Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
En man som heter Ove, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Фредрик Бакман

Заглавие: Човек на име Уве

Преводач: Цветана Гечева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо; допечатка

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: шведска

Печатница: Печатна база Сиела

Отговорен редактор: Светлана Минева

Редактор: Огняна Иванова

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-1507-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9942

История

  1. — Добавяне

34. Човек на име Уве и момчето от съседната къща

Уве е донесъл син пластмасов стол, за да го намести в снега и да седне на него. Тази работа може да отнеме известно време. Винаги става така, когато разказва на Соня нещо, което знае, че няма да й хареса. Внимателно почиства снега от надгробния камък, за да се виждат добре.

За по-малко от четирийсет години какви ли не хора са минали през къщите в квартала. Къщата между тази на Уве и Руне беше собственост на тихи, шумни, любопитни, нетърпими и почти незабележими обитатели. Там живяха семейства, чиито тийнейджъри пикаеха на оградата, когато бяха пияни, семейства, които се опитваха да засадят без одобрение храсти в градината си, и семейства, на които им беше хрумнало, че искат да боядисат къщата си в розово. Ако имаше въпрос, по който Уве и Руне бяха единодушни, независимо колко силна бе враждата помежду им по онова време, той бе, че онези, които живеят в съседната къща, са пълни кретени.

В края на осемдесетте къщата купи човек, който беше нещо като управител на банка — „инвестиция“, чу го Уве да се хвали пред брокера. Той на свой ред даваше под наем къщата на сериозни наематели. Едно лято я даде на трима мъже, които направиха дързък опит да я превърнат в свободна зона за нашествие на наркомани, проститутки и криминални елементи. Партитата продължаваха денонощно, счупени стъкла от бирени бутилки бяха осеяли като конфети тясната алея между къщите, музиката дънеше толкова силно, че картините в хола на Соня и Уве падаха.

Уве отиде да сложи край на това безобразие и младежите му се изсмяха. Когато той отказа да си тръгне, единият го заплаши с нож. Когато Соня се опита да им набие разум в главите, те я нарекоха „парализирана дърта крава“. Същата вечер надуха музиката още по-силно и когато Анита в пълно отчаяние излезе и им се разкрещя, те я замериха с бутилка, която разби прозореца на хола им с Руне.

Тази идея очевидно беше съвсем лоша.

Уве веднага се замисли да отмъсти, като проучи финансовите дела на наемодателя им. Позвъни на адвокати, на данъчните, за да сложи край на отдаването на къщата под наем, и имаше намерение да упорства, дори ако се наложи да отнесе случая до „тъпия Върховен съд“, както се изрази пред Соня. Така и не му остана време да осъществи идеята си.

Късно една вечер видя Руне да върви към паркинга, стиснал в ръка ключовете от колата си. Когато се върна с найлонов плик, Уве нямаше представа какво има вътре. На следващия ден полицията дойде и отведе тримата младежи в белезници и ги обвини в притежание на огромно количество наркотици, които след анонимен сигнал били открити в бараката им за инструменти.

Уве и Руне бяха на улицата, когато това се случи. Погледите им се срещнаха. Уве се почеса по брадичката.

— Аз дори не знам откъде да купя наркотици — призна замислено той.

— На улицата зад гарата — уточни Руне, пъхнал ръце в джобовете. — Поне така съм чувал — добави той с доволна усмивка.

Уве кимна. Дълго стояха усмихнати.

— Колата добре ли върви? — попита най-сетне той.

— Като швейцарски часовник — усмихна се Руне.

След това поддържаха добри отношения цели два месеца. После, както трябваше да се предполага, се скараха отново, този път заради отоплителната система. Но пък дотогава беше хубаво, както бе казала Анита.

 

 

През следващите години наемателите идваха и си отиваха, а Уве и Руне търпяха и понасяха повечето. Перспективата може да окаже голямо влияние върху репутацията на хората.

Едно лято през деветдесетте в къщата се нанесе жена с дебеличко момченце на около девет, което Соня и Анита веднага харесаха. Бащата на момчето ги напуснал при раждането на малкия. Поне така научиха Соня и Анита. Як мъж на около четирийсет, който сега живееше с тях, чийто дъх и двете жени по възможност се опитваха да избегнат, беше новата любов на майката. Рядко се прибираше и Анита и Соня избягваха да задават прекалено много въпроси. Бяха решили, че момичето е открило в него качества, които те двете може би не разбират.

„Той се грижи за нас, знаете как е, не е лесно да си самотна майка“ — обясни тя с храбра усмивка и жените от двете съседни къщи повече нищо не попитаха.

Първия път, когато чуха крясъците на дебеловратия през стените, те си казаха, че всеки трябва да си гледа работата и дома. На втория път си казаха, че всички семейства се карат понякога и едва ли е нещо сериозно.

Когато обаче дебеловратият замина, Соня покани жената и момчето на кафе. Жената обясни с пресилен смях, че отворила вратата на шкафа прекалено рязко и така си направила синина. Вечерта Руне бе срещнал дебеловратия на паркинга. Личало му, че е пиян.

През следващите две вечери съседите чуха крясъци за пореден път, по пода падаха хвърлени вещи. Чуха как жената извика от болка, а след това и плача на деветгодишното момченце, което молеше мъжа да спре. Тогава Уве излезе и застана отвън. Руне вече го чакаше.

Бяха по средата на най-разгорещената си битка за власт в сдружението на живеещите. Не си бяха проговаряли повече от година. Сега обаче просто се спогледаха и се прибраха в къщите си, без да кажат и дума. Две минути по-късно се срещнаха облечени отвън. Звъннаха на звънеца; побойникът им се нахвърли в мига, в който отвори вратата, но първият удар на Уве попадна в носа му. Мъжът се олюля и падна, стана, грабна кухненски нож и се втурна към Уве. Така и не успя да се добере до него. Едрият юмрук на Руне го порази като дървен чук. Този Руне явно е бил голяма работа на младини. Бе неразумно човек да се изправя срещу юмруците му.

На следващия ден мъжът напусна къщата и никога повече не се върна. Младата жена остана да спи при Анита и Руне цели две седмици, преди да се осмели да се прибере отново у дома си заедно с момченцето. Тогава Руне и Уве отидоха в града, в банката, и вечерта Соня и Анита обясниха на младата жена, че може да приеме сумата или като подарък, или като заем, както предпочита. Обсъждане нямало да има. Ето как младата жена остана със сина си, дебелото момченце, което обичаше компютрите. Казваше се Джими.

 

 

Уве се навежда напред и поглежда сериозно надгробния камък.

— Все си мислех, че ще разполагам с повече време, за да направя… всичко.

Тя не отговаря.

— Знам как се чувстваш, когато създавам неприятности, Соня. Само че този път трябва да проявиш разбиране. Човек не може да набие разум в главите на тези хора.

Той свива показалец в дланта си. Надгробният камък остава на място, без да каже нищо, но Уве няма нужда от повече думи, за да разбере какво мисли тя. Тихият подход винаги е бил предпочитаният й начин на действие, когато двамата се разправят за нещо. Независимо дали е жива, или мъртва.

На сутринта Уве се обади на социалната служба или както там се нарича. Позвъни от дома на Парване, защото вече нямаше телефон. Парване го посъветва да се държи „приятелски и да проявява разбиране“. Не започна добре, защото след малко свързаха Уве с „отговорния служител“. Оказа се пушачът в бялата риза. Той веднага се загрижи за малката си шкода, все още паркирана в края на уличката пред дома на Руне и Анита. Уве можеше да започне преговорите, като подходи разумно и се извини, че е създал неудобство на пушача. Щеше да е много по-добре, отколкото да се разсъска: „Научихте ли се най-сетне да четете къде какво пише? Неграмотен тъпак!“.

Следващият ход на Уве бе да се опита да убеди човека, че не може да прати Руне в дом. Пушачът уведоми Уве, че „неграмотен тъпак“ е доста неподходящ подбор на думи, след като повдига такъв въпрос. Последва дълга размяна на обиди и от двете страни, преди Уве да заяви пределно ясно, че така няма да се получи. Никой не можел да се появи изневиделица и да извади човек от дома му и да го захвърли в някаква институция само защото спомените му давали отклонения. На тези думи мъжът отвърна студено, че заради състоянието, в което се намира, за Руне нямало значение къде ще бъде закаран. Уве избълва серия от обиди. Накрая мъжът в бялата риза каза нещо много глупаво.

— Вече е взето решение. Проучването отне две години. Не можеш да направиш нищо, Уве. Нищичко. Абсолютно нищо.

След тези думи затвори.

Уве погледна Парване. Погледна Патрик. Тресна мобилния на Парване върху масата в кухнята и избоботи, че имали нужда от нов план. „Незабавно!“ Парване го погледна с нещастен вид, но Патрик кимна веднага, сложи си обувките и изчезна навън. Сякаш бе чакал Уве да изрече точно тези думи. Пет минути по-късно за огромно неудовлетворение на Уве, той се върна с тъпия Андерш от съседната къща. След тях се бе помъкнал Джими.

— Този пък какво търси тук? — посочи Уве надувкото.

— Нали имаш нужда от план? — облещи се Патрик и кимна към надувкото, който имаше изключително самодоволен вид.

— Андерш е нашият план! — изстреля Джими.

Андерш огледа антрето. Очевидно се почувства неловко от изражението на Уве. Патрик и Джими го избутаха в хола.

— Хайде, кажи му! — настоя Патрик.

— Какво да ми каже?

— Добре, разбрах, че имаш проблеми със собственика на шкодата, нали? — започна Андерш и погледна нервно Патрик.

Уве кимна нетърпеливо в очакване надувкото да продължи.

— Досега не съм ти казвал къде работя, нали? — продължи предпазливо Андерш.

Уве пъхна ръце в джобовете си. Застана по-спокойно. Тогава Андерш му каза. Дори Уве трябваше да признае, че възможността е чудесна.

— Къде криеш оная руса мацка… — започна той, след като Андерш приключи, но замълча, когато Парване го изрита по крака. — Гаджето си — поправи се той.

— А, разделихме се. Тя се изнесе — отвърна Андерш и погледна обувките си.

След това обясни, че очевидно тя се била разстроила, че Уве воюва с нея и с кучето й. Само че възмущението й било едно нищо в сравнение със състоянието, в което изпаднала, когато Андерш разбрал, че Уве нарекъл кучето й „помияр“ и не сдържал усмивката си.

Стана така, че когато заклетият пушач се върна на улицата, придружен от полицай, който да нареди на Уве да освободи автомобила, и шкодата, и ремаркето бяха изчезнали. Уве стоеше пред къщата си, спокойно пъхнал ръце в джобовете, докато противникът му изгуби самообладание и не го заля с обиди. Уве твърдеше, че няма никаква представа какво е станало, но изтъкна приятелски, че тази работа нямаше да се случи, ако пушачът се бе съобразил със знака, че е забранено влизането на моторни превозни средства. Очевидно изпусна малката подробност, че Андерш бе собственик на фирма за извозване на автомобили и че един от паяците му е вдигнал шкодата по обяд, след което са я пуснали в кариера за чакъл на четирийсет километра извън града. Когато полицаят тактично попита дали Уве е видял нещо, Уве погледна човека с бялата риза право в очите и отговори:

— Не знам. Може и да съм забравил. На моята възраст човек започва да си губи ума.

Когато полицаят се огледа и попита защо Уве стои на улицата, след като няма нищо общо с изчезването на шкодата, Уве невинно сви рамене и погледна отново мъжа в бялата риза.

— Няма нищо интересно по телевизията.

От гняв лицето на пушача пребледня, докато накрая, ако това изобщо бе възможно, стана по-бяло от ризата. Мъжът хукна нанякъде, но преди това заяви, че „тази работа изобщо не била приключила“. Разбира се, че не беше. Час по-късно Анита отвори вратата на куриер, който й предаде препоръчано писмо от общината. То бе подписано и в него се посочваше времето и датата на „прехвърлянето на пациента“.

Ето защо сега Уве стои пред надгробния камък на Соня и едва успява да каже колко много се извинява.

— Човек така се увлича, когато се бори с хората. Истината е следната: просто се налага да ме почакаш още малко. В момента нямам време да умра.

След това изравя старите измръзнали цветя от земята, насажда новите, изправя се, сгъва стола и тръгва към паркинга, докато мърмори нещо, което много наподобява на „в момента се води война, мама му стара“.