Фредрик Бакман
Човек на име Уве (3)

3. Човек на име Уве дава заден с ремарке

Уве дръпва със замах зеленото перде с флорален дизайн, което жена му опява от години, че трябва да сменят. Пред погледа му попада чернокоса жена, очевидно чужденка, на около трийсет. Стои навън и жестикулира ожесточено към рус и възслаб дългуч, приблизително на същата възраст, нагънал се зад волана на смешно малък японски автомобил с прикачено отзад ремарке, което стърже външната стена на къщата на Уве.

Дългуча, със сложни жестове и знаци, сякаш се опитва да обясни на жената, че тази работа не е толкова лесна, колкото изглежда. Жената, с жестове, които не са чак толкова изтънчени в сравнение с неговите, изглежда, се опитва да му подскаже, че цялата работа се дължи на тъпотата на Дългуча.

— Мама му стара… — прогърмява гласът на Уве през прозореца, когато едната гума на ремаркето минава през лехата отпред. Няколко секунди по-късно входната му врата сякаш се отваря сама, сякаш уплашена, че Уве ще мине през нея.

— Какви ги вършите, по дяволите? — изкрещява Уве на жената.

— И аз това се питам! — крещи в отговор тя.

Уве моментално губи самообладание. Хвърля й убийствен поглед. Тя не му остава длъжна.

— Тук не се карат автомобили! Не можете ли да четете?

Дребната чужденка пристъпва към него и той едва тогава забелязва, че тя или е в напреднала бременност, или страда от онова, което Уве нарича селективно затлъстяване.

— Да не би аз да карам колата?

Уве я зяпа мълчаливо в продължение на няколко секунди. След това се обръща към съпруга й, който току-що е успял да се измъкне от японския автомобил и приближава, вдигнал изразително ръце във въздуха, лепнал извинителна усмивка на лицето си. Облечен е в плетена жилетка, а стойката му издава дефицит на калций. Сигурно е почти два метра висок. Уве изпитва инстинктивен скептицизъм към всички, които са по-високи от метър и осемдесет и пет; кръвта не може да стига до мозъка.

— А вие кой сте? — пита Уве.

— Шофьорът — отвръща сърдечно Дългуча.

— Нима? По какво личи? — беснее Бременната, която е поне с половин метър по-ниска от него. Опитва се да го перне по ръката с двете си ръце.

— Тази пък коя е? — пита Уве, без да отделя поглед от нея.

— Съпругата ми — усмихва се той.

— Не бъди сигурен, че ще остана твоя съпруга — сопва се тя, а издутият й корем подскача нагоре-надолу.

— Не е толкова лесно, колкото изглеж… — опитва се да каже Дългуча, но тя го срязва.

— Казах надясно! Ти обаче зави наляво! Не чуваш ли? Никога не слушаш какво ти се казва!

След това бълва поне половин минута на език, който според Уве разкрива богатството на арабските ругатни.

Съпругът кима и я наблюдава развеселено. Тъкмо такива усмивки на свестните хора им се приисква да зашлевят един на будистките монаси, мисли си Уве.

— Стига де. Извинявай! — отвръща весело съпругът, вади кутийка с енфие от джоба и свива топче колкото орех. — Стана малко произшествие, ще се оправим!

Уве поглежда Дългуча, сякаш току-що се е нагъзил върху предния капак на автомобила на Уве и се е изакал отгоре.

— Ще се оправим ли? Намирате се в лехата ми с цветя!

Дългуча оглежда замислено гумите на ремаркето.

— Това не е никаква леха с цветя — усмихва се той, без дори да трепне, и оформя топчето енфие с върха на езика си. — Не, стига, това е пръст — настоява той, сякаш Уве е решил да се пошегува с него.

Челото не Уве се свива до една-единствена дълбока, застрашителна бръчка.

— Това е леха с цветя.

Дългуча се чеше по главата, сякаш част от енфието се е посипало в сплъстения му перчем.

— Но вие не отглеждате нищо в нея…

— Не ви влиза в тъпата работа какво правя с лехите си.

Дългуча кима бързо, очевидно няма търпение да прекрати пререканията с непознатия. Обръща се към съпругата си, сякаш очаква тя да му се притече на помощ. Тя, изглежда, няма подобно намерение. Дългуча отново поглежда Уве.

— Бременна е, нали разбирате. Хормоните й и така нататък… — опитва се да обясни той с усмивка.

Бременната обаче не се усмихва. Не се усмихва и Уве. Тя скръства ръце. Уве пъха ръце в колана си. Дългуча очевидно не знае какво да прави с едрите си ръце, затова ги размахва напред и назад край тялото си, малко засрамен, сякаш са направени от плат и се веят на вятъра.

— Ще се преместя и ще пробвам отново — решава най-сетне той и отправя на Уве топла усмивка.

Уве не трепва.

— Забранено е за автомобили в квартала. Пише го.

Дългуча отстъпва крачка и кима енергично. Хуква назад и отново сгъва тялото си в маломерната японска кола.

— Господи! — изръмжават едновременно Бременната и Уве. В този момент Уве усеща, че неприязънта му към нея започва да намалява, макар и незначително.

Дългуча прекарва колата няколко метра напред; Уве веднага забелязва, че не е изправил ремаркето както трябва. След това отново дава заден. Забива се право в пощенската кутия на Уве и изкривява зелената ламарина.

Уве се спуска напред и отваря ядно вратата.

Дългуча отново започва да размахва ръце.

— Грешката е моя, само моя! Много се извинявам, не видях пощенската ви кутия в задното огледало. Много е трудно с това ремарке, просто не разбирам накъде да завъртя волана…

Уве стоварва юмрук върху покрива на колата с такава сила, че Дългуча удря глава в рамката на вратата.

— Слизай от колата!

— Какво?

— Казах да слезеш от колата!

Дългуча поглежда стреснато Уве, но май не му стиска да отговори. Вместо това се измъква от автомобила и застава до него като наказан ученик. Уве посочва алеята между къщите, навеса за велосипеди и паркинга.

— Върви да застанеш някъде, където няма да пречиш.

Дългуча кима, малко объркан.

— Мили боже, всеки с ампутирани до лактите ръце и с катаракта щеше да даде по-добре на заден от теб — мърмори Уве, докато се настанява зад волана.

Как е възможно да не може да направи заден с ремарке, пита се той. Как е възможно? Толкова ли е трудно да научи кое е ляво и кое — дясно и след това да извие в обратната посока? Как изобщо успяват такива хора да преживеят и ден?

Както можеше да се очаква, колата е автоматик, забелязва Уве. Трябваше да се досети. Тези кретени изобщо не трябва да шофират, камо ли да дават заден сами. Мести лоста в позиция „напред“ и напредва няколко сантиметра. Трябва ли да дават книжки на хора, които не умеят да шофират истински автомобили, ами се качват на японски роботи, пита се той. Уве дори се чуди дали трябва да се позволява на онези, които не могат да паркират сами, да гласуват.

С изтеглянето напред изправя ремаркето — както постъпват цивилизованите хора, преди да дадат заден, когато имат прикачено ремарке — и включва на задна скорост. В същия миг автомобилът се разпищява. Уве се оглежда гневно.

„Какво си ти, мамицата ти… защо издаваш този звук? — съска той към таблото и стоварва ръка върху волана. — Казах ти да престанеш!“, изревава той към настойчиво мигащата червена светлина.

В същия момент Дългуча застава отстрани на колата и лекичко почуква по прозореца. Уве сваля стъклото и го поглежда с раздразнение.

— Просто сензорът за заден вдига този шум — кима Дългуча.

— Да не мислиш, че не знам? — кипва Уве.

— Тази кола е малко особена. Да ви покажа основното, ако искате…

— Аз да не съм някой идиот бе! — съска Уве.

Дългуча кима бързо.

— Не, не, разбира се, че не.

Уве поглежда таблото.

— Сега пък какво прави?

Дългуча кима приятелски.

— Измерва колко мощност е останала в акумулатора. Прави го, преди да превключи от електричество на петрол. Това е хибрид…

Уве не отговаря. Вдига прозореца и оставя Дългуча навън с отворена уста. Поглежда в лявото огледало. След това извръща поглед към дясното. Дава заден и японската кола изпищява от ужас, след това успява да прекара ремаркето съвършено точно между собствената си къща и къщата на некомпетентния си нов съсед, слиза и подхвърля ключовете на кретена.

— Сензори за заден, сензори за паркиране и подобни дивотии. Човек, на когото му е необходимо всичко това, за да направи заден с ремарке, не би трябвало да се заема с подобна задача.

Дългуча кима ведро.

— Благодаря за помощта — провиква се той, сякаш Уве не е ръсил обиди по негов адрес през изминалите десет минути.

— Не трябва да ти се позволява дори да пренавиваш касетка — мърмори Уве.

Бременната жена продължава да стои, кръстосала ръце, но вече не е толкова гневна. Благодари му с кисела усмивка, сякаш се опитва да не избухне в смях. Тя има най-големите кафяви очи, които Уве е виждал.

— В този квартал е забранено за автомобили и би трябвало да се съобразявате, мама ви стара! — изсумтява Уве, преди да се отправи към къщи.

Спира по средата на павираната пътека между къщата и бараката за инструменти. Бърчи нос, както правят мъжете на неговата възраст, и цялата горна част на тялото му се сгъва. След това се отпуска на колене и приближава нос към плочите, които през година без изключение вдига, за да ги преподреди, независимо дали се налага, или не. Подушва отново. Кима на себе си. Изправя се.

Новите му съседи продължават да го наблюдават.

— Пикня! Навсякъде е опикано! — ръмжи той.

Сочи плочите.

— До-бре — отвръща чернокосата.

— Нищо подобно! Нищо не е добре!

След тези думи си влиза вкъщи и затваря вратата.

Отпуска се на един стол в антрето и остава там дълго. Тъпата жена. Защо й трябваше да се довлича тук със семейството си, след като не могат да прочетат дори табелата, поставена пред очите им? В този квартал е забранено за автомобили. Всички го знаят.

Уве отива да си закачи палтото сред морето от връхни дрехи на съпругата си. Промърморва „идиоти“ към затворения прозорец, просто за всеки случай. След това влиза в хола си и зяпва тавана.

 

 

Няма представа колко време е престоял там. Унесен е в собствените си мисли. Отнесъл се е нанякъде, сякаш е потънал в мъгла. Никога не е бил от хората, които си позволяват подобни волности, никога не е мечтал, но напоследък има чувството, че нещо в главата му се изкривява. Все по-трудно му е да се съсредоточава. Това никак, ама абсолютно никак не му харесва.

 

 

Когато на вратата се звънва, има чувството, че се изтръгва от топлината на съня. Потрива очи, оглежда се, сякаш се срамува, че някой го е видял.

На вратата се звънва повторно. Уве се обръща и поглежда звънеца, сякаш да му подскаже, че трябва да се засрами от себе си. Прави няколко крачки в коридора и усеща, че тялото му е сковано като втвърдил се гипс. Не може да определи дали скърцането идва от дъските на пода, или от собственото му тяло. „Сега пък какво? — пита той вратата още преди да отвори, сякаш тя има готов отговор. — Сега пък какво?“ — повтаря той, отваря със замах и тригодишното момиченце отстъпва неочаквано назад и сяда.

Застаналото до нея седемгодишно момиченце изглежда ужасено. Косите им са гарвановочерни. Те имат най-големите кафяви очи, които Уве някога е виждал.

— Какво? — пита Уве.

По-голямото момиченце му се струва нерешително. Подава му пластмасова кутия. Уве посяга с нежелание. Топла е.

— Ориз! — заявява щастливо тригодишното и бързо се изправя на крака.

— С шафран. И с пиле — кима предпазливо седемгодишното.

Уве ги оглежда подозрително.

— Продавате ли го?

Седемгодишното го поглежда обидено.

— Живеем тук!

Уве мълчи. След това кима, сякаш е приел обяснението.

— Добре.

По-малката кима доволно и размахва малко дългите си ръкави.

— Мама каза, че си гаден!

Уве поглежда малкото същество с говорен дефект в пълно недоумение.

— Какво?

— Мама каза, че изглеждаш гладен. Затова ти донесохме обяд — обяснява седемгодишното с известно раздразнение. — Хайде, Назанин — добавя тя, хваща сестра си за ръката и си тръгва, след като отправя изпълнен с негодувание поглед към Уве.

Уве ги наблюдава как се измъкват. Забелязва Бременната жена, застанала на прага, усмихва му се, преди момиченцата да изтичат в къщата. Тригодишното се обръща и му маха весело. Майка й също маха. Уве хлопва вратата.

 

 

Отново застава в коридора. Гледа кутията, пълна с топло пиле с ориз и шафран, сякаш държи в ръце експлозив. След това влиза в кухнята и я тиква в хладилника. Не че си позволява да яде храна, донесена от непознати, чуждоземски деца, пръкнали се на прага му. Само че в къщата на Уве не се изхвърля храна. Това е принципен въпрос.

Влиза в хола. Пъха ръце в джобовете си. Вдига поглед към тавана. Остава така доста време и обмисля какъв контакт за бетон е най-подходящ за случая. Присвива очи, докато не усети болка. Сваля поглед, малко объркан, към своя очукан часовник. След това поглежда отново през прозореца и разбира, че е паднал мрак. Клати примирено глава.

Всички знаят, че не се пробиват дупки по мръкнало. Ще трябва да загаси всички лампи и никой не може да каже кога ще светнат отново. Няма никакво намерение да пълни гушата на електрическата компания и електромерът му да навърти още две хиляди крони. Изобщо няма да им достави подобно удоволствие.

Уве затваря кутията с „полезни неща“ и я занася в широкия коридор на горния етаж. Отива да вземе ключа за тавана от мястото му зад радиатора в малкия коридор. Връща се, протяга ръка и отваря тайната врата към тавана. Смъква стълбата. Качва се на тавана и прибира кутията с „полезни неща“ на мястото й зад кухненските столове, които жена му го накара да качи тук, защото скърцали прекалено много. Изобщо не скърцаха. Уве много добре знае, че това е просто извинение, защото съпругата му иска нови. Да не би животът да се върти около това? Купуване на кухненски столове, ядене в ресторанти и така нататък?

Отново слиза по стълбите. Прибира ключа от тавана на мястото му зад радиатора в малкия коридор. „Намали темпото“, му казаха онези. Пасмина от трийсет и една годишни фукльовци, които работят с компютри и отказват да пият нормално кафе. Цяло едно общество, в което никой не знае как да даде заден с ремарке. А от него нямали нужда. Че това разумно ли е?

Уве слиза в хола и пуска телевизора. Не гледа нито една програма, но не може цяла вечер да седи сам като някой малоумник и да зяпа стените. Вади чуждоземската храна от хладилника и започва да яде с вилица направо от пластмасовата кутия.

Вторник вечер е, той е отказал абонамента за вестник, изключил е радиаторите и е угасил всички лампи.

Утре ще забие куката.