Фредрик Бакман
Човек на име Уве (8)

8. Човек на име Уве и следи от стъпките на баща му

Тя вярваше в съдбата. Бе убедена, че всички пътища в живота ти по един или друг начин „водят до онова, което ти е предопределено“. Уве, разбира се, просто започваше да мърмори и се заемаше да върши нещо с отвертката, винаги когато тя го казваше. Никога обаче не я опровергаваше. Може би за нея съдбата беше „нещо“, но това не му влизаше в работата. За него съдбата беше „някой“.

Странно е да останеш сирак на шестнайсет. Да изгубиш семейството си, преди да си създал свое, което да го замени. Това е много особен вид самота.

Уве, съзнателен, човек на дълга, работи две седмици в железниците. Остана изненадан, че му хареса. Чувстваш се освободен, докато работиш. Хващаш неща в двете си ръце и виждаш плодовете на труда си. Не че Уве мразеше училище, но и не му виждаше смисъла. Обичаше математиката и беше две учебни години пред съучениците си. Останалите предмети просто не го интересуваха.

Тук обаче беше коренно различно. Работата му прилягаше много по-добре.

След като приключи последната смяна в последния ден, той се почувства потиснат. Не само защото трябваше да се върне на училище, а и защото нямаше представа как ще си изкарва хляба. Татко му, разбира се, го биваше в много отношения, но Уве не можеше да не признае, че не остави почти нищо освен разнебитената къща, стария сааб и очукания ръчен часовник. За подаяния от църквата не можеше да става и дума, Господ трябваше да е наясно. Уве си го повтаряше, докато се преобличаше в съблекалнята, за да е наясно както Господ, така и той.

— След като трябваше да ми вземеш и мама, и татко, задръж си тъпите пари! — изкрещя той към тавана.

След това си събра вещите и си тръгна. Така и не разбра дали Господ, или някой друг го е чул. Когато излезе от съблекалнята, завари служител от кабинета на управителя да го чака.

— Уве? — попита той.

Уве кимна.

— Директорът иска да ти благодари, че се справи толкова добре с работата през изминалите две седмици — рече служителят, без излишни приказки.

— Благодаря — отвърна Уве и понечи да си тръгне.

Човекът го стисна за ръката. Момчето спря.

— Директорът пита дали се интересуваш да останеш на досегашната си работа?

Уве мълчеше и гледаше служителя. Може би се опитваше да проумее дали не става въпрос за шега. След това кимна бавно.

Направи още няколко крачки и човекът се провикна след него.

— Директорът казва, че си същият като баща си!

Уве не се обърна. Гърбът му обаче бе изпънат като струна, докато се отдалечаваше.

Ето как зае мястото на баща си. Работеше упорито, никога не се оплакваше и никога не боледуваше. Мъжете в смяната му казваха, че е доста мълчалив и на всичко отгоре малко странен. Той никога не ходеше с тях да пие бира след работа, не се интересуваше и от жени, което бе доста странно. Все повтаряха, че крушата не падала по-далече от дървото, но и той никога не им даваше повод да се оплакват от него. Ако някой се обърнеше към Уве за помощ, можеше да разчита на момчето, ако някой го накараше да поеме смяната му, той работеше, без да вдига шум. С течение на времето се оказа, че почти всички са му длъжници. И така го приеха.

Когато една вечер старият камион, който караха нагоре-надолу по релсите, се развали на двайсет километра извън града в един от най-страшните порои през тази година, Уве успя да го поправи с отвертка и половин ролка изолирбанд. След това, поне що се отнасяше до старите кучета в железниците, Уве беше приет.

Вечер си вареше наденица и картофи и гледаше през прозореца на кухнята, докато се хранеше. На следващата сутрин отново тръгваше на работа. Рутината му харесваше, беше му приятно да знае какво да очаква. Откакто баща му почина, той все по-често делеше хората на такива, които постъпват правилно, и такива, които не го правят. Хора, които действаха, и други, които само приказваха. Уве гледаше много да не приказва и да върши каквото трябва.

Нямаше приятели. От друга страна обаче, нямаше и врагове, освен Том, който, откакто го повишиха в бригадир, използваше всяка възможност да стъжни живота на Уве. Възлагаше му най-мръсната и тежка работа, крещеше му, подлагаше му крак, когато отиваше на закуска, изпращаше го да проверява вагони, същевременно ги пускаше, докато Уве лежеше без всякаква защита на траверсите. Когато стреснатият Уве се мяташе настрани в последния момент, Том се смееше презрително и крещеше:

— Внимавай какво правиш, да не свършиш като стареца.

Уве не надигаше глас, държеше си устата затворена. Нямаше никакъв смисъл да предизвиква човек, който бе два пъти по-едър от него. Ходеше на работа всеки ден и се справяше безупречно — работата беше достатъчно добра за баща му, а следователно и за него. Колегите се научиха да го ценят.

— Когато хората не дрънкат прекалено много, не ръсят дивотии — му каза един от по-старите работници.

Уве само кимна. Някои разбираха, други не.

Имаше такива, които разбраха защо един ден Уве се озова в кабинета на директора, и такива, които не разбраха.

Бяха минали почти две години от погребението на баща му. Уве тъкмо бе навършил осемнайсет. Бяха хванали Том да краде от парите, събрани в един от вагоните. Вярно е, че единствено Уве го видя как ги взема, но Том и Уве бяха единствените във вагона, когато парите изчезнаха. Както обясни един сериозен човек от кабинета на директора, когато повикаха Том и Уве, никой не би повярвал, че Уве е виновникът. Той, разбира се, не беше.

Оставиха Уве на дървен стол в коридора пред кабинета на директора. Той седя загледан в пода петнайсет минути, докато вратата не се отвори. Том излезе, стиснал толкова решително юмруци, че кожата на китките му беше побеляла.

Опитваше се да срещне погледа на Уве, но Уве не вдигна очи от пода, докато не го повикаха в кабинета на директора.

В стаята бяха насядали сериозни мъже в костюми. Директорът пък крачеше напред-назад зад бюрото, почервенял, което издаваше, че е твърде ядосан, за да се спре на едно място.

— Седни, Уве — обади се най-сетне един от мъжете.

Уве срещна погледа му и го позна. Навремето баща му беше поправил автомобила му. Той караше син опел „Манта“. Двигателят беше огромен. Човекът се усмихна приятелски на Уве и посочи стол по средата на стаята. Сякаш се опитваше да му подскаже, че е сред приятели и може да се отпусне.

Уве поклати глава. Собственикът на опела кимна с разбиране.

— И така. Това е просто формалност, Уве. Никой от нас не вярва, че си взел парите. Трябва само да ни кажеш кой ги взе.

Уве сведе поглед към пода. Мина половин минута.

— Уве?

Уве не отговори. Най-сетне резкият глас на директора наруши мълчанието.

— Отговори на въпроса, Уве.

Уве продължаваше да мълчи. Сведе очи към пода. Присъстващите в костюмите вече не бяха толкова уверени, усещаше се, че са объркани.

— Уве… разбираш ли, че трябва да отговориш на въпроса? Ти ли взе парите?

— Не — отвърна непоколебимо момчето.

— Тогава кой?

Уве мълчеше.

— Отговори на въпроса! — нареди директорът.

Уве вдигна поглед. Изпъна гръб.

— Не съм от хората, които говорят кой какво е направил — заяви той.

В стаята се възцари тишина, която продължи няколко минути.

— Уве, разбираш ли, че ако не ни кажеш кой е бил и ако има един или повече свидетели, които твърдят, че си бил ти… Тогава ще стигнем до заключението, че си бил ти — обясни рязко директорът.

Уве кимна, но не обели и дума повече. Директорът го наблюдаваше, сякаш блъфираше по време на игра на карти. Лицето на Уве не трепна. Директорът кимна мрачно.

— Можеш да си вървиш.

И Уве си тръгна.

Петнайсет минути по-рано в кабинета на директора Том беше набедил Уве.

Следобеда двама от младите в смяната на Том, преизпълнени от желание да спечелят одобрението на по-стария, заявиха, че са видели със собствените си очи как Уве взел парите. Ако Уве бе посочил, че Том ги е откраднал, тогава щеше да е думата на единия срещу другия. Сега обаче бе думата на Том срещу мълчанието на Уве. На следващата сутрин бригадирът му каза да си опразни шкафчето и да се яви пред кабинета на директора.

Том беше пред вратата на съблекалнята и му се подигра.

— Крадец! — изсъска той.

Уве го подмина, без да вдигне очи.

— Крадец! Крадец! Крадец! — заповтаря един от по-младите, които го бяха набедили, докато един от по-възрастните в смяната не го перна по ухото, за да го накара да престане.

— Крадец! — изкрещя демонстративно Том, толкова високо, че думата продължи да отеква в главата на Уве няколко дни по-късно.

Уве излезе във вечерния мрак, без да се обърне. Пое си дълбоко дъх. Беше вбесен, но не защото го нарекоха крадец. Той не бе от хората, които се интересуваха как ги наричат. Само че срамът, че е изгубил работата, на която баща му посвети целия си живот, прогаряше гърдите му.

Разполагаше с предостатъчно време да премисли живота си, докато вървеше за последен път към канцеларията, стиснал в ръце вързоп работни дрехи. Все още харесваше работата си тук. Имаше си свестни задачи, свестни инструменти, истинска работа. Прецени, че когато полицията приключи с разследването и се разправи с крадците, той ще се опита да отиде другаде, където да си намери работа като тази. Може би щеше да отпътува някъде далече. Вероятно трябваше да остави доста разстояние между себе си и криминалното досие, ако иска то да остане в миналото. Даваше си сметка, че тук не го задържа нищо. Поне не беше станал от хората, които дрънкаха за щяло и нещяло. Надяваше се да накара баща си да му прости, че е изгубил работата, когато се съберат отново.

Седя на дървения стол в коридора почти четирийсет минути, преди жена на средна възраст в тясна черна пола и очила с издължени рамки не го покани в кабинета. Затвори вратата след него. Той влезе. Все още стискаше работните дрехи. Директорът седеше зад бюрото си, преплел пръсти пред себе си. Двамата мъже се гледаха дълго, сякаш всеки бе пред интересно платно в музей.

— Том е откраднал парите — заяви директорът.

Не го каза като въпрос, просто съобщаваше факт. Уве не отговори. Директорът кимна.

— Само че мъжете от вашето семейство не са издайници.

И това не беше въпрос. Затова Уве не отговори.

Директорът забеляза, че момчето изпъна гръб, когато чу „мъжете от вашето семейство“.

Директорът кимна отново. Сложи си очила, прегледа купчина листове и започна да пише нещо. Сякаш в този момент момчето изчезна от стаята. Уве стоя пред него толкова дълго, че започна да се съмнява дали директорът не е забравил за присъствието му. Директорът вдигна поглед.

— Да?

— Хората са такива, каквито са, заради онова, което вършат, не заради онова, което приказват — рече Уве.

Директорът го погледна изненадано. Това бе най-дългото изречение, което някой в железниците бе чул момчето да изрича, откакто започна работа преди две години. Уве нямаше представа откъде избликнаха думите. Просто усети, че трябва да ги каже.

Директорът отново сведе поглед над листовете. Записа нещо. Побутна лист върху плота. Даде знак на Уве да се подпише.

— Това е декларация, че доброволно си се отказал от работата — заяви той.

Уве се подписа. Изправи се, а по лицето му се изписа упорство.

— Кажете им да влязат. Готов съм.

— На кого да кажа? — попита директорът.

— На полицията — отвърна Уве и стисна юмруци.

Директорът поклати бързо глава и отново се зарови в документите.

— Струва ми се, че свидетелските показания на очевидците са се изгубили в бъркотията.

Уве пристъпи от единия крак на другия, тъй като не знаеше как да отговори на казаното. Директорът махна с ръка, без да го поглежда.

— Можеш да си вървиш.

Уве се обърна. Излезе в коридора. Затвори вратата след себе си. Усещаше главата си някак лека. Тъкмо когато бе на входа, жената, която го покани да влезе, го настигна с енергична крачка и преди той да успее да се дръпне, тикна лист в ръцете му.

— Директорът иска да знаеш, че си назначен за нощен чистач във влака за дълги разстояния, така че утре сутринта се обади на бригадира — предупреди строго тя.

Уве погледна първо нея, след това и листа. Тя се приближи.

— Директорът ме помоли да ти предам още нещо. Не си взел портфейла преди девет години. Проклет щял да е, ако повярва, че си взел нещо сега. За него би било жалко да изрита сина на един свестен човек на улицата само защото синът има същите принципи.

Ето как Уве стана нощен чистач. Ако това не се беше случило, той нямаше да си тръгне от смяна на сутринта и да я види. Нямаше да види червените й обувки, златната брошка и лъскавата кестенява коса. Нямаше да чуе смеха й, който до края на живота му щеше да го кара да се чувства така, сякаш някой тича бос вътре в гърдите му.

Тя често казваше, че „всички пътища водят към предопределеното ти място“. За нея това беше нещо.

За Уве обаче това бе някой.