Фредрик Бакман
Човек на име Уве (27)

27. Човек на име Уве и урок по кормуване

През четирийсетте години, откакто живееха тук, все се намираше някой нетактичен съсед, преместил се наскоро, да попита Соня за омразата между Уве и Руне. Защо двамата мъже, навремето приятели, неочаквано бяха започнали да се мразят чак толкова.

Соня обикновено отговаряше направо. Когато двамата мъже и съпругите им се преместили тук, Уве карал сааб „96“, а Руне — волво „244“. Около година по-късно Уве си купи сааб „95“, а Руне — волво „245“. Три години по-късно Уве купи сааб „900“, а Руне — волво „265“. През следващото десетилетие Уве купи други два сааба „900“, а след това и сааб „9000“. Руне пък купи друго волво „265“, а накрая — волво „745“, но няколко години по-късно се върна към седан и си взе волво „740“. Тогава Уве си купи поредния сааб „9000“, Руне предпочете волво „760“, след което Уве отново купи сааб „9000“, а Руне си хареса волво „760 Турбо“.

И ето че настъпи денят, когато Уве отиде да разгледа новия сааб „93“ и когато се върна вечерта, се оказа, че Руне си е купил беемве.

— Беемве! — изкрещя Уве пред Соня. — Как да се разбереш с такъв човек? Кажи ми как?

Може би това не беше точното обяснение защо двамата се мразеха, разказваше Соня. Човек или разбираше, или не. Ако не разбираше, нямаше никакъв смисъл да се обяснява останалото.

Повечето хора така и не успяваха да разберат, отбелязваше често Уве. Но пък напоследък хората нямаха представа какво е лоялност. За тях автомобилът бе чисто и просто „превоз“, пътят бе просто усложнение между две точки. Уве бе убеден, че тъкмо затова пътищата са толкова лоши. Ако хората бяха малко по-внимателни с колите си, нямаше да карат като идиоти, мисли си той, докато наблюдава как Парване отмества вестниците, които бе разстлал на седалката й. Тя трябваше да измести седалката на водача, за да побере едрия си корем в автомобила, а след това я дръпна напред, за да стигне до волана.

Урокът по кормуване не започна добре. Истината е, че Парване се опита да се качи с бутилка безалкохолно в ръка. Подобно нещо бе недопустимо. След това се опита да размести станциите на радиото на Уве, за да намери „по-забавна станция“. Не трябваше да прави и това.

Уве вдига вестника от пода, навива го и започва нервно да го удря в ръка, нещо като агресивна версия на топката против стрес. Тя стиска волана и поглежда таблото като любопитно дете.

— Откъде започваме? — провиква се нетърпеливо тя, след като най-сетне се съгласява да му даде сока.

Уве въздиша. Котката седи на задната седалка и изглежда така, сякаш й се иска, ама много й се иска да знае как се слага предпазен колан на котка.

— Натисни съединителя — нарежда малко мрачно Уве.

Парване се оглежда, сякаш търси нещо. След това поглежда Уве и се усмихва предразполагащо.

— Кое е съединител?

Уве я зяпва слисано.

Тя оглежда отново седалката, после насочва вниманието си към коланите отзад, сякаш ще открие съединителя там. Уве се плясва по челото. Парване веднага става кисела.

— Нали ти казах, искам книжка за автоматичен автомобил! Защо ме караш да използваме твоята кола?

— Защото ще изкараш нормална книжка! — срязва я Уве и набляга на „нормална“ по начин, който изяснява, че книжката за автоматичен автомобил е точно толкова „нормална книжка“, колкото колата с автоматична скоростна кутия е „нормална кола“.

— Престани да ми крещиш! — изкрещява Парване.

— Не крещя! — отвръща с крясък Уве.

Котката се свива на задната седалка, очевидно уплашена от случващото се, каквото и да е то. Парване кръстосва ръце и поглежда гневно през страничния прозорец. Уве удря хартиената палка в дланта си.

— Педалът в крайно ляво е съединител — изръмжава най-сетне той.

След като си поема толкова дълбоко дъх, че трябва да спре по средата, преди да започне да диша отново, той продължава:

— По средата е спирачката. В десния край е газта. Отпускаш бавно съединителя, докато намериш точката, в която захапва, след това подаваш малко газ, отпускаш съединителя и колата потегля.

Парване, изглежда, приема това като извинение. Кима и се успокоява. Стиска волана, пали автомобила и следва инструкциите му. Саабът отскача напред, след това спира, преди да се метне с гневно ръмжене към паркинга за гости, и едва не се забива в друг автомобил. Уве дръпва ръчната спирачка. Парване пуска волана и изкрещява от паника, покрива лицето си с ръце, докато саабът най-сетне спира рязко. Уве пухти, сякаш е трябвало да си пробие път и да се добере до ръчната спирачка през военен полигон. Мускулите на лицето му са като на човек, напръскан с лимонов сок.

— Какво да правя сега!? — писва Парване, когато разбира, че саабът е на два сантиметра от стоповете на колата пред тях.

— Задна. Включи на задна — успява да изсъска Уве през стиснати зъби.

— За малко да се размажа в колата! — задъхва се Парване.

Уве проточва врат към края на предницата. След това неочаквано по лицето му се изписва някакво спокойствие. Обръща се и кима, сякаш му е все едно.

— Няма значение. Това е волво.

Необходими са им петнайсет минути, докато излязат от паркинга и се качат на главния път. Там Парване подава толкова газ, докато е на първа, че саабът започва да се тресе така, сякаш ще се взриви. Уве й казва да смени скоростта и тя отвръща, че няма представа как. Междувременно котката, изглежда, се опитва да отвори задната врата.

Когато се добират до първия червен светофар, огромен джип с някакви типове с бръснати глави спира толкова близо до задницата им, че Уве е напълно сигурен, че когато се приберат, ще видят регистрационния им номер, отпечатан на ламарината. Парване поглежда нервно в огледалото за обратно виждане. Джипът подава газ, сякаш се опитва да предаде някакво послание. Уве се обръща и поглежда през задния прозорец. Двамата мъже са с татуировки по шиите, забелязва той. Сякаш фактът, че са с джип, не разкрива достатъчно красноречиво тъпотията им.

Светва зелено. Парване вдига крак от съединителя, саабът се задавя и таблото угасва. Стресираната Парване завърта ключа в стартера, но автомобилът стърже сърцераздирателно. Моторът надава рев, кашля и отново угасва. Мъжете с бръснатите глави и татуирани гърла надуват клаксона. Единият от тях размахва ръка.

— Натисни съединителя и подай повече газ — обяснява Уве.

— Нали това правя! — отвръща тя.

— Не е това.

— Напротив!

— Сега ти крещиш.

— Изобщо не крещя, мама му стара! — изкрясква тя.

Джипът надува клаксона си. Парване натиска съединителя. Саабът потегля назад, изминава няколко сантиметра и се удря в предницата на джипа. Татуираните гърла буквално са легнали върху клаксона, сякаш е сирена за въздушно нападение.

Парване върти отчаяно ключа, но за награда получава поредното угасване. След това неочаквано се предава и скрива лице в длани.

— Мили бо… ти да не би да плачеш? — пита удивеният Уве.

— Изобщо не плача, мамка му! — хлипа тя и сълзите й капят по волана.

Уве се навежда и поглежда коляното си. Опипва с пръсти края на хартиената палка.

— Напрежението е огромно, не разбираш ли? — ридае тя и обляга чело на волана, сякаш се надява да се превърне в нещо меко и пухкаво. — Аз съм бременна! Малко съм стресирана, никой ли не е в състояние да прояви малко разбиране към тъпата бременна, която е малко стресирана?!

Уве се намества на пасажерската седалка, без да крие, че се чувства неловко. Тя удря волана няколко пъти, измърморва нещо от сорта, че единственото й желание е да „пие една тъпа лимонада“, стиска с ръце волана, заравя лице в ръкава си и отново ревва.

Джипът зад тях отново надува клаксона си, сякаш фериботът за Финландия ще ги прегази. В този момент нещо в Уве се пречупва. Той отваря вратата, слиза от автомобила, тръгва бавно към джипа и отваря със замах вратата на шофьора.

— Никога ли не сте били начинаещ шофьор?

На шофьора не му остава време да отговори.

— Тъпо копеленце! — изкрещява Уве в лицето на младежа с бръснатата глава и татуировки по шията, а слюнката му отхвърча по седалката.

На Татуираното гърло не му остава време за отговор, но и Уве не му дава възможност да си отвори устата. Сграбчва младежа за яката и го извлича с такава сила, че тялото му провисва от седалката. Малкият е мускулест, тежи поне сто килограма, но Уве стиска яката му в желязна хватка. Татуираното гърло е толкова изненадан от силата на стария човек, че дори не му хрумва да се съпротивлява. В очите на Уве блести ярост, когато лепва вероятно трийсет и пет години по-младия мъж за джипа с такава сила, че ламарината проскърцва. Поставя върха на показалеца си в средата на обръсната му глава и приближава очи толкова близо до лицето на Татуираното гърло, че всеки усеща дъха на другия.

— Ако посмееш да надуеш клаксона още веднъж, това ще бъде последният звук, който чуваш на този свят. Разбра ли ме?

Татуираното гърло стрелва с поглед не по-малко мускулестия си приятел вътре в автомобила, след това се извръща леко към натрупалата се дълга опашка коли зад джипа. Никой не смее да мръдне или да се притече на помощ. Никой не надува клаксона си. Никой не се придвижва напред. Изглежда, всички мислят едно и също. След като човек на възрастта на Уве, който няма татуировки, се осмелява без капка колебание да се опълчи на татуирания младок и го е лепнал за автомобила по този начин, то тогава не си струва да го дразнят допълнително.

Очите на Уве са потъмнели от гняв. След кратко размишление Татуираното гърло се убеждава, че старият човек говори сериозно. Върхът на носа му едва забележимо помръдва надолу, после и нагоре.

Уве кима, за да покаже, че е разбрал, и го пуска на земята. След това се обръща, заобикаля джипа и се качва отново в сааба. Парване го наблюдава с отворена уста.

— Сега ме слушай — започва спокойно Уве, докато затваря внимателно вратата. — Родила си две деца и много скоро ще изръсиш трето. Дошла си тук от далечна страна, откъдето сигурно е трябвало да се махнеш заради война, преследване и разни други дивотии. Научила си нов език, получила си образование и въртиш семейство, пълно с некомпетентни същества. Проклет да съм, но досега не съм те видял да се страхуваш от каквото и да било.

Впива очи в нейните. Парване продължава да го зяпа с отворена уста. Уве сочи заповеднически педала.

— Не те карам да извършиш мозъчна операция. От теб се иска да подкараш автомобил. Той има педал за газ, спирачка и съединител. Някои от най-големите загубеняци в човешката история са разбрали как работи. Ще се научиш и ти.

След това изрича пет думи, които Парване винаги ще помни като най-прекрасния комплимент, който той й е правил.

— Защото не си пълна загубенячка.

Парване приглажда кичур коса, залепнал от сълзите. Неумело стиска волана с две ръце. Уве кима, слага си предпазния колан и се намества удобно.

— Сега натисни съединителя и направи каквото казах.

Този следобед Парване се научи да шофира.