Джон Лескроарт
Фатална изневяра (25)

25

— Не бива да правя това — каза Бет. — Трябва да работя.

— Когато ти се обадих, не ми ли каза, че работиш от сутринта?

— Да.

— Значи ще обядваме в работното ти време. Позволяват ти да обядваш, нали?

— Честно казано, даже ме окуражават да го правя.

— Супер. Освен това дъщеря ти се появи със сандвич от „Лука“, който имаше намерение да сподели с Лори, но не беше купила за мен, така че можех да изляза или да стоя гладен. Второто не ми се струваше особено правилно.

— Снощи при сестра си ли остана?

Алън кимна.

— Оставил съм си четка за зъби там. Попитах Джини какво правиш в този прекрасен ден, и тя ми каза, че работиш. Също така сподели, че вероятно няма да имаш нищо против, ако ти се обадя.

— Бог да благослови това дете — отвърна Бет. — Между другото, не съм яла толкова вкусен сандвич в живота си.

Алън отново кимна.

— Имаше времена, в които по цяла година карах само на сандвичи. Мисля, че беше две хиляди и дванадесета. Все още не мога да разбера защо спрях.

Бяха седнали навън, на маса, която Бет евфемистично беше нарекла задната палуба — два етажа по-надолу имаше морава, която приличаше на излязла от пощенска марка. Слънцето напичаше приятно, затова бяха опънали чадъра над главите си. Бяха заобиколени от издигащи се сгради, а ранният следобед беше мъртвешки спокоен.

— Значи Лори нямаше нищо против, че Джини й носи още храна?

— Чукам на дърво — каза Алън и наистина почука на дървения парапет. — Очевидно Джини й беше обещала да й донесе храна от снощи, защото, когато стана сутринта, Лори очакваше с нетърпение пристигането й. Не съм я виждал такава от месеци. Мисля си, че ако дъщеря ти продължава в същия дух да идва на гости и да бъде приятелка на сестра ми, тя може да се оправи. Много мило от твоя страна, че я молиш да го прави.

— Нямам нищо общо — отвърна Бет. — Джини го прави по свое желание. Двете просто си паснаха.

— Така е, но нямаше да се случи, ако не ги беше събрала.

— Добре, може би имам някакво участие. Ще приема част от похвалите.

— Супер. Значи уредихме въпроса. Докато сме на темата, исках да ти кажа, че този импровизиран обяд днес не се брои за вечерята, на която те бях поканил.

— Искаш да кажеш, че съм задължена да се видим още веднъж?

— Да. Колкото и тежка задача да е това.

— Не знам — отвърна с престорен тон Бет, — ще трябва да си проверя графика. Изключително трудно е да се излезе на среща с мен.

— Изпитал съм го на собствения си гръб.

— Избери време и място и ще видим какво ще стане.

* * *

Бет усети облекчението в гласа на Айк. Хедър се подобряваше и беше изписана от болницата. През следващите двадесет дни щяха да продължат да й вливат интравенозно големи дози пеницилин, но прогнозата беше, че ще се възстанови напълно. Също така можеше да усети умората му — партньорът й не беше спал през последните седемдесет часа. Когато предложи да я придружи до лома на Джил, тя му отвърна, че не е необходимо. От своя страна, Бет му каза да си вземе почивен ден в неделя — да се наспи, ако може — и освен ако тя не идентифицираше или арестуваше заподозрения до понеделник сутринта, което беше в рамките на невъзможното, помисли си инспекторката, двамата можеха да продължат с разследването заедно.

Някъде по обяд Бет паркира своята джета на улицата пред къщата на Джил Корбин Аш и почука на предната й врата. По-млада, младежки облечена жена, която се представи като сестрата на Джил, Джули Расмусен, я поздрави не особено учтиво и някак си официално, след което я поведе към голяма и просторна стая в задната част на къщата, където имаше огромен телевизор, високи рафтове с книги и камина.

Когато влезе, Бет остана с впечатлението, че е прекъснала спор. Двете момчета, които очевидно бяха двуяйчни близнаци, се бяха отпуснали в двата края на кафявия кожен диван и избягваха да се поглеждат, не поглеждаха и останалите. Джил носеше прекалено големи слънчеви очила, които да прикриват раните й, и държеше чаша с червено вино. Беше застанала до рафтовете с книги.

Ледената атмосфера въобще не се стопли след формалностите, затова Бет реши да кара направо.

— Искам да благодаря на всички ви, че се съгласихте да се срещнете с мен. Знам, че ви е трудно, и не искам да ви отнемам много от времето.

Тайлър, по-ниският и по-мургавият от двамата, се изправи на мястото си.

— Аха, виж, извини ме, не искам да се правя на интересен, но наистина не разбирам защо е необходимо да ни го отнемаш. Времето ни имам предвид. Разследвате убийството на татко, нали? Никой от нас няма нищо общо с него. Мисля, че това е напълно очевидно.

Бет стисна устни и го погледна.

— Ти си Тайлър, нали? — попита тя.

— Аха.

— Виж, Тайлър, разбрах, че последния път, в който баща ти е идвал тук, брат ти и той са се скарали.

Тайлър заби поглед в дивана, след което отново го вдигна към Бет.

— Татко се държа като истински тъпак — отвърна той. — Глупав алкохолик, който си мислеше, че можем да забравим всичко.

— Какво имаш предвид?

— О, нищо — отвърна иронично Тайлър. — Просто изостави майка ни и нас. Опропасти семейството ни. Въпреки това да спориш с някого, не означава, че искаш да го убиеш.

— Точно това означава — намеси се другото момче, Ерик. — Да му го начукам.

Бет погледна дългия, мършав младеж с мръсноруса коса. Той отвърна на погледа й, след което отмести очи, поклати глава и каза:

— Никой не беше наранен. Ударих го, след което и той ме удари няколко пъти. Нищо не е станало, мамка му.

Бет придоби сериозно изражение.

— Ще съм ти много благодарна, ако спреш да ругаеш, Ерик. Когато разбрах за свадата ви, се зачудих дали мислиш, че си решил нещо с нея.

— Нищо няма за разрешаване.

— Дори след смъртта му? Все още ли си на същото мнение?

— Той е мъртъв — отвърна Ерик. — Това означава, че никога няма да оправим проблемите си.

— Инспектор Тъли — Джил излезе от унеса си до стената, — почакай малко. Съгласихме се да се срещнем, защото смятахме, че можем да попълним някои от празнотите за Питър, които могат да ви помогнат да разрешите убийството му. Не съм разбрала, че имаш намерение да разпитваш синовете ми. Ако намерението ти наистина е такова, мисля, че трябва да поканим адвоката ни.

— Добре — отвърна Бет. — С тези въпроси имам намерение да ви елиминирам от заподозрените, което може да стане съвсем лесно, но ако предпочиташ да се обадиш на адвокат, няма проблем. Ти решаваш.

— Не се впрягай, мамо каза Тайлър. — Нямаме нужда от адвокат. Никой тук не е убиец. — Младежът се обърна към Бет. — Виж — започна той, — баща ми излезе от правия път. Тотално се прецака. Радвам се, че всичко приключи. Но положението е същото, като да ти извадят зъб — в началото много боли, но после нещата се успокояват и всичко се оправя. Така е и с татко. Ще ми се да не беше умирал, най-малкото защото натъжи много мама, но сега, след като вече го няма, не мога да кажа, че е нещо лошо.

— Не заслужаваше да бъде убит, Тайлър — намеси се Джил.

Ерик я изпепели с поглед.

— Знаеш ли кое е забавното, мамо — започна той. — Мисля, че скоро ще разберем точно противното. Вероятно не сме били единствените хора, с които се е ебавал, но някой просто е решил, че няма да му търпи глупостите. Затова го е убил. На мен ми се струва логично. Ако имах достатъчно кураж, щях да го направя самият аз.

— Ерик! Не го мислиш…

— Разбира се, че го мисля, мамо. Виж в какви се превърнахме заради него — в шайка жалки жертви. Защо? Някой от нас въобще наясно ли е как започна всичко? — Младежът насочи гнева си към Бет. — Какво ще кажеш ти, инспектор Тъли? С твоето желание да си изясниш картинката и да търсиш мотив в цялата тази ситуация, я стига! Нямаше да разговаряш с нас, ако имахте някаква идея кой го е убил, нали? Нека ти дам мотив: не знам каква е причината, но баща ми се събуди една сутрин и се превърна в чудовище. Онзи, който го е затрил, е направил услуга на целия свят.

Джули Расмусен се намеси:

— Не ми е приятно да го кажа, но смятам, че Ерик е прав.

— Не е така — отвърна Джил. — Може да е прекалил. Може да е…

— Няма „може“ тук, Джил. Виж какво ти стори. Какво стори на момчетата. Защо го направи? Очевидно не е смятал, че трябва да си търси оправдание. След двадесет години брак? Сериозна ли си?

Джил се срина под натиска на очевидната истина. Краката й буквално я предадоха и тя се свлече на най-близкия стол. Погледна Бет и каза:

— Съжалявам. Не знам какво искаш от нас.

Инспектор Тъли усети голямата болка тук, покрусата, но се пребори с чувството на вина и отвърна:

— Както казах по-рано, моето желание е да ви елиминирам от списъка на заподозрените. Ще ви задам няколко въпроса, след което приключваме. — Обърна се към един от близнаците: — Например ти, Тайлър, живееш в „Чико“, нали?

— Да. — Младежът излъчваше гняв и раздразнение от всяка пора на тялото си. — Там уча.

— Какво прави миналия понеделник вечерта?

— Бях на викторина в УНБ.

— УНБ?

— Университет на бирата.

— До колко часа остана?

— Господи.

— Въпросът е лесен, Тайлър. До колко часа остана там?

— До късно. До полунощ. До един.

— Сам ли беше?

Младежът се засмя на абсурдността на този въпрос.

— Да, с изключение на съквартирантите ми и половината „Чико“. Съжалявам, полицай — макар че не звучеше да съжалява, — но това са пълни глупости. Защо не говориш с адвоката ни, не вземеш заповед и тогава не се развихриш? Нямаш ли някой бездомник, когото да тормозиш и биеш? Аз приключих. Махам се оттук. — Тайлър стана и излезе от стаята.

Джил и Джули скочиха на крака и го последваха, за да го убедят да се върне, но след миг предната врата се затръшна.

Бет изчака да се върнат, и колкото се може по-внимателно ги попита дали имат нещо против да продължат за още няколко минути.

— Имаме ли избор? — попита Джули.

— Както видяхте, Тайлър избра друг вариант. Можете да направите същото.

— Съжалявам за това — извини се Джил. — Не сме на себе си в последно време. Тайлър наистина не е такъв. Той е добро момче. Просто времената са тежки.

— Разбирам — отвърна Бет. — Не съм тук, за да ви тормозя. Просто ви моля да ми отделите още малко от времето си. Ерик? Ти си в „Бъркли“, нали?

— Да.

— Какво ще кажеш за понеделник вечерта?

Младежът се намръщи, сбръчка чело и погледна тавана — убедителна поза, че се опитва да си спомни. Най-накрая намери отговора.

— Бях тук с мама. — Погледна към Джил. — В понеделник беше, нали?

— Да — отвърна майка му, обърна се към Бет и обясни: — Ерик се обади в неделя вечерта, за да провери как съм. Вероятно съм го оставила с впечатлението, че съм малко самотна. Каза, че му е писнало да яде суха храна, и може да намине да вечеряме заедно на следващата вечер. Точно така направихме.

— Тук ли пренощува, Ерик?

— Не. Имах ранен час на следващата сутрин, така че трябваше да се прибера в „Бъркли“. Мисля, че останах тук до девет или девет и половина. Така ли беше, мамо?

— Да.

— Помня, че се прибрах в общежитието малко след десет. Това от полза ли ти е по някакъв начин?

Доста удобно, помисли си раздразнена Бет. По този начин двамата си осигуряваха алиби. Струваше й се, че всичко беше предварително планирано. Макар да не вярваше, че Джил е убила съпруга си или че е станала съучастница на Ерик, не мислеше, че синът — този кисел и гневен млад мъж — би действал сам. Твърдението му обаче ги изключваше от евентуалните извършители.

А може би не. Бет реши да се довери на предчувствието си и попита:

— Имаш ли пистолет, Ерик?

Последва реакция, сякаш беше извадила личното си оръжие и беше стреляла.

Джули експлодира.

— Няма начин!

— Това е нелепо! — изуми се Джил. — Разбира се, че няма пистолет.

Изражението на Ерик подсказа на Бет, че е засегнала нерв. Без да отлепя поглед от него, реши да се възползва от преимуществото си.

— В този щат не можеш да си купиш оръжие, ако си под двадесет и една, Ерик. Също така е престъпление да притежаваш нерегистрирано такова. Искаш ли да ми кажеш нещо?

Младежът остана мълчалив за един дълъг момент, най-накрая се престраши да срещне погледа на Бет.

— Добре. Да. Купих си пистолет от улицата в Оукланд.

Майка му го изгледа изумена.

— Ерик! Защо, по дяволите…?

— За защита. — Обърна се към Бет: — „Бъркли“ е много по-опасно място, отколкото си мислят хората.

— Все още ли го имаш, Ерик? Пистолета?

— Не.

— Не? Какво се случи?

— Някой ми го открадна. Това е самата истина — отвърна предизвикателно младежът. — Беше в мен по-малко от две седмици и някой ми го взе.

— Къде го държеше?

— В стаята ми в „Бъркли“.

— Къде се намира тя?

— Секция едно, близо до кампуса.

— Кога разбра, че го няма?

— Както споменах, веднага след като го купих. Това е истината, независимо дали ти харесва, или не.

Джил се намеси:

— Мисля, че сега е моментът да се обадим на адвоката ни.

— Мамо — каза Ерик, — няма нужда да се тревожим. Това, че съм си купил пистолет, нищо не означава. Не доказва, че съм застрелял някого.

Бет реши да реже до кокал.

— Сторил ли си го? Ти ли уби баща си, Ерик?

— Не, не съм. Не че не ми се е искало. Онзи, който го е направил, ме изпревари, преди да намеря друг пистолет и добия достатъчно кураж да го сторя.

— Просто млъкни, Ерик — настоя Джил. — Съжалявам, инспектор Тъли, но няма да позволя да задаваш повече въпроси, докато не говоря с адвоката ни.