Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
En man som heter Ove, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Фредрик Бакман

Заглавие: Човек на име Уве

Преводач: Цветана Гечева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо; допечатка

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: шведска

Печатница: Печатна база Сиела

Отговорен редактор: Светлана Минева

Редактор: Огняна Иванова

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-1507-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9942

История

  1. — Добавяне

22. Човек на име Уве и още някой в гаража

Уве и котката седяха мълчаливо в сааба пред болницата.

— Престани да ме гледаш така, като че ли вината е моя — обръща се той към котката.

Котката го поглежда, сякаш е не точно ядосана, ами разочарована.

Няма никакво намерение да виси отново пред болницата. Мрази болниците, а е тук за трети път за по-малко от седмица. Само че друг избор няма.

Защото този ден отиде по дяволите още от ранни зори.

 

 

Започна се с Уве и котката по време на ежедневната им обиколка, когато откриха, че знакът, който забраняваше влизането на моторни превозни средства в квартала, е бутнат. Това предизвика такива цветисти обиди от страна на Уве, че котката се засрами. Той се отдалечи побеснял и подир малко се върна с лопатата за сняг. След това спря, погледна към дома на Анита и Руне, стиснал зъби толкова силно, че те заскърцаха.

Котката го погледна обвиняващо.

— Не съм виновен, че скапанякът взе, че остаря — рече твърдо той.

Тъй като котката очевидно не прие това за разумно обяснение, Уве насочи към нея лопатата за сняг.

— Ти да не би да си въобразяваш, че това е първият ми сблъсък с общината? Това решение за Руне, да не би да мислиш, че наистина са решавали нещо? Никога няма и да решат! Ще обжалвам, те ще протакат нещата и всичко ще трябва да мине през тъпата им бюрократична машина! Разбираш ли? Мислиш си, че всичко ще стане бързо, но отнема месеци! Години дори! Да не би да смяташ, че съм се забил тук само защото старият гадняр е напълно безпомощен?

Котката не отговаря.

— Не разбираш! Ясно ли ти е! — съска Уве и се обръща.

Усеща очите на котката впити в гърба му и влиза вътре.

Това не е причината, поради която Уве и котката седят в сааба на паркинга пред болницата. Има обаче известна връзка с Уве, който ринеше сняг, когато журналистката с голямото зелено яке се изтърси пред къщата му.

— Уве? — провикна се тя зад него, сякаш се притеснява, че той е сменил идентичността си от последния път, когато е идвала да го притеснява.

Уве продължава да рине снега, без да обърне внимание на присъствието й.

— Исках да ти задам няколко въпроса… — пробва тя.

— Задавайте ги на някого другиго. Не искам никакви въпроси — отвърна Уве и разпръсна снега по такъв начин, че не стана ясно дали го изрива, или копае.

— Ама аз само искам да… — започна тя, но беше прекъсната от Уве и котката, които влязоха в къщата и треснаха вратата пред лицето й.

Уве и котката приседнаха в антрето и зачакаха тя да си тръгне. Тя обаче не си тръгна. Заблъска по вратата и се развика.

— Ти си герой!

— Тя е пълна психарка — обърна се Уве към котката.

Котката бе на същото мнение.

Тъй като журналистката продължи да блъска по вратата и да крещи още по-високо, Уве не знаеше какво да направи, затова отвори вратата и постави пръст на устата си, за да я накара да замълчи, сякаш в следващия момент щеше да заяви, че тук е библиотека.

Тя се опита да се ухили в лицето му, размаха нещо, което Уве инстинктивно разбра, че е някакъв вид фотоапарат. Може и друго да беше. Не беше лесно да се разбере как изглеждат фотоапаратите в това тъпо общество.

След това журналистката се опита да се намъкне в антрето му. Може би не трябваше да го прави. Уве вдигна едрата си длан и я изблъска навън. Беше рефлекс, но тя едва не падна в снега.

— Не искам нищо — заяви Уве.

Тя запази равновесие и размаха фотоапарата под носа му, докато крещеше нещо. Уве не слушаше. Погледна фотоапарата, сякаш бе оръжие, и реши да се спасява с бягство. Тази жена очевидно не беше с всичкия си.

И така, котката и Уве се измъкнаха през вратата, заключиха и се отправиха с бърза крачка към паркинга. Журналистката подтичваше след тях.

Истината е, че нищо от случилото се няма връзка с причината, поради която Уве сега седи пред болницата. Когато обаче Парване почукала на вратата на Уве, петнайсет минути по-късно, стиснала тригодишното за ръка и никой не отворил, а тя чула гласове откъм паркинга, това вече, ако може така да се каже, има много общо с причината, поради която сега Уве седи пред болницата.

Парване и детето се появиха откъм ъгъла и видяха дежурния Уве пред затворената врата на гаража, пъхнал ръце в джобовете. Котката седеше в краката му с гузно изражение.

— Какво правиш? — попита Парване.

— Нищо — отвърна наежено Уве.

Отвътре се чу блъскане.

— Какво е това? — попита изненадано Парване.

Уве неочаквано прояви небивал интерес към асфалта под обувките си. Котката изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да започне да си свирука и да се отдалечи нанякъде.

Отвътре прозвуча ново почукване.

— Ехо? — обади се Парване.

— Ехо? — отвърна вратата на гаража.

Парване се ококори.

— Господи… да не би да си заключил някого в гаража, Уве?

Уве не отговори. Парване го разтърси, сякаш се опитваше да брули кокосови орехи.

— Уве!

— Да, да. Само че не го направих нарочно, за бога — измърмори той и се отскубна от ръцете й.

Парване поклати глава.

— Не било значи нарочно.

— Не беше нарочно — натърти Уве, сякаш това щеше да сложи край на разговора.

Когато забеляза, че Парване очаква разяснение, той се почеса по главата и въздъхна.

— Тя. Ами, да. Тя е от онези, журналистите. Не съм я заключил аз. Исках да се заключа вътре с котката. Тя обаче ни последва. И така. Нещата просто се случиха.

Парване започна да масажира слепоочията си.

— Не мога да се разправям с подобно нещо…

— Лошичък — обади се тригодишното и замахна с пръст към Уве.

— Ехо? — обади се вратата на гаража.

— Тук няма никого! — изсъска в отговор Уве.

— Но аз ви чувам! — засече го вратата на гаража.

Уве въздъхна и погледна отчаяно Парване. Сякаш се канеше да възкликне: „Чуваш ли, дори вратите на гаражите ми говорят напоследък!“.

Парване го отмести настрани, приближи се към вратата, прилепи буза и почука предпазливо. В отговор вратата също почука. Сякаш очакваше някакво послание с Морзовата азбука. Парване прочисти гърло.

— Защо искате да говорите с Уве? — попита тя, очевидно решила да разчита на обикновената азбука.

— Той е герой!

— Какво?

— Добре, извинявайте. Казвам се Лена. Работя в местния вестник и искам да интервюирам…

Парване поглежда шокирано Уве.

— Как така герой?

— Просто си дрънка! — протестира Уве.

— Спасил е човек, паднал на релсите! — изкрещя вратата на гаража.

— Сигурна ли сте, че става въпрос за този Уве? — пита Парване.

Уве я поглежда обидено.

— Ясно. Сега значи е напълно невъзможно да съм герой, така ли? — мърмори той.

Парване го поглежда подозрително. Тригодишното стиска остатъка от опашката на котката.

— Котенце! — подвикна възторжено детето.

Котенцето не е особено впечатлено от подобно внимание и се опитва да се скрие зад краката на Уве.

— Какво си направил, Уве? — пита тихо и доверително Парване и отстъпва на две крачки от вратата на гаража.

Тригодишното подгонва котката около краката му. Уве се опитва да измисли къде да дене ръцете си.

— Е, измъкнах един от релсите, няма за какво да вдигаме шум — мърмори той.

Парване се опитва да остане сериозна.

— Или да се кикотим — добавя кисело той.

— Извинявай — отвръща Парване.

Вратата на гаража проговоря отново.

— Ехо? Още ли сте там?

— Не! — изкрещява Уве.

— Защо сте толкова гневен? — пита вратата на гаража.

Уве започва да се колебае. Навежда се към Парване.

— Аз… не знам как да се отърва от нея — признава той и ако Бременната не беше наясно с кого си има работа, щеше да заподозре, че в очите му се чете нещо като молба. — Не я искам… сама при сааба ми! — шепна отчаяно той.

Парване кима, очевидно разбрала какво е положението. Уве отпуска уморено ръка между тригодишното и котката, преди нещата да излязат от контрол. Момиченцето, изглежда, иска да гушне котката. Котката сякаш е готова да изрита тригодишното, така че да се озове чак в полицията. Уве успява да хване тригодишното, което се залива от смях.

— Първо, защо си тук? — пита той Парване, докато й подава малкия вързоп като чувал с картофи.

— Ще вземем автобуса, за да отидем до болницата, да приберем Патрик и Джими — отвръща тя.

Забелязва как лицето на Уве потрепва над скулите, когато тя изрича „автобус“.

— Ние… — започва Парване, сякаш е измислила нещо друго.

Поглежда вратата на гаража, след това поглежда Уве.

— Не чувам какво казвате! Говорете по-високо! — изкрещява вратата на гаража.

Уве бързо отстъпва две крачки. Парване му се усмихва самоуверено. Сякаш току-що е решила кръстословица.

— Уве! Какво ще кажеш да ни закараш до болницата, а аз ще ти помогна да се отървеш от журналистката? Става ли?

Уве вдига поглед. Не е напълно убеден. Парване протяга ръце.

— Ако ли не, ще й кажа някои неща за теб, Уве! — заплашва Парване с извити вежди.

— Моля? Какви неща? — провиква се вратата на гаража и започва да барабани настоятелно.

Уве поглежда отчаяно.

— Това е изнудване — обръща се той с нещастен вид към Парване.

Бременната кима весело.

— Уве напанда кловун! — намесва се тригодишното и кима към котката, очевадно решило, че неприязънта, която Уве таи към болницата, е свързана с последния път, когато е бил там.

Котката като че ли няма представа за какво става въпрос. Ако обаче клоунът беше близо до тригодишното, тогава котката едва ли щеше да се възмути, че Уве е халосал някого.

Тъкмо затова сега Уве седи тук. Котката изглежда лично обидена от факта, че Уве я е оставил да се вози на задната седалка с тригодишното. Уве постла вестници на седалките. Чувства, че е бил измамен. Когато Парване каза, че ще го отърве от журналистката, той нямаше ясна представа как точно ще го направи. Очевидно не е очаквал тя да замахне с вълшебна пръчица и жената да се изпари или пък да я тресне с лопата по главата и да я зарови в пустинята или нещо подобно.

Всъщност Парване само отвори вратата на гаража, подаде на журналистката визитката си и й каза „обадете ми се и ще поговорим за Уве“. „Това ли е начинът да се отървеш от някого? Нищо подобно — мисли си Уве, — така няма да се отървеш от когото и да било.“

Сега, разбира се, е прекалено късно. Сега, по дяволите, седи пред болницата и чака за трети път за по-малко от седмица. Изнудване, това е то.

Същевременно му се налага да търпи възмутените погледи на котката. Нещо в очите й му напомня за начина, по който го наблюдаваше Соня.

— Няма да дойдат, за да вземат Руне. Казват, че ще го направят, но ще влачат процеса години наред — обяснява Уве на котката.

Все едно го казва на Соня. Може би го казва на себе си. Сам не знае.

— Поне престани да се самосъжаляваш. Ако не бях аз, сега щеше да живееш с някое хлапе и тогава нямаше да имаш дори остатък от опашка. Помисли си добре! — сумти той към котката в опит да смени темата.

Котката се просва на хълбок, далече от Уве, и в знак на възмущение заспива. Той отново поглежда през прозореца. Много добре знае, че тригодишното не е алергично. Много добре знае, че Парване просто го излъга, за да го накара да се грижи за Досада.

Само че той не е някой сенилен старец.