

— Ако не сте го виждали, то не сте…

Чу стъпки по стълбището и млъкна. Някакъв млад мъж с дълга и разрошена руса коса, бос и с раздърпана тениска на Боб Марли преодоля последните стъпала и се присъедини към тях в тесния вестибюл.

— Хей! Всичко ли е наред? Добре ли си, Хобс?

— Да, Нед. Екстра съм. Следващия път, когато пускаш хора в сградата, може би първо трябва да провериш дали са тези, за които се представят. И то не само следващия път, а всеки път. Не сме ли говорили за това и преди?

— Да, добре. — Нед се намръщи, но не задълго. — Виж, нали съм тук сега. А и тя ми звънна. Смятах, че ще идва у нас. Посочи към Бет. Ти си ченге, нали?

Инспекторката му показа документите си с търпеливо изражение на лицето си.

— Да, ченге съм.

Доволен от потвърждението, Нед се обърна към Холи:

— Видя ли, всичко е точно.

— Тя звънна и на мен — контрира го младата жена.

— Звъннах на всички — призна си Бет. — Холи е права, че най-умното нещо е да слезеш и да провериш кой звъни, Нед. Можех да бъда всяка.

— Виж, не мога да живея с цялата тази параноя. Животът е прекалено кратък. Ако някой толкова много иска да влезе в сградата, просто ще срита вратата или ще я взриви. Не бих се тревожил за това.

— Щеше да се тревожиш, ако не беше мъж — скастри го Холи.

Нед изгледа сърдито двете жени.

— Добре. Чатнах. Няма да пускам никого вече. Честна скаутска. Междувременно, какво ще кажете да продължим напред? Това сигурно е за Питър, а? Бедният човечец.

Бет кимна.

— Опитваме се да разберем къде е бил в понеделник вечерта. Особено ако някой го е виждал, след като се е прибрал у дома след работа.

— Понеделник вечерта? — Нед помисли още секунда и кимна уверено. — Беше тук.

— Сигурен ли си?

— Да. Абсолютно.

— В понеделник? — повтори Бет.

— Освен ако понеделнишката футболна вечер е в някой друг ден.

— Какво? Да не е гледал мача с вас?

— Не, но… беше наоколо.

Изведнъж Бет си спомни първата млада жена от тази сграда, с която се срещнаха. Двамата с Айк поговориха с нея на тротоара.

— Купил ви е бира за мача — предположи инспекторката.

— Не искам да му навличам някакви неприятности — каза Нед. — На него или на когото и да било.

— Питър вече няма да се безпокои за подобни неща, Нед. Освен това работя за „Убийства“. Не ме интересува как хората си набавят алкохол. Значи казваш, че Питър ви е купил бира в понеделник преди мача?

— Да.

— Помниш ли по кое време се случи това?

— Не. Поне не точно. Пет и половина, шест, някъде там.

— Веднага след като се е прибрал от работа?

— Не знам откъде се прибираше. Може би от работа. Ослушвах се да го чуя, защото имахме нужда от пиячката, а той никога не ни отказваше.

— Добре, когато го видя, носеше ли официален бизнес костюм?

Нед затвори очи, помисли за миг, след което ги отвори.

— Да.

— Така… Питър гледа ли мача с вас?

— Не. Дори не дойде да пие по бира с нас.

— Това нещо необичайно ли е, имам предвид, след като ви е купил пиенето?

— Понякога остава при нас — отвърна младият мъж. — Но не мога да кажа, че винаги е така.

— Онази вечер не остана, така ли?

— Да.

— Видя ли го след това? Имам предвид същата вечер?

Нед се ухили набързо, някак си срамежливо.

— Ъ-ъ… не. Не точно.

— Какво означава „не точно“, Нед? — попита раздразнена Бет. — Въпросът е прост, трябва да му отговориш с „да“ или с „не“. Видя ли го по-късно, или не?

— Не съм го виждал. Но нали се сещаш, живея точно над него.

— Чул си го.

Младият мъж кимна.

— Всички го чуха. Определено си прекарваше по-добре от нас.

— Имаше ли някого с него?

— Определено.

— Жена?

— Поне така звучеше.

— Познаваш ли я?

— Не. Не я видях коя е. Но от звуците ми стана ясно, че е жена.

Бет се подвоуми.

— Колко души гледахте мача?

— Аз и още четирима.

— Някой от тях напусна ли апартамента по време на мача? Може би са видели Питър и жената с него, когато са идвали? Някой каза ли нещо по въпроса?

— Не.

— Искам да ми осигуриш имената на всички.

Младият мъж се поколеба.

— Ъм.

— Спокойно, Нед. Никой не е загазил. Просто искам да ги разпитам дали са видели или чули нещо, което може да ни помогне. Докато съм на темата — продължи Бет, — някой от двама ви ще ми даде ли контактите на хазяйката ви? Искам да огледам апартамента на Питър, за да видя дали ще открия нещо полезно там.

— Живеят надолу по улицата, на следващата пресечка отвърна Холи. — Мога да ви дам телефонния им номер.

— Благодаря. — Бет върна вниманието си на Нед. — Междувременно искам тези имена. На гостите ти за мача.

— Не им знам фамилиите, но им имам имейлите.

* * *

Каръл Люкинс изглеждаше на възрастта на Бет и беше приблизително с нейните размери — около метър и седемдесет и по-малко от шестдесет килограма. Дори навлечена заради студа — палто и пуловер, вълнена пола, черни ботуши — не можеше да прикрие атлетичната си фигура. Дългата й бяла коса беше вързана на плитка, очите й бяха светлозелени, опръскани с жълто, а лицето й беше малко по-издължено от нормалното, наподобяваше на модел на Модилиани. Крайният ефект беше една агресивна и груба красота.

Жената дойде пет минути, след като Бет й се обади, и сега, с ключ в ръка, се спря пред вратата на апартамент номер 4.

— Трябва да ви кажа, че не ми е приятно, да правя това. Имам чувството, че нарушавам личното му пространство.

— Вижте — отвърна инспекторката, — не искам да съм груба, но видяхте заповедта за обиск. Ако не отворите вратата, просто ще повикам някой да я разбие. Нямате избор, ако това ще ви помогне да побързате.

— Не съм сигурна. Че ще ми помогне, имам предвид. Въпреки физическата сила, която лъхаше от хазяйката, тя беше някак си неуверена, сякаш нещо — присъствието на полицията? — я плашеше. — Добре — каза на себе си тя. Въздъхна недоволно, вкара ключа в ключалката и отвори вратата.

След мрачния коридор апартаментът изглеждаше потопен в ярка светлина. Бет надникна в кухнята, първата врата вдясно. Два големи прозореца пропускаха ранната следобедна светлина в просторната дневна. Вляво от тях, в спалнята, се стичаше още светлина, която си пробиваше път през други три прозореца. Двойното легло не беше точно оправено, но чаршафите и завивките бяха изпънати, двете възглавници бяха поизтупани и изправени на таблата.

Бет влезе в стаята, направи няколко крачки и спря. Зад нея Каръл каза:

— Съжалявам, но изведнъж ми стана зле. Имате ли нещо против да изчакам отвън?

Инспекторката се обърна и видя, че иначе бледото лице на жената беше станало безкръвно.

— Не, няма проблем — отвърна тя. — Сигурна ли сте, че сте… Очите на Каръл изведнъж се обърнаха нагоре и преди Бет да осъзнае какво се случва, вече се беше засилила към нея. Хвана я точно когато краката й я предадоха. Тежестта й се оказа прекалено голяма за все още невъзстановеното тяло на инспекторката и двете паднаха на пода.

Бет успя да се измъкне изпод Каръл и я подпря на стената. Хазяйката отвори очи, но те все още не можеха да се фокусират. Инспекторката лекичко я плесна няколко пъти, след което хукна към кухнята, взе една чаша и я напълни с вода. Също така провери дали диктофонът й е включен и записва.

Върна се при припадналата, клекна до нея и видя, че се е съвзела.

— Каръл?

— Какво се случи?

— Припаднахте.

— Много съжалявам. — Жената затвори очи и изпусна дълга въздишка. — Никога досега не съм припадала. Не помня какво се случи.

— Няма проблем. Няма за какво да съжалявате.

— Как се озовах тук? Наистина ли паднах?

— Да, но успях да ви хвана, така че няма да имате болки и цицини по главата, което е най-важното в случая.

— Благодаря ви, но… — Каръл се опита да стане.

Бет сложи ръка на рамото й, за да й попречи да го стори.

— Починете си още малко, става ли? Пийнете глътка вода. — Подаде й чашата.

Каръл колебливо доближи чашата до устните си, отпи малко от нея, затвори очи и пак ги отвори.

— Уау — изуми се тя. — Наистина ли припаднах?

— Наистина.

— Все още се чувствам малко замаяна.

— Нормално е. Подобно нещо може да се очаква. Вероятно няма да се чувствате добре за известно време. Просто си почивайте. Дайте си минутка.

Жената се подчини, отпи още една глътка от водата, след което погледна Бет и помещението. Сложи ръка на лицето си.

— Боже мой.

— Какво?

Поклати глава, преди да отговори.

— Нищо, предполагам.

— Не ми се струва, че е „нищо“, Каръл. Простете ми нахалството, но мисля, че има „нещо“.

Хазяйката отново затвори очи.

— Каръл?

Тя отвори очи и погледна Бет.

— Не знам какво се случи. Не знам защо припаднах. Просто съм изненадана. Това е всичко.

— Добре. — Инспекторката се беше подпряла на едното си коляно, но се изви назад и обгърна с ръце другото. Получихте неочакван емоционален пристъп. Не е нещо необичайно. Бяхте ли близки с Питър?

— Не. — Каръл хвърли бърз поглед някъде зад Бет, сякаш там можеше да стои някой и да ги слуша. — Едва го познавах.

— Наистина?

— Защо ме питате това? Разбира се, че е истина. Някой друг да не ви е казал нещо различно?

— Не, просто питам.

— Не го познавах. Имам предвид, че не го познавах добре. Той беше просто поредният наемател.

— Добре.

— Не ми ли вярвате?

— Защо да не ви вярвам?

— Не знам. Може би защото припаднах.

— Моето предположение е, че е възможно да сте имали някакви чувства към него — отговори внимателно Бет. — Обикновено хората не припадат без причина. Възможно е, когато двете влязохме в апартамента, да сте видели нещо, което ви е разстроило.

— Просто не очаквах… имам предвид, че той е… — Каръл погледна инспекторката с надеждата, че тя ще й предложи някакъв отговор.

Бет не го стори. Вместо това й каза:

— Мъртъв.

Хазяйката затаи дъх, но побърза да се съгласи:

— Да.

— Шокирали сте се, като сте осъзнали, че само преди седмица Питър е обитавал тези стаи, а сега го няма. Това може да е доста обезпокоително.

Каръл кимна.

— Така е. Сигурна съм, че това е причината.

— Помните ли последния път, в който го видяхте?

— Не знам защо трябва да го помня. Той беше поредният наемател, това е всичко. Може би сме се засичали от време на време, но не съм обръщала сериозно внимание.

— Значи не е бил специален?

Определението като че ли раздразни Каръл.

— Не — отвърна тя. — Не е това. Определено имаше нещо в него, някаква аура. Всеки би се съгласил, че беше очарователен.

— Изглежда, такова е общото мнение за него.

— Искам да кажа, че от всички хора — от всичките ми наематели, той беше много по-жизнен. Затова, като дойдох тук и осъзнах, че… вече го няма…

— Не просто го няма, Каръл. Някой го е убил. Затова ви попитах кога сте го видели за последно. Нед от горния етаж ми каза, че го е видял в понеделник вечерта — Питър му е купил бира за мача, но ако някой го е виждал по-късно, ще ни бъде от голяма полза. Сигурна ли сте, че не сте се натъкнали на него или не сте го видели да излиза от апартамента? Говорим за миналия понеделник.

— Как бих могла да го видя? Дори не живея в сградата. Някой да не ви е казал, че ме е видял тук? Защото това не е истина. — Погледът на Каръл отново стана някак си отнесен. — Може и да съм идвала по-рано през деня — продължи тя. Според Бет имаше нещо неестествено в думите й. — Винаги има нещо, което трябва да се поправя, но до вечерта определено съм приключила. В интерес на истината, не помня да е имало нещо. Не и в понеделник.

— Доста отричате, Каръл, макар никой да не е казвал, че ви е виждал тук.

Порицанието в гласа на Бет накара хазяйката да отвърне арогантно:

— Искам да кажа, че ако някой е споменал подобно нещо, просто е сбъркат деня.

— Разбрах ви. Помните ли последния път, в който видяхте Питър?

— Мисля, че беше миналата седмица — четвъртък или петък, натъкнах се на него, когато се прибираше от работа. — Жената млъкна за миг, след което продължи: — Да, беше петък, защото ме попита дали имам някакви планове за уикенда. Това е последният път, в който си спомням, че го видях.

— Добре. — Бет не виждаше никакъв смисъл да продължава да я притиска, но наученото от Нед и реакцията на Каръл я накараха да преосмисля първоначалната си идея сама да претърси апартамента на Питър, а не с криминолозите. Онази, която беше топлила постелята на жертвата миналия понеделник, вероятно беше последният човек, който го беше видял жив. Лен Фаро можеше да открие някакви отпечатъци или ДНК, които да им помогнат да идентифицират тази жена. Бет вече разполагаше с ДНК-то на Каръл по чашата, от която пи вода, след като припадна, така че, ако тя се беше намирала в леглото на Питър преди четири дни, щяха да разберат.

Междувременно инспекторката трябваше да прекрати разпита и да запази мястото чисто. Не искаше никой да ходи в спалнята. Тя стана и протегна ръка към Каръл, която все още седеше на пода.

— Можете ли да се движите?

— Мисля, че да. — Тя хвана ръката на Бет и се изправи с нейна помощ. — Все още не знам защо припаднах. Благодаря ви отново, че ме хванахте.

— Това ми е работата — отвърна инспекторката. — Хайде да не рискуваме повече. Може да не успея да ви хвана, ако се случи отново, а и не искам да отнемам повече от времето ви. Ще съм по-спокойна, ако работя сама тук.

— Сигурна ли сте?

— Да. Благодаря ви, че дойдохте и ме пуснахте.

— Няма проблем. Радвам се, че помогнах. — Хазяйката се поколеба. — Надявам се да го хванете.

— Както и аз, Каръл. Както и аз.

* * *

Бет се чувстваше като излишно колело, затова гледаше да не се мотае в краката на екипа, който се движеше от стая в стая. Лен Фаро и неговите криминолози прекараха около три часа в апартамента на Питър Аш. Накрая си тръгнаха със спалното му бельо и чашата, от която беше пила Каръл. Също така взеха лаптопа и айпада на жертвата, но не намериха никакъв телефон. Направиха тестове за барут и кръв, но резултатите бяха отрицателни. Свалиха отпечатъци. Питър имаше десет официални бизнес костюма в гардероба, шестнадесет ризи и закачалка, пълна с вратовръзки. Бельо, чорапи, тениски, пуловери и панталони в шкафовете. В хладилника намериха бутилка шардоне „Хафнер“, половината от която липсваше. Взеха я за последващи анализи. Ако Питър и гостенката му бяха пили от нея, тя беше още един шанс да намерят отпечатъци или ДНК. На плота имаше две неизмити винени чаши, остатъците бяха засъхнали по дъното на всяка една от тях.

Екипът на Фаро беше много добър, но въпреки това не откри много. Може би на единия или на двата компютъра щяха да открият нещо за личния живот на Питър, но това беше едно голямо „може би“. Също така, ако не успееха да свалят ДНК, което да съвпада с това на Каръл Люкинс — което беше напълно възможно, ако не тя беше сексуалната партньорка на жертвата в понеделник вечерта, тогава Бет се съмняваше, че всичко това щеше да доведе до някакви съществени резултати.

Като събереше всички парчета на пъзела, предвид състоянието на стаята и показанията на Нед излизаше, че Питър се беше прибрал от работа, беше купил бира за младите си съседи, след което беше имал гостенка, с която очевидно беше пийнал вино и беше правил секс. После се беше облякъл с по-свободни дрехи и при положение че не беше застрелян в това помещение, беше излязъл. Всичко това водеше до два въпроса: дали сексуалната му партньорка си беше тръгнала сама, или бяха излезли заедно? Ако Питър беше тръгнал сам, дали някой не го беше взел? Или беше шофирал…

Къде беше колата му?

Бет се извини и остави Фаро и колегите му да си вършат работата, напусна апартамента на жертвата и отиде до номер 3, където почука на вратата с надеждата да получи съдействие от Холи, но никой не й отвори. Краката я боляха, но се завлече на горния етаж до апартамента на Нед, където за нейна изненада успя да го събуди отново.

— Човече — оплака се той, когато отвори вратата. Премигаше през мъглата от марихуанен дим. — Сериозно? — Младият мъж си беше събул късите панталони и стоеше на един крак по бели слипове и тениската си с Марли, чиято песен „No woman, no cry“ се носеше из апартамента.

— Сериозно, Нед — отвърна Бет. — Да не си имал тежък ден на училище?

Младият мъж сви рамене и се ухили глуповато.

— Така си направих графика, че да нямам часове в петъците. Чудесно е, не мислиш ли?

Инспекторката поклати глава, не споделяше изцяло мнението му.

— Знаеш ли коя е колата на Питър Аш?

— Разбира се. Баварец Z3 със сгъваем покрив. Изключителна машина.

— Любимата марка, ако не се лъжа.

Очевидно Нед не схвана препратката и лицето му се изпразни от съдържание.

Бет продължи:

— Знаеш ли къде паркира обикновено? Тази сграда има ли определени паркоместа?

— Майтапиш ли се? Паркирането тук е едно от най-големите предизвикателства.

— Къде си оставя колата тогава?

— Където намери място, и то ако има късмет въобще да намери такова. Нужни са двадесет минути обиколки на квартала, а понякога и повече. Истинска мъка е.

— Какъв цвят е?

— Пурпурна.

— Добре, Нед. Много ти благодаря. Какво става с имейл адресите, които трябваше да ми изпратиш?

— Все още не съм се заел. Днес ми е почивен ден.

— Време е да го сториш — отвърна Бет. — Мога да почакам, докато ги търсиш. Колко време ти е необходимо?

Младият мъж въздъхна дълбоко заради това посегателство над личното му спокойствие и натоварения график.

— Дай ми пет минути. — Остави вратата отворена и се скри в апартамента.

Бет се подпря на парапета на стълбите. Помисли си, че ако в следващия час й направеха проба за наркотици, димът от марихуана, който беше вдишала, щеше да даде положителен резултат. Отдръпна се с няколко крачки от вратата.

На Нед му отне по-малко от четири минути, за да свърши работата. Той се върна на прага на апартамента си — все още без панталони — и й подаде лист хартия.

— Всички бяха тук през цялото време — обясни доброволно. — Никой няма да е видял нищо.

— Просто ще проверя, за да съм сигурна. Благодаря ти за помощта.

— Няма проблем — отвърна младият мъж.

— Сигурна съм, че няма.

Фаро и хората му приключваха, когато мина покрай апартамента на Питър на път за изхода. Краката я боляха ужасно, най-вече дясното бедро — заради хващането на Каръл Люкинс, стоенето права в жилището на жертвата и качването и слизането по стълбите три или четири пъти. Въпреки това се насили да върви нормално, когато мина покрай Фаро. Ленард не беше клюкар, но с него имаше още шестима офицери, за които не можеше да гарантира, че няма да се разприказват за видяното.

Излезе от сградата, зави наляво и под студеното слънце извървя всичките четири пресечки до „Бродерик“, където обстановката рязко се сменяше — от студентски квартал на гето. Питър Аш едва ли беше паркирал беемвето си още по на изток, не и ако искаше да остане непокътнато.

Бет намери колата, на която имаше няколко фиша за неправилно паркиране, на „Маккалистър“, близо до „Лион“. Обади се да я извлекат до паркинга на Съдебната папата.

* * *

— Какво ти говори това? — попита Айк. — Не е бил с колата си. Е, и?

Бет стоеше в своя автомобил, който беше паркирала на половин пресечка от апартамента на Питър, точно пред пожарния кран на „Гроув“, и беше усилила парното заради студа навън. Истинско чудо беше, че този път полицейските й документи, оставени на таблото, бяха свършили работа и нацистите от пътна полиция не я бяха глобили.

— Има два варианта — отвърна тя. — Или е вървял пеша, или някой е дошъл и го е взел, каквото е моето предположение.

— Ако някой го е взел, трябва първо да му се е обадил, нали така? Бих убил, за да се докопам до разпечатката от телефона му.

— Аз също, но вероятно няма да стане.

— Шибани терористи.

— Да. Шибани терористи.

— Ако ФБР не бяха поискали разпечатките на почти всички телефони в града…

— Да, но го сториха — прекъсна го Бет — и телефонните компании са заети завинаги. Двама нископлатени инспектори от отдел „Убийства“ ще извадят истински късмет, ако успеят да видят нещо до месец.

— Добре, продължаваме напред — каза Айк. — Тази хазяйка, за която ми говори, е готина, нали?

— Доста при това.

— И наистина припадна? Какво мислиш?

— Мисля, че Каръл е имала среща с нашата жертва в понеделник вечерта, и когато се върна в апартамента с инспектор от отдел „Убийства“, буквално се срина. Мислела е, че може да се справи с чувствата си, но е грешала. Надявам се да разберем каква точно е истината, ако успеем да свалим някакво ДНК от жилището на Питър, но залагам на това, че двамата са били заедно.

— Значи… Тереза е извън картинката.

— Не е задължително. Възможно е тя да го е взела след това. Или някой друг. На ум ми идва съпругът на Каръл.

— Омъжена ли е?

— Има пръстен. Предполагам, че е.

— Добре. Смяташ ли, че е време да проверим алибито на Тереза?

Бет помисли за момент.

— Надявах се да я оставим с впечатлението, че е на наша страна, докато не ни даде разпечатката от служебния телефон на Питър, но вероятно си прав. Ще е хубаво, ако можем да я елиминираме напълно.

— Виж, в последно време ти вършиш цялата работа. Може би мога да й се обадя, да я помоля отново за разпечатката и да я попитам как е минала вечерта й в понеделник.

— Ще те оставя сам да решиш.

— Заемам се. Ще ти се обадя веднага, след като разбера нещо.

— Чудесно. Прегърни малкото си момиче от мен.

— Смятай го за сторено.