Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
En man som heter Ove, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Фредрик Бакман

Заглавие: Човек на име Уве

Преводач: Цветана Гечева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо; допечатка

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: шведска

Печатница: Печатна база Сиела

Отговорен редактор: Светлана Минева

Редактор: Огняна Иванова

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-1507-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9942

История

  1. — Добавяне

39. Човек на име Уве

Смъртта е нещо странно. Хората изживяват целия си живот, сякаш тя не съществува, а тя често се оказва един от най-силните мотиви за живот. Някои от нас с течение на времето са така обсебени от нея, че животът ни става по-труден, ние самите ставаме по-големи инати, зареждаме се с повече ярост. Някои имат нужда от непрекъснатото й присъствие, за да усетят антитезата. Други така се вманиачават по нея, че влизат в чакалнята много преди тя да оповести пристигането си. Страхуваме се от нея, а повечето от нас се страхуват най-вече защото може да ни отнеме някого. Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Че ще ни остави сами.

Хората все повтаряха, че Уве бил „изпълнен с горчивина“. А той просто не се хилеше непрекъснато. Нима това означаваше, че трябва да се отнасяме към него като към престъпник? Според Уве не беше така. Нещо у човека се разкъсва, когато трябва да погребе единствения себеподобен, който го е обичал. Няма достатъчно време, което да излекува подобна рана.

А времето е странна работа. Повечето от нас живеят за времето, което е пред нас. Дни, седмици, години. Един от най-болезнените моменти в живота на човек вероятно идва с прозрението, че сме достигнали възраст, когато има повече неща назад, към които да се обръщаме, отколкото напред. Когато времето вече не е пред нас, трябва да живеем за други неща. Може би за спомените. Заради слънчевите следобеди, когато можем да стиснем нечия ръка в своята. Заради уханието на цъфналите лехи. Заради неделите в някое кафене. Може би заради внуците. Човек намира начин да живее заради бъдещето на друг. Не че Уве умря, когато Соня го напусна. Той просто спря да живее.

Мъката е нещо странно.

 

 

Когато в болницата отказаха на Парване да придружи носилката на Уве в операционната, наложи се да се намесят и Патрик, и Джими, и Андерш, и Адриан, и Мисрад, и четирима братя, за да я задържат и да се предпазят от юмруците й. Когато лекарят я предупреди да внимава, защото е бременна, и я накара да седне и да се успокои, Парване преобърна една от дървените пейки в чакалнята. Когато излезе друг лекар с безизразно лице и обясни, че трябва да се подготвят „за най-лошото“, тя изпищя пронизително и падна на пода като разбита порцеланова ваза. Зарови лице в ръцете си.

Любовта е странна. Завладява те изневиделица. Три и половина след полунощ е, когато една сестра идва при Парване, която е отказала да си тръгне от чакалнята. Косата й е рошава, очите кървясали, със засъхнали сълзи и размазал се грим. Когато влиза в малката стая в дъното на коридора, изглежда толкова немощна, че друга сестра се спуска напред и се опитва да спре Бременната да прекрачи прага. Парване се обляга на касата на вратата, поема си дълбоко дъх, усмихва се едва-едва на сестрата и я уверява, че е „съвсем добре“. Пристъпва в стаята и остава там за секунда, сякаш за пръв път тази нощ осъзнава важността на онова, което се случва.

След това отива до леглото и застава до него, а очите й отново се пълнят със сълзи. Стиска с две ръце дланта на Уве и започва да я милва.

— Няма да умреш, докато съм тук, Уве — хлипа тя. — Да не си посмял. — Пръстите на Уве помръдват лекичко, тя ги стиска с две ръце и подпира чело на ръката му.

— Най-добре се успокой, жено! — прошепва с дрезгав глас Уве.

Тогава тя го перва по ръката. В този момент Уве разбира колко е мъдро да помълчиш известно време. Парване обаче остава с неговата ръка в своята, отпусната на стола, а в големите й кафяви очи се е събрала смес от безпокойство, съчувствие и неподправен ужас. Тогава той вдига другата си ръка и я милва по косата. В носа му има тръбички, а гърдите му се надигат с усилие под завивката. Сякаш всяка глътка въздух, която поема, му причинява болка. Дъхът му свисти, когато заговаря.

— Нали не си позволила на онези идиоти да вкарат линейката в квартала?

Едва след четирийсет минути една от сестрите най-сетне се осмелява да влезе в стаята. След малко млад лекар с очила и пластмасови чехли, който поне според Уве прилича на човек с пръчка в задника, влиза в стаята и застава в унес до леглото. Поглежда лист хартия.

— Парр… ман? — срича той и поглежда разсеяно Парване.

— Парване — поправя го тя.

Лекарят никак не се трогва.

— Вие сте посочена като най-близък роднина — заявява той и поглежда многозначително трийсетгодишната иранка на стола, а след това и мъжа в леглото, който очевидно е швед.

Тъй като нито един от двамата не прави усилие да обясни каква е връзката, а Парване побутва лекичко Уве и се киска „Аха, най-близък роднина, а?“, на което Уве отговаря с: „Що не вземеш да млъкнеш!“, лекарят въздиша и продължава.

— Уве има проблем със сърцето… — започва той с равен глас, след което изтърсва купища термини, които нито едно човешко същество с по-малко от десет години медицинско образование или напълно ненормално пристрастие към определени телевизионни сериали не би разбрало.

Когато Парване му отправя поглед, в който се таи дълга поредица от въпросителни и удивителни знаци, лекарят въздиша отново по типичния за лекарите с очила и пластмасови чехли и пръчка в задника начин, когато се сблъскат с хора, които дори не са имали благоприличието да завършат медицински институт, преди да дойдат в болницата.

— Сърцето му е твърде голямо — заявява троснато лекарят.

Парване го наблюдава дълго. Накрая поглежда изпитателно Уве. След това отново се обръща към лекаря, сякаш го чака да вдигне ръце, да защрака с пръсти и да извика: „Шегичка!“.

Тъй като той мълчи, тя избухва в смях. Първоначално е нещо като кашлица, след това звучи така, сякаш се опитва да задържи кихавица, и накрая се превръща в дълъг, задушлив кикот. Държи се за леглото, размахва ръце пред лицето си, сякаш си вее, за да се спре, но това не помага. Най-сетне кикотът преминава в гръмогласен смях, който избликва от корема й, изскача от стаята и кара сестрите в коридора да надникнат и да попитат учудено: „Какво става?“.

— Виждате ли какво ми се налага да търпя? — съска уморено Уве към лекаря и вдига нагоре очи, докато Парване, обзета от истерия, заравя глава в една от възглавниците.

Лекарят изглежда така, сякаш никога не е бил на семинар за подобна ситуация, затова накрая прочиства шумно гърло и се опитва да тропне с крак, за да им напомни, че той е авторитетът тук. Не се получава, разбира се, но след много опити Парване се стяга, колкото да заговори.

— Сърцето на Уве било прекалено голямо. Ще умра.

— Аз съм тоя, който умира! — възразява Уве.

Парване клати глава и се усмихва сърдечно на лекаря.

— Това ли е всичко?

Лекарят затваря примирено папката.

— Ако си пие лекарствата, можем да контролираме нещата. Само че е трудно да се каже. Може да отнеме няколко месеца или няколко години.

Парване махва небрежно с ръка.

— А, не се тревожете. Уве изобщо го няма по умирането!

Уве я поглежда обидено, когато чува тези думи.

 

 

Четири дни по-късно Уве куцука през снега към дома си. От едната страна го подкрепя Парване, а от другата — Патрик. Патрик е с патерици, а Парване — с огромен корем. На такава подкрепа можеш да разчиташ, мисли си той. Не го казва; Парване едва не припадна от гняв, когато преди няколко минути Уве не й позволи да даде на заден със сааба между къщите.

„Знам, Уве! Добре! Знам! Ако го кажеш още един път, кълна се, че ще подпаля тъпия знак!“ — кресна му тя. Уве реши, че тази реакция е малко прекалена.

Снегът скърца под обувките му. Прозорците светят. Котката седи пред вратата и чака. На масата в кухнята са пръснати рисунки.

— Момичетата ги нарисуваха за теб — обяснява Парване и слага резервния ключ в кошничката до телефона.

Когато забелязва, че Уве чете посланието в долния край на една от рисунките, тя се чувства малко неловко.

— Те… извинявай, Уве, не се притеснявай за онова, което са написали! Знаеш ги какви са децата. Татко почина в Иран. Никога не са имали… нали се сещаш…

Уве не й обръща никакво внимание, взема рисунката в едната си ръка и отива до шкафа.

— Могат да ме наричат както искат. Ти няма нужда да си вреш тъпия нос.

След това слага рисунките една до друга на вратата на хладилника. Онази, на която пише „На деденцето“, заема централно място. Парване се опитва да скрие усмивката си. Така и не успява.

— Престани да се хилиш, ами сложи кафе. Аз ще сваля кашони от тавана — мърмори Уве и куцука към стълбите.

И така, тази вечер Парване и момичетата му помагат да разтреби къщата. Опаковат всички вещи на Соня във вестници и внимателно прибират дрехите й в кашоните. Спомен след спомен. В девет и половина, когато всичко е готово и момичетата са заспали на канапето на Уве с полепнало вестникарско мастило по пръстите и следи от шоколадов сладолед в ъгълчетата на устата им, Парване внезапно стиска ръката на Уве над лакътя с ненаситността на метална щипка. Когато Уве изохква, тя изръмжава „Шшт!“.

После се налага да се върнат в болницата.

 

 

Момче е.