Джон Лескроарт
Фатална изневяра (32)

32

Джини не просто уведомяваше Бет, че си тръгва от училище. Нещата бяха много по-сериозни.

Лори Шоу й беше изпратила гласово съобщение, в което гласът й беше отпаднал и отчаян.

— Съжалявам, че те безпокоя, но не се чувствам много добре. Цял ден ми е зле и съм много слаба. Не знам какво да правя. Изплашена съм.

Джини опита да й звънне, но когато не й вдигна, реши да се обади на 911, а след това и на майка си.

* * *

Без преимуществата на светлините и сирената на Бет й бяха необходими двадесет и две минути, за да стигне от Съдебната палата до жилището на Лори на „Грийн стрийт“ със своята джета.

На средата на пътя Айк й се обади и изключително развълнуван й съобщи, че интернет разследването му е довело до резултати — в резюмето на Джеф Кук пишело, че е прекарал известно време в армията. Бил капитан в операция „Пустинна буря“ през 1993-а.

Единственото, което интересуваше Бет в момента, беше Лори. Важността на информацията на Айк й се струваше повърхностна, макар че представляваше потвърждение на думите на Пател. Също така не й се искаше да вгорчава радостта на партньора си, затова му каза да проучи тази вероятност — независимо къде щеше да ги отведе тя — сам, докато тя се оправяше с възникналия проблем с една от приятелките на Джини. Каза му, че ще се видят утре.

Бет паркира на празното място до пожарния кран, след което прибяга, накуцвайки, до линейката, която беше спряна точно до входа на сградата на Лори. Все още нямаше следа от Джини, но въпреки това не намали крачка. Размаха документите си на шофьора на линейката, влезе в сградата и се насили да изкачи стъпалата до третия етаж. Вратата на Лори зееше отворена. Влезе вътре и видя, че я полагат в носилка и се опитват да вкарат система в изключително тънката й ръка. Бет забеляза синкавия оттенък на кожата й и бледия, мъртвешки тен на лицето й.

Младият мъж, който ръководеше нещата — на табелката му пишеше „Брайън Фиск“ — погледна инспектор Тъли и попита:

— Коя сте вие?

Тя размаха документите си и отговори:

— Нейна приятелка. Дъщеря ми беше тази, която ви се обади, момчета.

— Имате ли някаква роднинска връзка с нея?

— Не.

— Знаете ли какво се е случило?

— Нямам представа. Лори се обадила на дъщеря ми и й казала, че цял ден не й е добре.

— Така като гледам, е било доста по-дълго — отвърна Фиск. — Освен сериозното недохранване, изглежда, е имала аспирация на дробовете. Намира се в критично състояние. Трябва да й прелеем течности. Кога започна всичко?

— Не знам. Цял уикенд се храни. Доста добре при това.

— Тъпкала ли се е?

— Не. По-скоро хапваше здравословно.

— Тялото й не е било готово.

— Може би. Вероятно.

— Каквато и да е била причината, навярно е изхвърлила неголямата част от храната. Сега е доста слаба, едва е в съзнание, както можете да видите и сама. Пулсът й е слаб. Трябва да й сложим система, но вените й не могат да я задържат.

— Направете каквото е необходимо. Не ми обръщайте внимание.

— Не се тревожете. Няма.

Бет излезе навън, извади телефона от колана си и потърси номера на Алън, който беше въвела в контактите си едва миналата вечер.

Мъжът вдигна на третото позвъняване и каза:

— Това е една приятна изненада.

— Не, не е.

* * *

Алън каза, че картата със здравните осигуровки на Лори вероятно е в дамската й чанта. Наистина я намериха там. Според Бет беше истинско чудо, че имаше покритие, затова я откараха в „Сейнт Франсис“, а не в държавната болница. Джини се появи точно когато вкарваха приятелката й в линейката и всички потеглиха след нея. Алън пристигна скоро след като бяха приели сестра му. Най-накрая докторите бяха успели да включат система в ръката й.

Като неин най-близък роднина Алън беше допуснат до спешното, а Бет и Джини останаха навън, хванати за ръце, потънали в мълчание.

Накрая Джини намери сили в себе си и заговори:

— Чувствам се виновна, мамо.

— Няма причина за това.

— Има. Трябваше да се сетя.

— За какво?

— Че не може да започне да яде както преди.

— Откъде би могла да знаеш. Аз също не се сетих.

— Точно това ти казвам. Трябваше да се позаинтересувам.

— Защо? Защо въобще би ти хрумнало да го сториш? Ти и стана приятелка. Двете си прекарвахте добре.

— Да, но аз съм здрава. Тя е анорексичка, а това е много сериозно заболяване. Не можеш да излекуваш подобно състояния, като накараш човека да започне да яде всичко. Както направихме ние.

— Добре, вече сме наясно с това. Няма да го правим отново. Но не се вини за нещо, което не си знаела. Възможно е дори Лори да не е била наясно, тъй като и тя не е знаела колко може да яде и каква част от изяденото може да задържи. Вече е стабилизирана, нали? Благодарение на бързата ти реакция. Освен това й показа, че може да бъде щастлива в живота, когато се пребори със заболяването си. Това също е твоя заслуга. Не забравяй, че психологическата победа е половината битка.

— Ако успее да прескочи трапа.

Бет стисна ръката на дъщеря си.

— Ще успее. Вече иска да живее.

— Надявам се да си права.

— Почакай — каза Бет — и ще видиш.

Вратите на чакалнята се отвориха. Алън изглеждаше състарен и изтощен, но успя да извади една усмивка отнякъде.

— Диагностицираха проблема — съобщи той. — Нарича се синдром на прехранването.

— Прехранване? — учуди се Джини.

— Да, ако си гладувал, а след това си започнал да ядеш, тялото ти не може да се справи с храната.

— Какви са последиците? — попита Бет.

— В общи линии това, което се е случило, макар че е можело да бъде много по-зле, дори фатално.

— Фатално? — Джини погледна майка си.

— Казано с прости думи — продължи Алън, — метаболизмът ти се прецаква. Добрите новини са, че са я стабилизирали. Казаха, че скоро ще я преместят в стая. Ще я държат тук поне за през нощта и на сутринта ще видят какво е състоянието й. Вероятно трябваше да остана с нея, когато я изписаха. Вероятно трябваше да съм при нея миналата вечер.

— Тъкмо обяснявах на Джини — каза Бет, — че всичко случило се с Лори не е по нейна вина. Искаш ли да повторя думите си и на теб?

Алън се усмихна на Джини и й каза:

— Майка ти се преструва, че има слабо място, но се оказва, че е изключително силна жена. Забелязала ли си го?

— Наистина имам слабо място — отвърна Бет. — Просто не му обръщам внимание през повечето време.

* * *

Джини си тръгна с такси в 20:45 часа. Бет и Алън стояха до пикапа му на паркинга на болницата.

— Знаеш ли — каза мъжът, — като я видях днес, ми се прииска Франк Риналди още да беше жив.

— Защо? — попита Бет.

— За да го убия.

Инспекторката го погледна и му се усмихна.

— Някога мислел ли си да станеш ченге? Имаш необходимото поведение.

— Не, благодаря. Харесва ми да строя. Иначе съм сериозен.

— Погледнато технически, той е жертва. Не можеш да го виниш.

— Не мога ли? Бил е женен и е имал афера със сестра ми. Мога да го виня колкото си искам. Знам какво ще ми кажеш.

— Така ли?

— Да. Тя също е участвала, така че половината вина е нейна.

— И така може да се каже — отвърна Бет.

— Не знаеше, че е женен, когато връзката им започна. Излъга я, че живеят разделени със съпругата си и че са напът да се разведат.

— Нима не е проверила? Нямала ли е Гугъл преди година? Не я обвинявам, просто казвам.

Алън кимна.

— Добре, може би е постъпила глупаво, като му е повярвала. Вероятно е имало начин да го провери. Не го е сторила. Влюбила се е. Навярно вината не е нейна. Когато й е признал всичко, вече е било прекалено късно. — Мъжът вдигна ръка. — Знам, търся й извинение. Можела е да го зареже веднага щом е разбрала, но може би наистина е планирал да остави съпругата си.

— Опаковал си е куфара, когато жена му го е застреляла, така че съм склонна да повярвам.

— Въпреки това е бил женен. Женените мъже не трябва да изневеряват на жените си. Нали така?

— Да.

— Имам предвид, че ако бракът ти не върви, разделяте се. Макар че много хора ще кажат, че ожениш ли се веднъж, не бива да позволяваш това да се случи.

— Кое?

— Да не върви бракът. Не трябва да се развеждаш, точка.

— Как е възможно да се постигне това?

— По милион различни начини, като говорите за проблемите си, като останете отдадени един на друг, като потърсите помощ.

— Извини ме — каза Бет. — За момент си помислих, че живеем в двадесет и първи век.

Алън се усмихна глуповато.

— Съжалявам. Признавам си, че съм старомоден.

— Наистина ли смяташ, че хората не бива да се разделят, независимо от обстоятелствата?

— Не, разбира се, че не. Ако един от двамата е насилник, има проблем с наркотици или е прекалено млад и все още не знае кой е, няма проблем. Но като станеш възрастен и се обвържеш… — Алън сви рамене. — Опитвам се да кажа, че някои двойки вероятно правят всичко възможно и въпреки това нещата просто не се получават, но има такива, които се отказват прекалено лесно. Или започват да си изневеряват. Което ме отвежда обратно до моето становище.

— Което е?

— Че не започваш да се виждаш с някого другиго, преди да си уредил проблемите в брака си — и имам предвид наистина да си ги уредил, а не да се събирате три-четири пъти, докато не стигнете до неизбежния край. Едва когато си абсолютно сигурен, че всичко е приключило и заживееш сам, тогава можеш да започнеш да се оглеждаш. Не и преди това. Не и минута по-рано.

— Какво ще кажеш за двадесет и седем секунди по-рано?

— Давай. Присмивай ми се.

— Не ти се присмивам. Бих се разтревожила, ако беше мъж, който няма собствено мнение. — Бет сложи ръка на ръкава му.

— Шегувам се с теб. Честно казано, ако те интересува, мисля, че си доста мил.

Алън се намръщи.

— Мил?

— Мил и старомоден.

— Нямах точно това предвид, като казах, че съм старомоден.

— Аз пък го казвам с най-добри чувства. Чудесен си за жена, която си мисли за обвързване.

— Познаваш ли такава?

— Може би.

— Смятах, че няма да се виждаме, докато не разрешиш случая на Питър Аш.

— Нямаше. Но тогава се случи това с Лори и ето ни тук. Няма как да го предотвратим, нали?

— Не, няма.

— Ако един мъж иска да разсмее бог — каза Бет, — може да му разкаже за плановете си. — Сякаш по сценарий телефонът на колана й иззвъня. Тя погледна дисплея. — Партньорът ми е — съобщи с извинителен тон. — Трябва да се обадя. — Натисна копчето за приемане на разговора. Йо, Айзенхауер. Какво става?