Джон Лескроарт
Фатална изневяра (36)

36

Огромното отворено пространство, в което се намираше отдел „Убийства“, беше потънало в петъчно следобедна летаргия, всяко бюро, с изключение на едно беше изоставено. Вероятно Айк Маккафри също нямаше да е на работното си място, само дето най-накрая беше свидетелствал в делото на Раул Санчес и искаше, преди да си отиде у дома, да си провери пощата, за да види какво ново. Също така писа на Бет и я уведоми къде може да го намери, ако нещо изискваше навременната им намеса.

Партньорката му вероятно работеше. Айк разбра, че са поели нов случай в „Мишън“ и не очакваше да я види тук. Само дето вдигна поглед и я видя да върви към него. Не я беше усетил кога е дошла. Дари я с приветлива усмивка, която изчезна почти веднага.

— Какво има?

— Доста неща, бих казала — отвърна тя. — Но най-вече самата аз.

— В какъв смисъл?

— Предполага се, че трябва да съм отборен играч — двамата с теб сме екип, а има някои неща за Питър Аш, които не съм ти казвала. Ти имаше своите проблеми с менингита на Хедър, но това не е извинение. Просто ми се изпари от ума.

Айк избута стола си назад от бюрото и я изгледа сериозен.

— Каквото и да е, смятай, че си опростена. Случило ли се е нещо лошо?

Бет си пое дъх.

— Вероятно заради това Джеф Кук се е самоубил. Достатъчно лошо ли е?

Челюстта на Айк подскочи и той кимна спокойно.

— Бих казал, че е десетка.

— Аз също.

— Кажи ми какво става.

Бет се подпря на ръба на бюрото му.

— Помниш ли жена на име Кейт Джеймисън? Срещна я на погребението на Аш.

— Не мисля, че бих я забравил. Прилича на филмова звезда.

— Точно за нея говоря. Тя ми е приятелка, всъщност най-добрата ми приятелка от колежа насам. Бяхме двете по време на случилото се във Фери Билдинг. Кейт също беше ранена. По-лошо от мен. Едва не умря.

— Продължавай.

— Мина през доста проблеми — през наистина доста — и не исках да й причинявам допълнителни главоболия. — Бет се подвоуми, но въпреки това продължи: Дори след като разбрах, че е имала заигравка с Питър Аш.

Навън на улицата, четири етажа по-надолу, се разнесе клаксон на кола, изскърцаха гуми и метал се вряза в метал. Надигна се вой на автомобилна аларма.

Айк се намръщи, скръсти ръце и се облегна на стола си.

— Трябваше да ти споделя всичко това веднага щом го научих — каза Бет, — но ти си имаше достатъчно тревоги на главата заради Хедър и някак си се убедих, че Кейт може да е спала с Питър, но това не означава, че го е убила. Въобще не смятах, че подобно нещо е възможно. Честно. Затова не сметнах за необходимо да ти споделя. Сега осъзнах, Айк, че това е било огромна грешка.

— Да не би да ми казваш, че мислиш, че тя го е убила?

— Не, не тя. Помниш ли, че ми каза: „Ако някой спи с жена ти, убиваш го“?

— Разбира се. Такова е правилото. Значи съпругът й?

— Рон. Да. Той има комплект ключове от яхтата на Джеф Кук, защото двамата бяха партньори и добри приятели от времето на „Пустинна буря“.

При тази новина, Айк се изправи на стола си.

— Ебаваш се с мен. Кажи ми, че е имал сувенирен пистолет.

— Всъщност имал е два.

— Как стигна до всичко това?

— Исках да разбера дали Бина и Питър са имали афера, което би дало мотив на Джеф, нали така? Затова й се обадих и вчера се срещнахме. Питах я направо дали е спала с Питър Аш. Въпросът буквално я накара да се залее от смях. Също така ми представи някои доста убедителни доказателства, че Джеф не се е самоубил.

— Като?

— Показа ми двата му сувенирни пистолета, които все още бяха заключени в сейфа им. Това е първото. Второто е, че е бил левичар. Нищо съществено, така е, но все пак… Накрая я попитах дали не е възможно Джеф да е имал трети пистолет, за който да не е знаела, защото кой друг би имал същия пистолет като този, който го е убил? Не й отне дори две секунди: Рон Джеймисън. Той също има два. Едно време излизали заедно, за да пострелят с тях. Бина каза, че е виждала пистолетите на Рон много пъти.

— Кучи син — каза Маккафри.

— Точно. — Бет поклати изморено глава. — Чувствам се като пълна идиотка, Айк. Защо не ти споменах за случилото се между Кейт и Питър по-рано? Поне щяхме да започнем да задаваме някои от правилните въпроси. Може би щяхме да спасим живота на Джеф Кук.

— Да не ми казваш, че Рон Джеймисън е убил и него?

— Със собствения си пистолет от „Пустинна буря“, да.

Айк грейна.

— Хей, ние разполагаме с този пистолет. Можем да…

Бет вдигна ръка.

— Вече е сторено. Вчера отидох в лабораторията и ги накарах да разглобят проклетото нещо на части, за да потърсят отпечатъци върху магазина, гилзите или някъде другаде, но знаеш ли какво? Онзи, който е зареждал пистолета, го е почистил много добре. Няма никакви отпечатъци. Нито тези на Джеф Кук, нито на Рон Джеймисън.

— Защо му е на Джеф да се самоубива?

— Няма смисъл. От своя страна, Рон има доста причини. — Двамата стояха известно време в мълчание, докато накрая Бет не си пое въздух и не го изпусна. — Искаш ли да чуеш още?

— Разбира се.

— Веднага след като приключих с лабораторията вчера, се опитах да взема заповед за обиск на къщата на Рон Джеймисън, за да претърсим всяко едно кътче, да напръскаме с луминол дрехите му.

— Предполагам, че не си успяла.

Бет поклати глава.

— Тъпата Мълър каза, че съм изчерпала квотата си за заповеди през този месец. Каква била основателната ми причина този път? Очевидно смята, че няма да намерим никакви оръжия в къщата на Рон, защото, ако моята теория е вярна, едното от тях вероятно е хвърлено в океана, а другото е в склада с уликите долу. Така просто ще търся нещо, което знаем, че не е там. Също така ме попита: „Не са ли и двата случая закрити? Господин Пател не определи ли този с господин Кук като самоубийство? Да не би отново да е открит? Защо, по дяволите, ми губиш времето?“.

— Сладурско.

— Не е. Мразя тази жена.

— На мен също не ми е любимка. Но къде се намираме в момента?

— Не знам. — Бет въздъхна тежко. — Знам, че е Рон.

— Кажи ми отново защо е убил своя партньор и приятел?

— Защото бедната и наивна Бина се е обадила на Кейт, след като отидохме първия път да искаме разрешението на Джеф да претърсим яхтата му. Кейт, също толкова наивна, колкото приятелката си, е предала наученото на Рон, който вероятно е сметнал, че ако успее да обвърже Джеф с яхтата — две еднакви гилзи биха свършили работата, ще успее да се измъкне елегантно. Какво мислиш?

— Мисля, че е перфектно. — Айк погледна Бет. — Как да пипнем кучия му син?

* * *

— Това няма да ти хареса и наистина много съжалявам, но нали се сещаш за вечерята, за която говорихме?

— Направих резервация в „А16“. Невероятно добър италиански ресторант, за който знам, че ти е любимият. Седем и тридесет трябва да сме там, затова ще те взема в седем.

— Нали се сещаш за разговора ни за срещите с ченгета…

— Нещо е изникнало.

— Съжалявам, Алън, но наистина изникна.

— За цялата вечер?

— Не знам докога, но може да продължи до доста късно. Най-важното е, че трябваше да се случи и ще се случи тази вечер.

— Добре.

— Звучиш ми малко разочарован.

— Разочарован и нещастен, но не е като да не си ме предупредила. Ще го преживея някак си. Какво ще правиш утре вечер?

— Питаш ме просто ей така ли?

— Трябва да се възползвам от възможността да танцувам от време на време. Какво ще кажеш?

— Засега нямам ангажименти, но и двамата знаем, че това може да се промени. Не се опитвам да се правя на недостъпна, Алън, просто…

— Хей! Наистина. Разбирам те, но ще продължа да те моля, докато не ми кажеш да престана. Искаш ли да спра?

— Не.

— Добре. Впиши ме в графика си тогава. Седем часа у вас.

— Дадено.

* * *

Личната линия на Рон Джеймисън звънеше пронизващо в офиса му. Мъжът погледна часовника си и установи, че е седем часът. Навън, през стъклените му стени, двадесет етажа над градските улици, беше пълен мрак. Наистина трябваше да се прибира у дома. Можеше да игнорира това обаждане и да го остави да бъде прехвърлено на гласовата поща. Щеше да се оправя с него през уикенда. Но в крайна сметка беше личната му линия. Някой, когото познаваше. Някой, който имаше нужда от него.

Рон въздъхна и вдигна слушалката.

— Ало.

— Рон? Здравей. Много се радвам, че успях да те хвана. Обажда се Бина.

— Радвам се да те чуя. Съжалявам, че не се обадих през изминалите два дни, но просто се опитвам да се справя със случилото се. Сещаш се за какво говоря. Ти как си?

— Не особено добре. Толкова съм самотна и изплашена! Не мисля, че някога ще се оправя.

— Знам как се чувстваш. Като отворена рана е.

— Така е. Не знам кога ще зарасне, ако въобще това се случи някога.

— Разбирам те какво имаш предвид. Продължавай да се надяваш мъглата да се вдигне. Вярвам, че ще се случи, макар в момента да съм песимистично настроен. Но стига за това… как мога да ти помогна?

— Малко е… Знам, че е малко странно, но може ли просто да поговорим?

— Разбира се. Винаги съм насреща.

— Сигурна съм, че Джеф не се е самоубил. Не знам какво да правя по въпроса. Имам предвид, че ти беше най-добрият му приятел. Можеш ли да намериш логиката в действията му?

Рон изпусна една дълга въздишка.

— Разбирам те — отвърна той. — Трудно е да се приеме. Мисля, че някак си връзката му с Питър…

— Не! Не е това. Не искам да съм груба, но… Искам да кажа, че това не е свързано с Питър Аш. Става въпрос за Джеф — той наистина не се е самоубил, Рон. Кажи ми честно, вярваш ли, че го е сторил?

Още една въздишка.

— Не знам какво да кажа, Бобче. Патологът не се ли произнесе вече? Колкото и да е болезнено, мисля, че заключението е ясно.

— Не и за мен. Сигурна съм, че никога не би ме изоставил по този начин. А и защо би държал пистолета с дясната си ръка? Ами самият пистолет?! Откъде се взе?

— Смятах, че е един от сувенирите му…

— Не. Не. Не. Двете оръжия все още са в сейфа ни, Рон. Не е едно от тях.

Мъжът прочисти гърлото си.

— Може би е имал още един, заключен в офиса му. Вероятно е използвал него.

— Не е вярно, Рон. Защо го казваш, след като си наясно, че не е истина? Джеф имаше само два пистолета, както и ти. Четири напълно еднакви пистолета. Донесохте ги заедно у дома. Знаеш, че съм ги виждала стотици пъти. Нямал е трети пистолет. Знаеш го.

Последва кратко мълчание.

— Не знам какво намекваш, Бобче.

— Не го е убил собственият му пистолет, Рон, това се опитвам да ти кажа. А кой друг притежава такъв?

— Боже мой, Бина. Какво намекваш? Не си мислиш, че…

Гласът на жената пресипна. Очевидно плачеше, беше близо до тотален срив.

— Не знам какво друго да мисля, освен че не е бил пистолетът на Джеф. Просто се чудех — моля те да ми простиш. Рон, дали няма как да е бил един от твоите.

Последва кратка пауза.

— Разбира се, че ще ти простя. Истината, Бина, е, че вече не притежавам тези пистолети. Отървах се от тях преди месеци. След като Кейт беше ранена, ги предадох. Не исках повече оръжия в живота си. Случи се през юни, ако не ме лъже паметта.

— Откъде да съм сигурна в това?

— Какво имаш предвид?

— Откъде да съм сигурна, че си се отървал от пистолетите през юни? Имаш ли някакво доказателство? И от ключовете за яхтата ни ли се отърва? Не можеш просто да кажеш нещо и то да изчезне по магически начин. Откъде да съм сигурна, че един от тези пистолети не е онзи, с който си застрелял Питър и си хвърлил в океана, а другият не е онзи, който си използвал при Джеф?

Тишина.

— Просто си мисля, Рон. Едва сега ми се изясняват нещата.

— Не, Бина, недей…

Жената му се разкрещя:

— Какво се случи? Какво точно се случи, че реши да убиеш моя Джеф? Как започна всичко? Да не би Питър да е имал афера с Кейт? Това ли е? Това ли е причината за всичко? Затова ли го намрази и го уби?

— Бина, моля те. Държиш се истерично.

— Разбира се! Най-накрая разбирам какво се е случило, Рон. Трябва да кажа на полицията за това. Въобще разговаряха ли с теб? Нима не са се сетили? Защото на мен ми е пределно ясно как си го сторил, убиец такъв. Мръсен, жесток убиец!

* * *

След като Бина затвори, Рон остана като попарен на бюрото си за около пет минути, през които осъзна, че вероятно и пет минути бавене беше прекалено дълго. Въпреки успеха, който беше постигнал в заблуждаването на властите, знаеше, че ако съпругата на Джеф се обадеше в полицията, нещата много бързо щяха да загрубеят.

Лесно беше да се допуснат грешки, факт. Веднъж инспекторите започнеха ли да търсят на правилните места, тези грешки щяха да излязат на светло.

Не можеше да позволи това да се случи.

Рон познаваше добре Бина и беше наясно, че емоционалният срив, който беше усетил, съвсем не беше характерен за нея. Вероятно щеше да изчака, докато не се вземе в ръце, и чак тогава щеше да прави каквито и да било телефонни обаждания. Реално погледнато, в този момент — петък вечер — едва ли щеше да се свърже с някой истински човек, ако звъннеше на ченгетата. Навярно разполагаше с достатъчно време.

Но не с много.

Взе телефона, набра номера и за щастие, тя вдигна на третото позвъняване.

— Бина, Рон се обажда. Моля те, искам да ме изслушаш.

— Не. Няма да говоря с теб.

Въпреки това не затвори.

— Не съм извършил нищо — обясни Рон. — Кълна се в честта на майка си, никога не бих посегнал на Джеф. Обичах го. Мисля, че знаеш това. Той беше мой брат и приятел. Никога не бих го наранил. Сещам се обаче за човек, който няма такива проблеми.

— Как се е добрал до твоя пистолет?

— Не е бил моят пистолет, Бина. Нямам представа откъде се е взело оръжието, което са използвали.

— Казваш, че…

— Виж, казвам, че нямам представа дали Джеф те е държал в течение с проблемите, които имахме на работа, с „Текей“. Много е напрегнато тук, истинска лудница е. Но сега, като ме накара да се замисля, може би си права. Възможно е Джеф да не се е самоубил. Нямам представа на какво са способни тези хора от „Текей“, още по-малко какво са сторили, но те уверявам, че нямат никакви задръжки да си изцапат ръцете, за да получат онова, което искат. Джеф ми каза, че се тревожи, но…

— За тези клиенти ли?

— Те са престъпници, Бина. Плащат големи пари, затова ги държим, но са опасни хора. Важното е, че знам, че аз нямам нищо общо с Джеф. Абсолютно нищо. Затова те моля да ми позволиш да ти обясня всичко, което се случва тук и което продължава да се случва. Тогава можем да се обадим в полицията. Можем да ги накараме да отворят отново случая. Вероятно ще успеем да наредим целия пъзел около тази трагедия.

— Не знам, Рон. Просто не знам.

— Аз да, Бина. Трябва да ми се довериш. Познаваме се от двадесет и пет години. Не те лъжа. Започвам да осъзнавам, че е възможно да са замесени много повече хора, отколкото си мислим. Когато поговорим, ще се увериш в думите ми. Мога да дойда до вас след двадесет минути. По-рано каза, че си сама. Удобно ли е да намина?

— Изплашена съм, Рон. Не знам какво да правя.

— Не те виня. Аз също съм изплашен. Трябва да разберем какво се случва, Бина. Моля те, трябва да ми се довериш.

— След двадесет минути?

— Дори по-малко. Ще летя, ако се наложи.

— Добре. Ще се видим след малко тогава.

Рон стискаше толкова силно слушалката, че ръката му беше побеляла. Внимателно я върна на мястото й и отпусна и стисна отново юмрука си. Часовникът тиктакаше, нямаше никакво време за губене. Щеше да дооформи плана си по път.

Извади си ключовете и отключи долното ляво чекмедже на бюрото си, извади от него своята „Берета 951“ на практика същия пистолет като двата, които беше донесъл от Ирак. Провери магазина, сложи го, издърпа затвора и остави оръжието пред себе си. Отново бръкна в чекмеджето и извади от него резервната кутия с патрони и резервния магазин. Трябваше да ги изхвърли някъде по път.

Затвори и заключи чекмеджето, стана, прибра резервните неща в джоба си, а пистолета затъкна в колана си. Взе палтото си от гърба на стола, облече го и тръгна към вратата.

* * *

Айк и Бет бяха на мнение, че Бина изнесе брилянтно представление. Разбира се, то я беше сринало емоционално. След двата телефонни разговора с Рон тя се беше пречупила и не спираше да плаче. Бяха я оставили да си почива на огромния фотьойл от червена кожа до бюрото на Джеф в офиса му, докато двамата инспектори стояха в притъмнялата дневна.

— Щеше ми се да стоваря целия божи гняв върху тях — каза Бет. — Да го провокирам на работното му място, след което да се прибере у дома, където да бъдат двамата с Кейт. Исках да ги питам за Питър, да им изложа мотива, който Рон е имал. Да чуя обясненията му къде са пистолетите му. Да ми предостави алибито си за двете убийства. Но не съм си и мечтала да дойде тук.

— Трябва да се погрижи за Бина — каза Айк. — Да я неутрализира по един или друг начин.

— Значи тя е нашата примамка? Това малко ме изнервя.

Партньорът й сви рамене.

— Просто така се случи. Не казвам, че планът беше кой знае колко оригинален, но когато дойде тук, не трябва да му позволяваме да се доближава до нея. Аз се притеснявам за друго: дали ще проговори, ако му направим засада и започнем да му задаваме въпроси?

— Може би не. Може би няма да го стори. Вероятно ще се панира. Или ще се обади на адвоката си. Но каквото и да се случи, ще е изгубил всякаква почва под краката си и много лесно ще се срине. Не се тревожи. Ще го пипнем. Ако не тази вечер…

— Добре, но все пак се тревожа. Няма да дойде тук, за да говори, нали се сещаш?

— Да, мисля, че съм наясно с това.

— Така че…

— Така че ще я караме както дойде.

Звънецът звънна и камбанките зазвучаха в къщата.

* * *

— Момент!

Въпреки инструкциите на инспекторите да остане в офиса и при никакви обстоятелства да не приближава предната врата, Бина беше хукнала право към нея.

Преди Бет и Айк дори да могат да станат, жената вече беше стигнала на две крачки от вратата.

Докато вадеше пистолета си и ставаше от дивана, Бет избълва едно „Мамка му“. Без да обръща внимание на болката в краката си, тръгна след госпожа Кук.

През матираното стъкло се виждаше силует. Бина хвана дръжката, завъртя я и отвори вратата.

Рон Джеймисън стоеше на постелката, точно под външната лампа.

— Бина — каза той приятелски. Ъгълчетата на устата му играеха в лека усмивка. — Толкова се радвам да те видя.

Вратата отчасти блокираше видимостта на Бет, но когато заобиколи ъгъла, видя, че Бина вдига дясната си ръка, в която имаше нещо тъмно и метално.

Инспекторката веднага осъзна какво се случва — съпругата на убития Джеф имаше намерение да стреля с 9-милиметровия „Тарик“, който беше извадила от сейфа. Айк съвсем безотговорно и глупаво я беше оставил сама през последните двадесет минути.

— Бина — провикна се Бет. — Хвърли го! Хвърли го!

Жената се обърна едва към нея, на лицето й беше кацнало ужасено изражение, и за миг застина.

Точно навреме, за да може Айк, който беше тръгнал към нея от другата страна на антрето, да я сграбчи, да посегне към пистолета и да й го отнеме. Тя падна на колене и заплака.

Рон приличаше на олицетворение на загрижеността и притеснението. Той пристъпи колебливо напред и прекрачи прага на дома на семейство Кук.

— Бет — попита той, — какво правиш тук? Бина добре ли е? Има ли нещо, което мога да направя, за да ви помогна?