Фредрик Бакман
Човек на име Уве (18)

18. Човекът, който беше Уве, и котката на име Ърнест

Не че Уве не харесваше тъкмо тази котка. По принцип не обичаше котки. Открай време му се струваше, че не може да им се вярва. Особено в случая на Ърнест, когато бяха огромни като мотопеди. Трудно му беше да определи дали животното беше неестествено грамадно, или бе ненормално малък лъв. Човек никога не бива да се сприятелява с нещо, ако има възможност нещото да те изяде, докато спиш.

Соня обаче обичаше Ърнест толкова много, че Уве си налагаше да се въздържа. Знаеше, че не бива да говори лошо за онези, които тя обичаше; все пак той разбираше единствено как да получава любовта й, при положение че никой друг не разбираше защо той я заслужава. И така, двамата с Ърнест се научиха да се разбират сравнително добре, когато ходеха на гости в гората, като се изключи случаят, когато Ърнест ухапа Уве, тъй като при сядане той притисна върху опашката му един от кухненските столове. Ако не друго, двамата се научиха да се държат на разстояние. Също както Уве и бащата на Соня.

Дори когато Уве бе на мнение, че котката Досада няма право да седи на един стол и да протяга опашката си върху друг, той си затваряше очите. Правеше го заради Соня.

Уве се научи да лови риба. През двете есени след първото им гостуване покривът на къщата за пръв път не протече. А джипът палеше всеки път, когато някой завъртеше ключа в стартера, при това без дори да се дави. Бащата на Соня, както можеше да се предполага, не изрази благодарността си. От друга страна обаче, никога повече не каза и дума, че Уве бил „от града“. А това за бащата на Соня беше проява на истинска обич.

Изминаха две пролети и две лета. На третата година, в един студен юнски ден, бащата на Соня почина. Уве не беше виждал някой да плаче, както Соня плака тогава. През първите няколко дни тя почти не стана от леглото. Уве, който се беше сблъсквал с много смърт през живота си и чувствата му бяха притъпени, отблъсна мъката и объркването и този път, когато седна на масата в кухнята на къщата в гората. Свещеникът от селото дойде и описа подробностите около погребението.

„Добър човек“, заяви той кратко и посочи една от снимките на Соня и баща й на стената в хола. Уве кимна. Не знаеше какво се очаква от него да отговори. След това излезе навън, за да провери дали има нещо за оправяне по джипа.

На четвъртия ден Соня стана от леглото и се зае да почисти къщата, обзета от такава бясна енергия, че Уве гледаше да не й се мярка, точно както предвидливите хора се дръпват от пътя на торнадо. Той обиколи фермата, потърси си нещо, което да свърши. Стегна бараката за дърва, която беше рухнала по време на една от зимните бури. През идващите дни я напълни с насечени дърва. Окоси тревата. Отряза провисналите клони от гората наоколо. Късно вечерта на шестия ден се обадиха от бакалията.

Всички, разбира се, казваха, че е било нещастен случай. Само че никой, който бе виждал Ърнест, не можеше да повярва, че той е изтичал пред автомобил съвсем случайно. Мъката причинява странни неща на живите. Тази нощ Уве се качи зад волана и кара по-бързо откогато и да било. Соня държа голямата глава на Ърнест през целия път. Той все още дишаше, когато пристигнаха при ветеринаря, но нараняванията се оказаха прекалено тежки, а загубата на кръв — прекалено голяма.

След като два часа чака край операционната, Соня целуна огромното чело на котката и прошепна:

— Сбогом, миличък Ърнест! — Следващите думи сякаш излязоха като облак от устата й. — Сбогом и на теб, мили татко!

Тогава котката затвори очи и издъхна.

Когато Соня излезе от чакалнята, тя тежко отпусна чело на широките гърди на Уве.

— Колко много мъка, Уве. Имам чувството, че сърцето ми бие извън тялото.

Останаха смълчани дълго, прегърнати. Най-сетне тя вдигна лице към него и го погледна сериозно в очите.

— Сега вече трябва да ме обичаш двойно повече — рече тя.

Тогава Уве я излъга за втори и последен път. Каза, че ще бъде така, макар да знаеше, че няма начин да я обича повече, отколкото вече я обичаше.

Погребаха Ърнест до езерото, където той ходеше на риболов с бащата на Соня. Пасторът дойде да прочете надгробно слово. След това Уве натовари сааба и те отпътуваха по малките пътища, Соня — отпуснала глава на рамото му. Спряха в първия малък град, през който минаха. Соня имаше среща с някого. Бе едно от нещата, които тя най-много харесваше в него, както често казваше след събитието. Не познаваше друг, който би седял часове наред в колата, за да я чака, без дори да попита защо чака и колко време ще отнеме. Не че Уве не мрънкаше, защото мрънкането бе едно от нещата, в които най-много го биваше. Особено ако се налагаше да плаща за паркинг. Никога обаче не попита какво прави тя. И винаги я чакаше.

После, когато Соня най-сетне излезе и се качи при него, затвори вратата на сааба с тихо хлопване, което знаеше, че е задължително, за да не го кара да я поглежда обидено, сякаш е изритала живо същество, тя поклати глава.

— Трябва да си купим собствена къща — зави тихо тя.

— Какъв е смисълът? — зачуди се Уве.

— Според мен детето ни трябва да расте в къща — заяви тя и нежно отмести ръка към корема си.

Уве мълча дълго; прекалено дълго дори за критериите на Уве. Погледна замислено корема й, сякаш очакваше от него да се развее знаме. След това изпъна гръб, врътна копчето на радиото малко напред и малко назад. Нагласи страничните огледала. Кимна с разбиране.

— Ще трябва да си купим сааб естейт.