Фредрик Бакман
Човек на име Уве (20)

20. Човек на име Уве и натрапниците

В продължение на почти двайсет минути Уве седи зад волана на сааба, а вратата на гаража е отворена. През първите пет минути котката го наблюдава нетърпеливо от пасажерското място. През следващите пет започва да го стрелка разтревожено. Накрая се опитва да отвори сама вратата и тъй като не успява, се отпуска на седалката и заспива.

Уве я поглежда, когато се изляга и започва да хърка. Не може да не признае, че Досада има твърде категоричен подход към разрешаването на възникналите проблеми.

Поглежда отново към паркинга и към отсрещния гараж. Стоял е там с Руне поне сто пъти. Навремето бяха приятели. Уве не може да посочи много хора в живота си, които е наричал приятели. Уве и съпругата му бяха първите, които се преместиха на тази улица преди много години, когато кварталът беше наскоро построен и обграден с дървета. На следващия ден се нанесоха Руне и жена му. Анита също беше бременна и, разбира се, двете със съпругата на Уве веднага станаха приятелки, както единствено жените умеят. Типично за приятелки, те си втълпиха, че Руне и Уве също трябва да станат най-добри приятели. Двамата имали „много общи интереси“. Уве така и не разбра какво имат предвид. Все пак Руне караше волво.

Не че Уве имаше нещо против Руне, освен това. Човекът си имаше свястна работа, не говореше повече от необходимото. Вярно е, че караше онова волво, но съпругата на Уве все настояваше, а това не правеше човека неморален. И така, Уве се примири с новия. След известно време дори му даваше назаем инструментите си. Един следобед, докато стояха на паркинга, пъхнали палци в коланите, те се заприказваха за цените на косачките за трева. Когато се разделиха, си стиснаха ръцете. Сякаш взаимното решение да станат приятели се беше превърнало в делово споразумение.

Когато по-късно двамата мъже разбраха, че какви ли не хора се местят да живеят в квартала, те седнаха в кухнята на Уве и Соня за консултация. Когато приключиха, бяха написали общи правила — какво е позволено и какво не е — и създадоха сдружението на живеещите. Уве стана председател, а Руне — заместник-председател.

През месеците, които последваха, те ходеха заедно на бунището. Плюеха хората, които паркираха неправилно. Пазаряха се за по-добри цени на боята и улуците в железарията, стояха от двете страни на служителя от телефонната компания, когато дойде да инсталира телефони и да ги свърже, изтъкваха веднага кое къде трябва да се направи. Не че някой от двамата беше наясно как трябва да се инсталират телефонни кабели, но и двамата бяха свикнали да държат под око нахаканите многознайковци като този и нямаха намерение да им позволят да правят номера.

Понякога двете двойки ходеха заедно на вечеря. Не е ясно дали може да се нарече вечеря, тъй като Уве и Руне прекарваха повечето време на паркинга, подритваха гумите на автомобилите си и сравняваха обема им, спирачния път и други важни въпроси. Това беше всичко.

Коремите на Соня и Анита продължаваха да растат, което според Руне „изпиваше мозъка на Анита“. Очевидно му се налагаше да вади кафеварката от хладилника почти всеки ден, откакто тя беше влязла в трети месец. Соня, за да не остане по-назад, беше станала избухлива и можеше да избие с един замах вратите на бар от филм на Джон Уейн. Тъкмо заради това Уве не си отваряше устата. Това, разбира се, бе причината за допълнително раздразнение. Когато не се потеше обилно, замръзваше. Щом на Уве му омръзнеше да спори с нея и засилваше радиаторите с половин деление, тя започваше да се поти и той ги спираше отново. Освен това изяждаше такива количества банани, че хората в супермаркета сигурно бяха решили, че съпругът й си има зоопарк.

— Хормоните са поели по пътя на войната — кимаше с разбиране Руне в една такава вечер, когато двамата с Уве стояха зад къщата му, докато жените се бяха затворили в кухнята на Соня и Уве и говореха по въпроси, които интересуват жените.

Руне призна, че предишния ден заварил Анита да плаче неудържимо пред радиото просто защото песента била „прекрасна“.

— Прекрасна песен ли? — обади се с недоумение Уве.

— Прекрасна — потвърди Руне.

Двамата мъже поклатиха глави с недоумение и се загледаха в мрака. Останаха да седят в мълчание.

— Тревата трябва да се окоси — рече най-сетне Руне.

— Купих нови ножове за косачката — кимна Уве.

— Колко даде?

И така приятелството им си вървеше.

Вечер Соня пускаше музика на корема си, защото музиката карала детето да се движи. През повечето време съпругът й седеше във фотьойла си в другия край на стаята и се преструваше, че гледа телевизия. Тайно се притесняваше какво ще стане, когато детето най-сетне реши да излезе. Ами ако малкото създание намразеше Уве, защото Уве не обичаше музика?

Не че се страхуваше. Просто не знаеше как да се подготви за бащинството. Беше попитал за някакъв наръчник, но Соня се изсмя. Уве така и не разбра защо го направи. Нали имаше наръчници за всичко останало?

Съмняваше се, че от него ще излезе добър баща. Много-много не харесваше децата. Дори не беше добро дете. Соня прецени, че трябва да поговори с Руне, защото двамата били „в същото положение“. Уве така и не разбра какво има предвид. Руне нямаше да бъде баща на детето му, а на съвсем друго дете. Руне се съгласи с новия си приятел, че няма какво да обсъждат, а това все пак бе нещо. Когато Анита идваше вечер и сядаше в кухнята със Соня, разказваше за болките и проблемите си, Уве и Руне си намираха извинение, че трябва да говорят за „това и онова“ и ходеха в бараката на Уве, мълчаха и разглеждаха различни инструменти по работния плот на Уве.

Докато стояха един до друг, вратата затворена за трета вечер подред, без да знаят какво да правят със себе си, те бяха единодушни, че трябва да се заемат с нещо, преди „новите съседи да решат, че тук става нещо гнило“.

Уве се съгласи, че така е най-добре. Самата истина. Не говореха много, но си помагаха, докато чертаеха, изчисляваха наклона и проверяваха дали ъглите са прави и добре направени. Късно една вечер, когато Анита и Соня бяха в четвърти месец, две светлосини креватчета бяха сглобени във вече подготвените детски стаи в къщите им.

— Можем да минем с шкурка и да го пребоядисаме в розово, ако е момиче — измърмори Уве, когато показа креватчето на Соня.

Соня го прегърна и усети как вратът му се мокри от сълзите й. Това бе напълно необяснимото действие на хормоните.

— Искам да ми предложиш да се оженим — прошепна тя.

Така и стана. Ожениха се в гражданското, на съвсем семпла церемония. Нямаха семейства, така че присъстваха единствено Руне и Анита. Соня и Уве си сложиха пръстените и четиримата отидоха на ресторант. Уве плати, но Руне помогна да провери сметката, за да е сигурен, че всичко е „наред“. Както можеше да се очаква, не беше. След като говориха със сервитьора в продължение на цял час, двамата мъже успяха да го убедят, че ще бъде много по-лесно за него, ако намали сметката наполовина, в противен случай — ще го „докладват“. Очевидно не бе съвсем ясно кой кого и за какво ще докладва, но накрая, след доста ругатни и размахване на ръце, сервитьорът се предаде, върна се в кухнята и им написа нова сметка. Междувременно Руне и Уве кимнаха мрачно един на друг, без да забележат, че съпругите им са взели такси още преди двайсет минути, за да се приберат у дома.

 

 

Уве кима, докато седи в сааба и наблюдава вратата на гаража на Руне. Не помни кога за последен път я е виждал отворена. Изключва фаровете на сааба и побутва котката да излезе.

— Уве? — чува той любопитен, непознат глас.

Най-неочаквано, някаква жена, очевидно собственичката на гласа, наднича в гаража. На около четирийсет и пет е, в прокъсани дънки и зелено дебело яке, което, изглежда, й е прекалено голямо. Няма грим, косата й е вързана на опашка. Жената нахлува в гаража и се оглежда с интерес. Котката пристъпва напред и съска застрашително срещу нея. Жената спира. Уве пъха ръце в джобовете.

— Уве? — подвиква отново жената по онзи превъзнесен начин, който хората използват, когато искат да ти продадат нещо, докато се преструват, че това е последното, което имат наум.

— Нищо не искам — казва Уве и кима към вратата на гаража — ясен жест, че няма защо да търси друга врата, че е най-добре да излезе и да се върне там, откъдето е дошла.

Жената не се трогва от това отношение.

— Казвам се Лена. Журналистка съм от местния вестник и… ами… — започва тя, след това протяга ръка.

Уве поглежда ръката. След това поглежда нея.

— Нищо не искам — повтаря той.

— Какво?

— Сигурно продавате абонамент. Вече не искам.

Тя го поглежда изненадано.

— Ясно… всъщност… не продавам вестници. Пиша за тях. Журналистка съм — повтаря бавно тя, сякаш той не е съвсем наред.

— Въпреки това не искам нищо — натъртва Уве, докато се опитва да я накара да излезе от гаража.

— Искам да поговоря с теб, Уве! — протестира тя и отново пристъпва напред.

Той размахва към нея ръце, сякаш се опитва да я уплаши, като изтръска невидим килим пред нея.

— Вчера си спасил живота на човек на гарата! Искам да взема интервю — провиква се развълнувано тя.

Очевидно се кани да каже още нещо, когато забелязва, че Уве е насочил вниманието си другаде. Погледът му е отправен някъде зад нея. Присвил е очи.

— Мама му стара! — мърмори той.

— Да… исках да те попи… — започва тя с интерес, но Уве вече се е промъкнал покрай нея и е тръгнал към бялата шкода, която завива покрай паркинга и се насочва към къщите.

Жената с очилата остава силно изненадана, когато Уве се втурва напред и започва да блъска по прозореца. Вдига папката с документи пред лицето си. Мъжът в бялата риза обаче не трепва. Сваля прозореца.

— Да? — пита той.

— В този квартал е забранено за моторни превозни средства — съска Уве и посочва всяка от къщите, след това шкодата и мъжа с бялата риза, а накрая и паркинга.

— В този квартал паркираме на пар-кин-га!

Мъжът в бялата риза поглежда къщите. След това поглежда паркинга. Накрая поглежда Уве.

— Имам разрешение от общината да паркирам пред къщите. Затова бъдете така любезен да се дръпнете от пътя.

Уве е толкова възмутен, че му трябва време, за да може да изругае в отговор. Междувременно мъжът в бялата риза е посегнал към пакет цигари, оставени на таблото, и почуква с него бедрото си.

— Дръпнете се, ако обичате! — моли той Уве.

— Какво правите тук? — изломотва Уве.

— Не е ваша работа — отвръща с монотонен глас навлекът, сякаш е съобщение на гласова поща, изречено от компютър, и уведомява Уве, че трябва да чака.

Мъжът пъхва цигарата в уста и я пали. Уве диша толкова тежко, че гърдите му се повдигат бясно под якето. Жената събира документите и папките и нагласява очилата си. Шофьорът въздиша, сякаш Уве е нахално дете, което не желае да не кара скейтборда си на тротоара.

— Ще ви кажа какво правя. Каним се да отведем Руне от последната къща в старчески дом.

Мъжът отпуска ръка през прозореца и изтръсква цигарата на страничното огледало на шкодата.

— В старчески дом ли?

— Да — кима с безразличие човекът.

— Ами ако Анита не иска? — съска Уве и почуква с показалец по покрива на колата.

Човекът в бялата риза се обръща към жената до него и се усмихва сдържано. След това се завърта отново към Уве и заговаря съвсем бавно. Може би смята, че иначе Уве няма да разбере.

— Решението не зависи от Анита, а от проучвателния екип.

Уве диша все по-трудно. Усеща пулса в гърлото си.

— Няма да влезете с тази кола в квартала — стиска зъби той.

Юмруците му са стиснати. Говори категорично и заплашително. Само че противникът му е напълно спокоен. Гаси цигарата във външната страна на вратата и я пуска на земята.

Сякаш казаното от Уве не е нищо повече от дрънканиците на сенилен старец.

— И какво точно ще направиш, за да ме спреш, Уве? — пита накрая мъжът.

Начинът, по който изстрелва името му, кара Уве да го погледне така, сякаш някой е забил дървен чук в корема му. Наблюдава мъжа в бялата риза, устата му е леко отворена, а очите оглеждат автомобила.

— Откъде знаете името ми?

— Знаем много за вас.

Уве едва успява да дръпне крак, преди гумата на шкодата да се завърти и да потегли към къщата. Той остава шокиран. Гледа след тях.

— Кой беше този? — пита жената с якето зад него.

Уве рязко се обръща към нея.

— Откъде знаете името ми? — пита настоятелно той.

Тя отстъпва крачка назад. Отмества няколко немирни кичура коса от лицето си, без да сваля очи от стиснатите юмруци на Уве.

— Работя за местния вестник… интервюирахме хората на перона за това как си спасил онзи човек…

— Откъде знаете името ми? — повтаря Уве, а гласът му трепери от гняв.

— Платил си с карта за билета. Прегледах квитанциите — обяснява тя и отстъпва няколко крачки назад.

— Ами той? Той откъде знае името ми? — изкрещява Уве и размахва ръка в посоката, в която е отпрашила шкодата, а вената на челото му е изпъкнала.

— Ами… Не знам — заеква тя.

Уве диша тежко през носа и я приковава с поглед. Сякаш се опитва да разбере дали го лъже.

— Нямам представа, никога досега не съм го виждала — уверява го тя.

Уве я поглежда още по-страшно. Най-сетне кима мрачно. След това се обръща и тръгва към дома си. Тя го вика отново, но той не се обръща. Котката влиза след него в антрето. Уве затваря вратата. Малко по-надолу на улицата мъжът в бялата риза и жената с очилата звънят на вратата на Анита и Руне.

Уве се отпуска на стол в антрето. Тресе се от унижение.

Почти е забравил това чувство. Забравил е какво е унижение. Забравил е какво е безпомощност. Забравил е, че човек не може да се противопостави на онези с белите ризи.

Ето че те се връщат. Не са идвали тук, откакто двамата със Соня се върнаха от Испания. След инцидента.