Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
En man som heter Ove, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Фредрик Бакман

Заглавие: Човек на име Уве

Преводач: Цветана Гечева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо; допечатка

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: шведска

Печатница: Печатна база Сиела

Отговорен редактор: Светлана Минева

Редактор: Огняна Иванова

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-1507-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9942

История

  1. — Добавяне

15. Човек на име Уве и закъснелият влак

Закръгленият мъж от другата страна на плексигласовата преграда беше със зализана назад коса, ръцете му — покрити с татуировки. Не му ли стигаше да изглежда като човек, който сякаш си е сложил пакет маргарин върху главата, та е трябвало да се покрие в драскулки? Доколкото Уве виждаше, не беше избран някакъв мотив, просто разни фигури. Как бе възможно възрастен човек, който е с ума си, да направи подобно нещо? Как бе възможно да се разхожда, когато ръцете му приличат на крачоли на пижама?

— Машината за билети не работи — уведомява го Уве.

— Не работи ли? — пита човекът зад плексигласа.

— Какво значи това „не работи ли“?

— Ами… питам дали наистина не работи.

— Нали току-що ви казах, че не работи!

Човекът зад плексигласа го поглежда със съмнение.

— Да не би нещо да не е наред с картата ви? Може да е попаднало нещо на магнитната лента — предполага той.

Уве го поглежда така, сякаш човекът зад плексигласа току-що е заявил, че Уве има еректилна дисфункция. Служителят млъква.

— Няма й нищо на магнитната лента на картата ми, можете да сте сигурен — съска той.

Човекът кима. След това решава друго и клати глава. Опитва се да обясни на Уве, че машината „работеше одеве“. За Уве това е без значение, разбира се, тъй като в момента очевидно не работи. Човекът зад плексигласа пита Уве дали има пари в брой. Уве отвръща, че това не му влиза в тъпата работа. Следва напрегнато мълчание.

Най-сетне служителят пита дали може да „провери картата“. Уве го поглежда, сякаш току-що са се срещнали на тъмна уличка и той го е попитал може ли да опипа интимните му части.

— Само без номера! — предупреждава Уве и му подава колебливо картата под прозорчето.

Човекът грабва картата и я потрива бързо в крачола си. Като че ли Уве не беше чел във вестника за нещото, наречено „снемане на отпечатък“. Този да не би да има Уве за идиот?

— Какви ги вършите? — изкрещява Уве и стоварва длан върху плексигласа.

Човекът пъхва картата под прозорчето.

— Пробвайте сега — отвръща той.

Уве мисли, че всеки стар глупак може да се досети, че ако картата не е работила преди половин минута, няма да работи и сега. Изтъква този факт пред човека зад стъклото.

— Моля ви — обажда се служителят.

Уве въздиша демонстративно. Приготвя отново картата, без да откъсва очи от плексигласа. Картата работи.

— Видяхте ли? — подсмива се човекът зад плексигласа.

Уве поглежда вбесено картата, сякаш тя го е измамила, и след това отново я прибира в портфейла.

— Приятен ден! — подвиква човекът зад плексигласа.

— Ще видим — отвръща Уве.

През последните двайсет години почти всички хора, с които се е срещал, са опявали, че трябва да използва кредитна карта. Само че парите в брой винаги са били достатъчно добри за Уве, парите в брой са спасявали човечеството хиляди години. Освен това Уве няма доверие на банките и на електронните им системи.

Съпругата му обаче настояваше, независимо от всичко, да си извади такава карта, въпреки че Уве я предупреждаваше да не го прави. Когато почина, банката просто изпрати на Уве нова карта на негово име, свързана с нейната сметка. Сега, откакто купуваше цветя за гроба й от шест месеца, бе останала сума от 136 крони и 54 йоре. Уве много добре знае, че тези пари ще потънат в джоба на някой банков директор, ако Уве умре, без да ги е похарчил.

Сега обаче, когато Уве иска да използва проклетата пластмасова карта, тя, както може да се предполага, не работи. Или пък има купища допълнителни такси, когато я използва в магазините. Това единствено доказва, че Уве е бил прав още от самото начало. Ще го каже на съпругата си в мига, в който се видят отново, защото тя трябва да знае тези неща.

 

 

Тази сутрин излезе преди слънцето да събере сили да се издигне над хоризонта, много преди съседите да благоволят да станат. Беше прегледал внимателно разписанието на влаковете. След това угаси всички лампи, изключи радиаторите, заключи входната врата и остави плика с инструкции на килимчето в антрето пред вратата. Реши, че все някой ще го открие, когато дойдат за къщата.

Взе лопатата за сняг, почисти пред входа и я прибра в бараката за инструменти. Заключи бараката. Ако Уве беше малко по-наблюдателен, щеше да забележи, когато се отправи към паркинга, сравнително голяма кухина с формата на котешко тяло в огромната пряспа точно пред бараката. Само че той имаше по-важни неща, за които да мисли.

Тъй като последните събития му бяха попречили, той не взе сааба и тръгна пеш към гарата. Този път нито бременни чужденки, нито руси бурени, нито съпругата на Руне, нито нискокачествено въже нямаше да съсипят утрото на Уве. Беше продухал радиаторите на всички, беше им дал назаем онова, от което имаха нужда, беше ги возил до разни болници. Сега най-сетне можеше да се погрижи за себе си.

Провери отново разписанието на влаковете. Мразеше да закъснява. Това разваляше плановете. Нещата излизаха от контрол. Съпругата му хич я нямаше в това отношение, не умееше да следва планове. Само че с жените винаги е така. Те не могат да се придържат към план, дори да ги лепнеш за въпросния план, Уве го знаеше със сигурност. Когато пътуваше за някъде, той правеше разписание и решаваше къде да налеят гориво, кога да спрат за кафе и то единствено, за да бъде пътуването по-ефикасно от гледна точка на времето. Той проучваше карти, преценяваше точно колко време ще отнеме всеки етап от пътуването, как да избегнат трафика в най-натоварените часове, преките пътища, от които онези с джипиесите си нямаха понятие. Уве винаги изготвяше точна и ясна стратегия за пътуване. Затова пък съпругата му винаги му излизаше с разни откачени идиотщини като „да тръгнем, накъдето ни отведе“ или „давай по-спокойно“. Така ли трябваше разумен възрастен човек да се носи през живота? След това тя си припомняше, че трябвало да звънне по телефона, че била забравила я шал, я нещо друго. Нямаше представа кое палто да избере в последния момент. Все измисляше нещо. Винаги забравяше термоса с кафето върху сушилнята, а това бе най-важното нещо. В тъпите торби с багаж имаше поне четири палта, но не и кафе. Като че ли можеш да влезеш в която и да е бензиностанция, по което и да е време и да си купиш от лисичата пикня, която продаваха там. Освен това така само ще се забавиш още повече. Когато Уве се ядосаше, тя винаги оспорваше важността да се следва времеви график.

— Не бързаме — повтаряше тя. Като че ли това имаше нещо общо с цялата работа.

Сега, докато стоеше на перона, той пъхна ръце в джобовете. Не беше облякъл сакото от костюма. Беше с твърде много петна и миришеше ужасно на изгорели газове и тя сигурно щеше да му се накара, че се появява в този вид. Тя не харесваше ризата и пуловера, с които беше, но поне бяха чисти и изглеждаха прилично. Навън беше почти минус петнайсет градуса. Той все още не беше сменил синьото есенно яке със синьото зимно и студът го пронизваше. Не можеше да отрече, че напоследък беше малко разсеян. Не се беше замислял как трябва да се яви в отвъдното. Първоначално смяташе, че човек трябва да е облечен спретнато, с официални дрехи. Там сигурно раздаваха някакви униформи, за да няма объркване. Сигурно щеше да има какви ли не хора — чужденци например, и всеки щеше да е с различни дрехи. Може би даваха дрехи, когато отидеш, сигурно имаха някакъв универсален магазин.

Перонът беше почти празен. От другата страна на релсите се виждаха полузаспали младежи с огромни раници, които, поне така реши Уве, бяха пълни с наркотици. До тях се е настанил мъж към четирийсетте в сив костюм и черен балтон. Чете вестник. Малко по-настрани са се скупчили бъбриви дребни жени в най-хубавите си години с емблеми на областната управа и пурпурни кичури в косите. Пушат като комини ментолови цигари.

Перонът от страната на Уве е празен, има само трима несъразмерно едри служители на общината към средата на трийсетте в работни гащеризони и каски, застанали в кръг, докато надничат в една дупка. Единият стиска в ръка чаша кафе от „7-Илевън“, друг яде банан, трети се опитва да набере нещо на мобилния, без да си свали работните ръкавици. Не се получава. Дупката си стои. А ние оставаме силно изненадани, когато светът се сгромолясва финансово, мисли си Уве. Докато хората просто си висят безцелно и мляскат банани, надничат в дупки в земята по цял ден.

Поглежда часовника си. Остава една минута. Застава в самия край на перона. Закрепва се на ръба. Височината не е повече от метър и половина, преценява той. Метър и шейсет. Има известна символика, че тъкмо влак ще отнеме живота, който той не харесва особено. Не се замисля, че машинистът ще трябва да види грозната картинка. Тъкмо затова е решил да скочи, когато влакът е съвсем наблизо, така че първият вагон ще го хвърли към релсите, вместо да се блъсне в предното стъкло. Поглежда в посоката, от която идва влакът, и започва бавно да брои. Много е важно да се избере точният момент, решава той. Слънцето тъкмо е изгряло и свети в очите, сякаш е дете, сдобило се току-що с фенер.

Тогава чува първият писък.

Уве вдига очи тъкмо навреме, за да види човека в черния балтон да се олюлява напред-назад също като панда, на която е дадена свръхдоза валиум. Продължава така още секунда-две, след това вдига поглед, без да вижда нищо, и цялото му тяло започна да се тресе. Ръцете му се мятат конвулсивно. Накрая, сякаш моментът представлява дълга поредица от кадри, вестникът се изплъзва от ръцете му и той припада, претъркулва се от ръба и тупва върху релсите, сякаш се изсипва бетон.

Жените с емблемите на гърдите, които пушат като комини, се разпищяват уплашено. Дрогираните младежи зяпат релсите, пъхнали ръце под презрамките на раниците, сякаш се страхуват да не паднат. Уве застава на ръба на перона от другата страна и гледа с раздразнение ту едните, ту другите.

— За бога! — фучи вътрешно той и най-сетне скача на релсите. — Хванете го! — провиква се той към онези с раниците. Тъпият младеж се завлича бавно към ръба. Уве повдига костюмаря както мъжете, които никога през живота си не са стъпвали във фитнес, затова пък цял живот са пренасяли чували цимент. Предава тялото в ръцете на онзи с раницата, така, както рядко би успял да направи някой, който кара ауди и облича клин в неонови цветове.

— Не може да остане на пътя на влака, разбирате ли?

Младежите с раниците кимат объркано и най-сетне с общи усилия успяват да изтеглят облеченото в костюм тяло на перона. Жените продължават да пищят, сякаш са напълно убедени, че това е конструктивен подход при създалите се обстоятелства. Човекът, изглежда, диша, но Уве остава долу на релсите. Чува, че влакът идва. Не е планирал да стане точно така, но ще трябва да се примири.

След това застава спокойно по средата на релсите, пъха ръце в джобовете и гледа втренчено фаровете. Чува предупредителното изсвирване като сирена в мъгла. Усеща как релсите се тресат под мощния напор, сякаш напомпан с тестостерон бик се кани да нападне. Издиша. По средата на този ад от тракане, крясъци и пронизителни писъци на спирачките на влака той усеща дълбоко облекчение.

Най-сетне.

 

 

За Уве миговете, които следват, се удължават, сякаш времето се е сдобило със спирачки и всичко наоколо е със забавено действие. Експлозията от звуци преминава в тихо съскане, влакът приближава толкова бавно, сякаш го теглят немощни волове. Фаровете безнадеждно го осветяват. В интервала между две от примигванията им, докато не е заслепен, той среща погледа на машиниста. Момчето едва ли е на повече от двайсет. От онези, дето колегите все още наричат „хлапенца“.

Уве вижда лицето на хлапенцето. Стиска юмруци в джобовете, сякаш се проклина заради онова, което се кани да извърши. Само че няма друг изход, мисли си той. Има правилен начин да постъпи. И грешен.

Влакът е на може би петнайсет метра, когато Уве изругава с раздразнение и спокойно, сякаш се кани да си вземе чаша кафе, отстъпва настрани и скача отново на перона.

Влакът се е изравнил с него, когато машинистът най-сетне успява да спре. Ужасът е изцедил всичката кръв от лицето на хлапето. Очевидно малкият едва сдържа сълзите си. Двамата се споглеждат през прозореца на локомотива, сякаш току-що са се измъкнали от апокалиптична пустиня и сега разбират, че нито един от двамата не е последното човешко същество на този свят. Уве е облекчен от това прозрение. Другият пък е разочарован.

Момчето в локомотива кима внимателно. Уве кима примирено.

Вярно, че Уве вече не иска живота си. Само че той не е от хората, които съсипват чужд живот, като срещат погледа на другия секунди преди да се размажат по предното му стъкло. Нито баща му, нито Соня биха му простили нещо подобно.

— Добре ли сте? — провиква се един от мъжете с каски зад Уве.

— Отскочихте в последната минута! — изкрещява другият.

Стоят и го гледат, както одеве гледаха дупката. Това, изглежда, е най-висшето им умение, да зяпат това или онова. Уве също ги зяпва.

— В последната секунда, човече — уточнява онзи, дето все още стиска банан в ръка.

— Можеше да свършиш зле — подсмива се първият с каската.

— Много зле — съгласява се другият.

— Можеше да умреш, човече — изяснява третият.

— Ти си истински герой!

— Спаси им живота!

— Неговия. Спасих неговия живот — поправя го Уве и чува гласа на Соня.

— Иначе щеше да умреш — обажда се третият и отхапва от банана.

На релсите е включена червена предупредителна лампа, върти се и скърца също като дебелак, който се е ударил в стена. Огромен брой, вероятно консултанти по информационни технологии, поне така предполага Уве, и разни други дискредитирани лица прииждат като поток и застават в унес на перона. Уве пъха ръце в джобовете на панталоните.

— Май ви чакат доста закъснения — заявява той и поглежда с неприкрита неприязън хаоса от хора на перона.

— Така си е — обажда се третият с каската.

— Май да — отвръща другият.

— Че как иначе — съгласява се третият.

Уве издава звук, също като тежко бюро, в което е заяла ръждясала панта. Подминава и тримата, без да каже и дума.

— Къде си тръгнал? Ти си герой! — изкрещява след него първият с каската, неспособен да скрие изненадата си.

— Да, къде? — крещи и вторият.

— Герой! — подвиква третият.

Уве не отговаря. Подминава човека зад плексигласа, излиза на покритата със сняг улица и тръгва пеша към къщи.

Градът бавно се буди около него със своите вносни автомобили, статистики и приходи по кредитни карти и какви ли още не дивотии.

Ето че и този ден е съсипан, казва си Уве с горчивина.

Докато минава покрай навеса за велосипеди до паркинга, забелязва бялата шкода да се приближава откъм дома на Анита и Руне. На седалката до шофьора се е настанила решителна жена с очила, ръцете й — пълни с папки и документи. Зад волана е човекът с бялата риза. Уве трябва да отскочи настрани, за да не го сгазят, когато колата изскача иззад ъгъла.

Мъжът вдига димяща цигара към Уве и му отправя полуусмивка на превъзходство. Сякаш Уве е виновен, че е на пътя, но онзи е достатъчно благороден, за да го изтърпи.

— Идиот! — изкрещява той след шкодата, но мъжът в бялата риза не реагира.

Уве запомня регистрационния номер, преди автомобилът да завие зад ъгъла.

— Скоро ще ти дойде редът, дърт нещастнико — съска злобен глас зад него.

Уве бързо се обръща, вдигнал инстинктивно юмрук, и вижда образа си в огромните очила на Русия бурен. Държи тъпия помияр на ръце. Тварта изръмжава.

— Бяха от социалните — подхилва се тя и кима към пътя.

На паркинга Уве вижда кретена Андерш да изкарва аудито си на заден от гаража. Автомобилът е с новите фарове във формата на вълни, забелязва Уве, вероятно измислени така, че никой нощем да не пропусне факта, че това е возило на съвършено лайно.

— Това влиза ли ти в работата? — пита Уве русата.

Тя се криви в нещо като гримаса — подобие на истинска усмивка, колкото би могла да се усмихва жена, чиито устни са инжектирани с природни отпадъци и невротоксини.

— Влиза, защото този път ще вкарат в старчески дом тъпия дъртак в края на улицата. След това идва твоят ред!

Тя се изплюва на земята до него и тръгва към аудито. Уве я наблюдава и гърдите му се надигат под ризата. Преди аудито да потегли, тя му показва среден пръст от другата страна на прозореца. Първият инстинкт на Уве е да хукне след тях и да нападне германския танк, пълен с кретени, бурени, ръмжащи помияри и вълнообразни фарове, и да ги разпердушини. Неочаквано обаче усеща, че не му стига дъх, сякаш е тичал през снега. Отпуска се напред, подпира длани на коленете и забелязва, обзет от ярост, че не може да диша, а сърцето му препуска.

След около минута се изправя. В лявото му око нещо потреперва. Аудито е заминало. Уве се обръща и бавно се отправя към къщата, притиснал едната си ръка към гърдите.

Когато стига до къщата си, спира край бараката. Наднича в дупката с форма на котка в пряспата.

Котката се е свила на дъното.

Трябваше да се сети.