Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
En man som heter Ove, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Фредрик Бакман

Заглавие: Човек на име Уве

Преводач: Цветана Гечева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо; допечатка

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: шведска

Печатница: Печатна база Сиела

Отговорен редактор: Светлана Минева

Редактор: Огняна Иванова

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-1507-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9942

История

  1. — Добавяне

14. Човекът, който беше Уве, и жената във влака

Отпред си беше сложила златна брошка, в която слънцето се оглеждаше и разпращаше хипнотични отблясъци през прозореца на влака. Беше шест и половина сутринта. Уве тъкмо приключи смяната и трябваше да се качи на влака за дома. Тогава я видя на перона, с гъста кестенява коса, сини очи и вълшебен смях. Качи се на влака. Само не можа да обясни защо го направи. Никога досега не беше действал спонтанно. Когато я видя, нещо у него даде дефект.

Убеди един от кондукторите да му даде резервните си панталони и риза, за да не прилича на чистач във влак, и отиде да седне до Соня. Това бе най-доброто решение, което някога бе вземал.

Нямаше представа какво може да каже. Едва се отпусна на седалката, когато тя се обърна ведро към него, усмихна се топло и поздрави. Той откри, че е способен да поздрави, без кой знае какви усложнения. Когато тя забеляза, че той поглежда купчината книги в скута й, ги наклони към него, за да прочете заглавията. Уве разбра едва половината от думите.

— Обичате ли да четете? — попита приятелски тя.

Уве поклати неуверено глава, но това не я притесни. Тя се усмихна, обясни, че обичала книгите повече от всичко, и започна да му разказва за какво ставало въпрос в томчетата в скута й. Уве осъзна, че иска да я слуша как обяснява за нещата, които обича, до края на живота си.

Никога не беше чувал нещо толкова невероятно като гласа й. Тя говореше така, сякаш бе на ръба да избухне в смях. Когато се кискаше, звукът приличаше на бълбукане на шампанско, ако шампанското може да се киска. Нямаше представа какво да й каже, за да не се издаде, че е неук и глупав, но излезе, че това е по-незначителен проблем, отколкото мислеше.

Тя обичаше да говори, а Уве обичаше да си мълчи. Като си припомняше, Уве предположи, че тъкмо това имат предвид хората, когато казват, че двама души са съвместими.

Много години по-късно тя му призна, че й се е сторил истинска загадка, когато е дошъл да седне до нея в купето. Безцеремонен и груб. Само че раменете му били широки, ръцете — толкова мускулести, че опъвали ризата. Освен това имал нежни очи. Слушал, когато тя говорела, а на нея й било приятно да го кара да се усмихва. Както и да е, пътуването до института било толкова отегчително, че й било безкрайно приятно да си има компания.

Обучаваше се за учителка. Всеки ден пътуваше с влака, след десет или дванайсет километра се качваше на друг влак, след това на автобус. Пътуването в обратната посока на Уве отнемаше час и половина. Едва след като бяха минали по перона рамо до рамо за пръв път и той стоеше до нея на автобусната спирка, тя го попита какво прави тук. Уве разбра, че се намира на пет километра, може би малко повече, от казармата, където щеше да бъде, ако не бяха открили проблема със сърцето му, и думите му се изплъзнаха, преди да разбере защо.

— Служа отсреща — отвърна той и махна неопределено с ръка.

— Значи ще се виждаме във влака и на връщане. Прибирам се в пет…

Уве не знаеше какво да каже. Бе напълно наясно, че човек не се прибира от военен полигон в пет часа, но тя, разбира се, нямаше представа. Затова той просто сви рамене. След това тя се качи на автобуса.

Уве прецени, че тази работа е напълно непрактична. Само че не можеше да се направи кой знае какво по въпроса. Затова се озърна и откри знак, който сочеше към малкия център на студентското градче, където се бе озовал, поне на два часа път от дома. След това тръгна. След четирийсет и пет минути попита къде да намери шивач и след като го откри, влезе тромаво и попита дали може да му изгладят риза и чифт панталони и колко време ще отнеме.

— Десет минути, ако почакате — долетя отговорът.

— Тогава ще се върна в четири — отвърна Уве и си тръгна. Упъти се към гарата и легна на една от пейките в чакалнята. В три и петнайсет се отправи към шивача, остави ризата и панталоните за гладене, докато той чакаше в тоалетната на персонала, след това се върна на гарата и заедно с нея се качи на влака, за да пътуват час и половина заедно до нейната гара. След това пътува още половин час до своята спирка. Повтори същото на следващия ден. И на следващия. На по-следващия човекът на касата се намеси и му обясни, че не може да спи като бездомник по пейките. Уве разбра, но обясни, че ставало въпрос за жена. Когато чу това, касиерът му кимна и го пускаше да спи в багажното отделение. Дори касиерите по гарите знаеха какво е да си влюбен.

Уве прави все същото цели три месеца. Накрая на нея й омръзна, че той така и не я кани на вечеря. Затова се покани сама.

— Ще те чакам тук утре вечер в осем. Искам те в костюм и ще ми бъде приятно да ме заведеш на вечеря — заяви направо тя, докато слизаше от влака в петък вечерта.

Така и стана.

 

 

Тя никога не попита как е живял, преди да я срещне. Ако обаче някой го попиташе, той щеше да отвърне, че не е живял.

 

 

В събота вечерта Уве облече стария кафяв костюм на баща си. Беше му тесен в раменете. След това изяде две парчета наденица и седем картофа, които приготви в кухненския бокс към стаята, преди да обиколи къщата и да затегне винтовете на две места, както го беше помолила хазяйката.

— Среща ли имаш? — попита тя доволна, когато го видя да слиза по стълбите. Досега не го беше виждала в костюм.

Уве кимна сърдито.

— Да — отвърна той по начин, който можеше да бъде описан или като дума, или като въздишка.

Възрастната дама кимна и се опита да потисне усмивката си.

— Тя сигурно е много специална, след като си се облякъл така — рече тя.

Уве въздъхна отново и кимна отсечено. Беше на прага, когато тя се провикна от кухнята.

— Цветя, Уве!

Младежът, изпълнен с недоумение, надникна иззад паравана и я погледна.

— Сигурно ще й стане приятно, ако й подариш цветя — натърти жената.

Уве прочисти гърло и затвори вратата.

Чака я повече от петнайсет минути на перона в тесния костюм и лъснатите обувки. Отнасяше се скептично към хората, които „закъсняват“.

„Ако не можеш да разчиташ на човека да дойде навреме, тогава не можеш да разчиташ на него и за нищо важно“, мърмореше той, когато хората пристигаха с перфокартите си три или четири минути по-късно, сякаш това закъснение нямаше никакво значение. Сякаш железопътната компания трябваше да ги чака сутрин, тъй като нямаше по-важна работа.

Докато Уве чакаше на гарата, започна да се дразни. После раздразнението се превърна в безпокойство, а накрая реши, че Соня просто се е пошегувала с него, когато е предложила да се срещнат. Не помнеше някога да се е чувствал по-глупаво. Че как ще иска тя да излезе с него, как можеше той да си въобрази подобно нещо? Унижението му, когато се досети за тези възможност, нахлу като поток лава и той се изкуши да изхвърли цветята в най-близкото кошче и да си тръгне, без да се обръща назад.

Сега, като си припомняше, не можеше да обясни защо е останал. Може би защото чувстваше, че независимо от всичко, уговорката за среща си оставаше уговорка. Може да имаше и друга причина. Нещо много по-сериозно. В онзи момент не знаеше, но му беше писано да прекара много пъти по петнайсет минути в очакване съпругата му да се появи. Баща му със сигурност нямаше да повярва, ако научеше. Когато тя най-сетне се появи, облечена в дълга пола на цветя и толкова червена жилетка, че Уве пристъпи от единия крак на другия, той реши, че неспособността да дойде навреме съвсем не беше най-важното.

Жената в цветарския магазин го попита какво иска. Той отвърна сопнато, че въпросът е тъп. Тя продава растения, той идва да купи растения, а не обратното. Жената го бе погледнала объркано, но след това попита дали човекът, за когото са цветята, има любим цвят.

— Розово — бе отвърнал Уве убедено, макар да не знаеше.

Сега тя стоеше на гарата, притиснала щастливо цветята към гърдите си, облечена в червената жилетка, и останалата част от света изглеждаше сива.

— Невероятно красиви са — усмихна се тя по своя неповторим начин, който накара Уве да сведе поглед към земята и да изрита чакъла.

Уве не беше почитател на ресторантите. Не разбираше защо му трябва на човек да се храни вън от къщи за куп пари, след като може да си направи нещо у дома. Не се впечатляваше и от лъскавите мебели, от сложните ястия, а също така бе наясно, че не умее да води разговор. Както и да е, той поне беше похапнал у дома, така че можеше да си позволи да я остави да си избере каквото пожелае от менюто, а за себе си да поръча най-евтиното ядене. Освен това, ако тя го попиташе нещо, устата му щеше да е пълна с храна. Реши, че го е измислил умно.

Докато тя поръчваше, сервитьорът се усмихна предразполагащо. Уве много добре знаеше какво са си помислили и той, и останалите в ресторанта, когато двамата със Соня влязоха. Тя е прекалено добра за него, бяха си казали те. Затова Уве се почувства глупаво. Най-вече защото беше съгласен с мнението им.

Тя му разказа оживено за обучението си, за книгите, които бе чела, и филмите, които бе гледала. Когато го погледнеше, го караше за пръв път да се почувства като единствения мъж на света. А пък Уве бе достатъчно умен, за да се сети, че това не е точно така. Не можеше да я лъже повече. Затова прочисти гърлото си, стегна се и й разказа цялата истина. Изобщо не бил на военна служба, бил най-обикновен чистач във влаковете, който имал проблем със сърцето, и я бил излъгал единствено защото му било приятно да се вози с нея. Предполагаше, че това е единствената им вечеря заедно, а и тя не заслужаваше да я прекара с измамник. Когато завърши разказа си, той остави салфетката на масата и извади портфейла си, за да плати, преди да си тръгне.

— Много се извинявам — измънка той засрамено и неволно ритна крака на стола, преди да добави толкова тихо, че думите едва се чуха: — Просто исках да разбера какво е някой да те погледне по начина, по който ме гледаш ти. — Тъкмо ставаше, когато тя се пресегна през масата и сложи ръката си върху неговата.

— Досега не те бях чувала да говориш толкова много — усмихна се тя.

Той измърмори, че това не променяло фактите. Бил лъжец. Когато тя го помоли да седне отново, той се подчини и се отпусна на стола. Тя не беше разгневена, както той предполагаше. Разсмя се. Накрая каза, че не й било трудно да се сети, че не е на военна служба, защото никога не бил в униформа.

— Както и да е, всички знаят, че войниците не се прибират в пет часа от работа.

Уве съвсем не бил дискретен като руски шпионин, добави тя. Беше стигнала до заключението, че си има причина. Освен това й било приятно, че я слушал, докато му разказва нещо. Карал я да се смее. А това било предостатъчно.

След това го попита какво възнамерява да прави с живота си, ако може да избере каквото пожелае. Той отговори, без дори да се замисли, че иска да строи къщи. Иска да ги конструира. Да чертае планове. Да изчислява най-добрия начин да ги изгради. След тези думи тя не се разсмя, както той си мислеше. Ядоса се.

— Защо тогава не го направиш? — попита тя.

Уве не знаеше какво да отговори.

В понеделник тя отиде у тях с брошури за кореспондентски курс, след който той можел да вземе диплома за инженер. Възрастната хазяйка остана поразена, когато видя младото момиче да се качва самоуверено по стълбите. По-късно потупа Уве по гърба и прошепна, че цветята са били добра инвестиция. Уве веднага се съгласи.

Когато той се качи в стаята си, тя седеше на леглото. Уве застана сериозно на прага, пъхнал ръце в джобовете. Тя го погледна и се разсмя.

— Сега вече двойка ли сме? — попита.

— Ами, да — потвърди колебливо той. — Може и така да се каже.

Така и стана.

Тя му подаде брошурите. Курсът беше за две години и се оказа, че цялото време, което Уве бе посветил, за да научи за къщите, не беше напразно, както предполагаше. Може и да не беше най-умният ученик в буквалния смисъл, но разбираше от цифри и разбираше къщите. Благодарение на това стигна далече. След шест месеца положи изпит. После още един. И още един. Накрая си намери работа в строителна фирма и остана в нея повече от една трета век. Работеше усилено, никога не боледуваше, изплати ипотеката си, плащаше си данъците, изпълняваше задълженията си. Купи си двуетажна къща в наскоро построен квартал край гората. Тя настояваше да се оженят, затова Уве й предложи. Тя искаше деца, той нямаше нищо против. Бяха единодушни, че децата трябва да живеят в квартала сред другите деца.

След по-малко от четирийсет години около къщата вече нямаше гора. Имаше само други къщи. После един ден тя лежеше в болницата, стискаше ръката му и му повтаряше да не се тревожи. Всичко щяло да бъде наред. Лесно й е да говори, помисли си Уве и усети как гърдите му се стягат от гняв и тъга. Тя не спираше да мълви „всичко ще бъде наред, скъпи Уве“ и отпусна ръка върху неговата. След това нежно сгъна показалеца си в дланта му. После затвори очи и издъхна.

Уве остана стиснал ръката й няколко часа. Най-сетне от персонала на болницата влязоха и с топли гласове и много внимателно му обясниха, че трябва да отнесат тялото й. Уве се надигна от стола, кимна и отиде при погребалните агенти, за да се погрижи за документите. Погребаха я в неделя. В понеделник той се върна на работа.

 

 

Ако обаче някой бе попитал, той щеше да каже, че не е живял, преди да я срещне. Не живееше и след това.