Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
En man som heter Ove, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Фредрик Бакман

Заглавие: Човек на име Уве

Преводач: Цветана Гечева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо; допечатка

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: шведска

Печатница: Печатна база Сиела

Отговорен редактор: Светлана Минева

Редактор: Огняна Иванова

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-1507-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9942

История

  1. — Добавяне

4. Човек на име Уве отказва да плати надценка от три крони

Уве й подава цветята. Две са. Разбира се, че не трябва да са две. Само че всяко нещо си има граница. Принципен въпрос, обяснява й Уве. Затова купи две.

— Нищо не е както трябва, когато те няма — измърморва той и подритва замръзнала буца пръст.

Съпругата му не отговаря.

— Довечера ще завали сняг — подхвърля Уве.

По новините казаха, че нямало да вали сняг, но както Уве често изтъква, щом така разправят, значи ще бъде обратното. Подчертава пред нея, че е така, тя обаче не отговаря.

— Не е естествено по цял ден да обикалям къщата, когато те няма. Не се живее така. Друго нямам какво да кажа.

Тя не отговаря и този път.

Той кима и отново подритва буцата пръст. Не разбира хората, които горят от нетърпение да се пенсионират. Как е възможно човек цял живот да копнее за деня, в който ще се окаже излишен? Ще се мотае, ще бъде в тежест на обществото. Що за човек би искал подобно нещо? Ще си стои вкъщи и ще чака да умре. Дори по-лошо: ще чака някой да дойде и да го откара в дом. Да зависиш от други хора, за да отидеш до тоалетната. Уве не може да си представи нищо по-лошо. Съпругата му често се шегува и разправя, че той е единственият човек, който предпочита да го положат в ковчег, вместо да го карат с ван на социални грижи. Може и да е така.

Уве бе станал в шест без петнайсет. Направи кафе за себе си и за съпругата си, провери радиаторите, за да се увери, че тя не ги е засилила тайно. Стояха си непипани от вчера, но той ги намали още малко, за всеки случай. След това си взе якето от кукичката в коридора, единствената от шестте, която не беше скрита под нейните дрехи, и се отправи на обичайната си обиколка. Забеляза, че е станало студено. Почти беше време да смени тъмносиньото есенно яке с тъмносиньото зимно.

Винаги знае кога ще вали сняг, защото съпругата му започва да мрънка да пуснат отоплението в спалнята. Пълна лудост, която се появява всяка година. Защо да пълни гушите на директорите на отоплителните компании заради незначителни промени в сезоните? Пет градуса по-висока температура струва хиляди крони всяка година. Знае, защото лично го е изчислил. И така, всяка година той сваля стария дизелов генератор от тавана, с който се сдоби по време на размяна на вещи в замяна на грамофон. Свърза го с духалка, която купи за трийсет и девет крони на разпродажба. След като генераторът зареди духалката, тя работи трийсет минути на малката батерия, която Уве е свързал с нея, и съпругата му я държи от своята страна на леглото. Може да я пусне два пъти, преди да си легнат — само два пъти, няма нужда да се отпускат чак толкова („Дизелът не е без пари“). Тогава съпругата на Уве кима и както винаги се съгласява, че Уве сигурно е прав. След това цяла зима тайно засилва радиаторите. Всяка година е същата работа.

Уве изритва буцата пръст отново. Обмисля дали да не й разкаже за котката. Може ли изобщо онази окаяна, полуплешива твар да се нарече котка? Седеше на същото място, когато се върна от обиколката, почти пред вратата им. Той насочи пръст към нея и изкрещя толкова високо, че гласът му се понесе между къщите. Котката обаче остана на мястото си, втренчена в Уве. След това се надигна надменно, сякаш искаше да подчертае, че не си тръгва заради Уве, а защото си има по-добро занимание, и се скри зад ъгъла.

Уве решава да не споменава за котката. Преценява, че тя ще недоволства, задето я е прогонил. Ако зависеше от нея, къщата щеше да е пълна с бездомници, някои космати, други — не.

Облякъл е тъмносиния си костюм. Закопчал е най-горното копче на бялата риза. Тя все настоява да остави горното копче разкопчано, ако не си слага вратовръзка, но той недоволства, че не е хлапак, който дава под наем шезлонги, а след това предизвикателно се закопчава. Сложил си е очукания стар часовник, който баща му е наследил от своя баща на деветнайсет и който Уве получи след шестнайсетия си рожден ден, няколко дни след като баща му почина.

Съпругата на Уве харесва този костюм. Винаги подчертава, че в него изглежда красив. Както всеки разумен човек, Уве е на мнение, че единствено надувковците обличат най-хубавите си костюми в работен ден. Тази сутрин обаче е решил да направи изключение. Дори си сложи официалните обувки и ги лъсна с достатъчно количество боя.

Докато сваляше есенното яке от куката в коридора, преди да излезе, той погледна замислено колекцията палта на съпругата си. Запита се как е възможно това дребно същество да притежава толкова много зимни палта.

— Човек има чувството, че ако се пъхне между палтата, ще се озове в Нарния — беше се пошегувала веднъж приятелка на съпругата му. Уве нямаше никаква представа за какво говори, но се съгласи, че палтата са прекалено много.

Излезе от къщата преди другите жители на улицата да се събудят. Разходи се до паркинга. Отвори гаража с ключ. Имаше дистанционно за вратата, но така и не успя да разбере какъв е смисълът от него. Всеки почтен човек можеше да си направи труд да отвори ръчно. Отключи сааба, също с ключ: системата си работеше съвсем добре, нямаше причина да я променя. Седна зад волана и завъртя копчето, за да нагласи огледалото половин оборот в едната посока, след това половин в другата, и така нагласи и двете огледала, както правеше всеки път, когато се качи в сааба. Сякаш някой редовно разбиваше колата и нарочно променяше положението на огледалата и станцията на радиото.

Докато прекосяваше паркинга, подмина Бременната чужденка от съседната къща. Тя държеше тригодишното дете за ръка. Русият дългуч вървеше до нея. Тримата видяха Уве и помахаха весело. Уве не отвърна. Първо се канеше да спре и да й се накара, че позволява на децата да тичат по паркинга, сякаш е общински парк. След това реши, че няма време.

Подмина първо тях, след това и редиците къщи, съвсем като неговата. Когато се преместиха, къщите тук бяха само шест; сега бяха станали стотици. Имаше и гора, но сега се издигаха само къщи. Всичко, разбира се, беше платено със заеми. Днес всичко ставаше така. Пазаруваше се на кредит, караха електрически автомобили, викаха хора, които да сменят изгоряла крушка. Слагаха подове от ламинат, електрически камини и какво ли не. Обществото очевидно не виждаше разликата между правилния контакт за бетон и шамар. Изглежда, така е било писано.

Отне му точно четиринайсет минути до цветарския магазин в центъра. Уве ревниво спазваше всяко ограничение на скоростта, дори на отсечката, където трябваше да се шофира с петдесет километра, но наскоро се бяха появили разни идиоти, които надуваха до деветдесет. На собствените си улици правеха полегнали полицаи, забождаха обидно много знаци „Играят деца“, но когато минаваха покрай къщите на други хора, това вече нямаше значение. Уве изтъкваше този факт пред съпругата си всеки път, когато минаваха оттук през последните десет години.

Става още по-зле, обикновено добавяше той, в случай че по чудо тя не го бе чула миналия път.

Днес, едва минал два километра, черен мерцедес се лепна на по-малко от ръка разстояние от сааба му. Уве натисна спирачките три пъти, за да му даде знак. Мерцедесът му присветна нервно с дълги фарове. Уве изсумтя в огледалото за обратно виждане. Да не би да беше длъжен да се разкара от пътя веднага щом някой тъпак реши, че ограничението за скоростта не важи за него? Как не! Уве не помръдна. Мерцедесът отново присветна с дълги. Уве намали. Мерцедесът наду клаксона. Уве намали на двайсет. Когато стигнаха билото на хълма, мерцедесът го задмина със злобно ръмжене на двигателя. Шофьорът, мъж на четирийсет и няколко, с вратовръзка и бели кабели, провиснали от ушите, вдигна пръст към Уве. Уве отвърна на жеста както всички други мъже на определена възраст с прилично възпитание: докосна с върха на пръста слепоочието си. Човекът в мерцедеса се разкрещя и слюнката му се разхвърча по предното стъкло, след това настъпи педала и се отдалечи.

Две минути по-късно Уве спря на червен светофар. Мерцедесът беше последен на опашката. Уве му пусна дълги. Забеляза как шофьорът изви глава назад. Белият кабел се измъкна от ухото му и се удари в таблото. Уве кимна доволно.

Светна зелено. Опашката не помръдна. Уве наду клаксона. Нищо. Той поклати глава. Сигурно шофьорът най-отпред беше жена. Или пък имаше работници на пътя. Уве изключи от скорост, отвори вратата и излезе от автомобила, въпреки че двигателят продължаваше да работи. Изправи се на пътя, подпрял ръце на хълбоци, и се вгледа напред, изпълнен с нещо като Херкулесово раздразнение: точно така би застанал Супермен, ако се окажеше в задръстване.

Човекът в мерцедеса наду клаксона си. Идиот, помисли си Уве. В този момент колите потеглиха. Фолксвагенът зад него изсвири. Шофьорът размаха нетърпеливо ръка. Уве го погледна злобно. Качи се в сааба и бавно затвори вратата.

Невероятно колко сме се разбързали, нацупи се той, докато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, преди да потегли.

На следващия червен светофар отново се оказа зад мерцедеса. Имаше нова опашка. Погледна часовника си и зави по тясна и ненатоварена улица. Така пътят му до търговския център се удължаваше, но светофарите бяха по-малко. Не че Уве беше стиснат, но на всички е добре известно, че автомобилите изразходват по-малко гориво, когато се движат, вместо да спират непрекъснато. А и съпругата му често отбелязваше: „Едно може да се напише в некролога му — че е бил пестелив по отношение на горивото“.

Докато Уве наближаваше търговския център от малката странична улица, видя, че са останали само две места за паркиране. Не можеше да си обясни какво търсят хората в търговския център в делничен ден. Очевидно нямаха работа.

Съпругата му обикновено започва да въздиша, когато приближат подобен паркинг. Уве държи да паркира близо до входа.

— Като че ли е обявено състезание кой ще намери най-доброто място за паркиране — все повтаря тя, докато той върти кръгче след кръгче и кълне всички малоумници с вносни автомобили, които му се пречкат. Понякога се случва да обикалят шест, дори седем пъти, преди да намерят хубаво място, а ако накрая Уве трябва да се признае за победен и да се примири с място на двайсет метра настрани от входа, тогава е в лошо настроение до края на деня. Съпругата му не разбира защо реагира така. Но пък тя никога не е разбирала на кое му се казва принципен въпрос.

Уве реши да обиколи бавно два пъти, за да провери как е, но тогава забеляза, че мерцедесът се носи по главния път към търговския център. Значи насам се е бил упътил костюмарят с пластмасовите висулки в ушите. Уве не се поколеба нито за секунда. Натисна газта и профуча през кръстовището. Мерцедесът наби спирачки, натисна гневно клаксона и го последва. Надпреварата започна.

Знаците на входа на паркинга отвеждаха автомобилите надясно, но когато пристигнаха, мерцедесът, изглежда, бе видял двете празни места, защото се опита да се промъкне покрай Уве наляво. Уве успя да направи маневра, колкото да го засече. Двамата започнаха надлъгване по паркинга.

В огледалото за обратно виждане Уве забеляза малка тойота да завива зад тях и да поема в посоката, указана от знаците, да влиза на паркинга с широк завой от дясната страна. Уве я проследи с поглед, докато даваше газ в обратната посока, плътно следван от мерцедеса. Той, разбира се, можеше да заеме едно от свободните места, което беше най-близо до входа, а след това любезно да остави мерцедеса да заеме другото. Само че това нямаше да е никаква победа.

Вместо това Уве спря с пуснати аварийни светлини пред първото свободно място. Мерцедесът наду бясно клаксона. Уве дори не трепна. Малката тойота се зададе отдясно. Мерцедесът също я забеляза и изглежда, твърде късно прозря пъкления план на Уве. Клаксонът му прозвуча жално, докато се опитваше да се промъкне покрай сааба, но така и не успя. Уве даде знак на тойотата да заеме едното празно място. Едва след като малкият автомобил се настани, Уве небрежно зае другото място.

Страничният прозорец на мерцедеса бе така изпръскан със слюнка, че когато профуча, Уве дори не успя да види шофьора. Слезе победоносно от сааба, също като гладиатор, който току-що е заклал противника си. Едва тогава погледна тойотата.

— Мамка му! — измърмори раздразнено той.

Вратата се отвори.

— Здрасти! — изпя весело Дългуча, докато се измъкваше от шофьорската седалка.

— Здрасти, здрасти! — обади се и жена му от другата страна на тойотата и вдигна тригодишното.

Уве наблюдаваше с разкаяние как мерцедесът изчезва в далечината.

— Благодаря за мястото! Направо върхът! — грейна Дългуча.

Уве не отговори.

— Как се казваш? — разприказва се малката.

— Уве — отвърна Уве.

— Аз съм Назанин! — представи се тя с удоволствие.

Уве й кимна.

— Аз съм Пат… — започна Дългуча.

Само че Уве вече се беше обърнал и се отдалечаваше.

— Благодаря за мястото — провикна се след него Бременната чужденка.

Уве долови веселите нотки в гласа й. Никак не му се понравиха. Измърмори само „добре, добре“, без да се обърне, и се отправи към въртящите се врати на търговския център. Тръгна наляво и се огледа няколко пъти, сякаш се страхуваше, че съседското семейство ще го последва. Те обаче тръгнаха надясно и той ги изгуби от поглед.

Уве спря пред супермаркета, изпълнен с недоверие, и огледа постера, който рекламираше специалните оферти за седмицата. Не че Уве имаше намерение да купува шунка тъкмо от този магазин. Струваше си обаче човек да следи цените. Ако имаше нещо на този свят, което Уве ненавиждаше, то бе, когато някой се опитваше да го измами. Понякога съпругата му се шегуваше, че най-противните за Уве думи са „батериите не са включени в цената“. Хората обикновено избухваха в смях, когато го казваше. Уве обаче не намираше нищо смешно.

Продължи покрай супермаркета и влезе в цветарския магазин. Не му отне дълго, преди да започне да „ръмжи“, както би се изразила съпругата му. Преди да започне „разговор“, както настояваше Уве. Плесна на щанда купон, на който пишеше: „Две растения за петдесет крони“. Уве искаше само едно цвете, и както обясни на продавачката, ясно, точно и разумно, то трябваше да му струва двайсет и пет крони. Нали това бе половината от петдесет? Продавачката, деветнайсетгодишна девойка в мозъчна смърт, която се скъсваше да пише есемеси, не се съгласи. Според нея едно цвете струвало трийсет и девет крони и предложението „две за петдесет“ важало единствено ако човек си купи две растения. Трябваше да бъде повикан управителят. На Уве му трябваха петнайсет минути, докато го убеди в правотата си и го накара да разбере истината.

Честно казано, управителят измърмори нещо, което прозвуча като „скапан дъртак“, и набра цифрата двайсет и пет на касовия апарат с такова ожесточение, че всеки би си казал, че машината е виновна. На Уве му беше все едно. Много добре знаеше, че продавачите са готови да ти съдерат кожата, за да се докопат до парите ти, а нямаше човек, на когото Уве да позволи да му съдере кожата и да се отърве безнаказано. Уве плесна дебитната си карта на плота. Управителят си позволи да се подсмихне едва забележимо, след това кимна пренебрежително и посочи надпис.

— За покупки под петдесет крони с карта дължите три крони надценка.

Ето че сега Уве стои пред съпругата си с двете растения. Въпросът беше принципен.

— Нямаше начин да платя три крони — бунтува се Уве, забол очи в чакъла.

Жената на Уве често се кара с него, защото той се разправя за всичко.

Само че Уве изобщо не се разправя, мътните ги взели. Той просто мисли, че което е право, си е право. Нима това е неразумен подход към живота?

Вдига очи към нея.

— Сигурно си ми сърдита, че не дойдох вчера, както обещах — мърмори той.

Тя не отговаря.

— Цялата улица се е превърнала в лудница — заявява той, сякаш се опитва да се защити. — Пълен хаос. Налага се да излезеш и да изкараш ремаркетата им, защото не са кадърни и това да направят. Не можеш дори една кука да сложиш — продължава той, сякаш тя изразява несъгласие.

Той прочиства гърлото си.

— Нямаше как да забия куката, след като вече се беше стъмнило. Ако тръгнеш да го правиш, нямаш гаранция, че няма да угасне токът. Но може и лампите да останат запалени и да смучат електричество. Не става.

Тя не отговаря. Той изритва замръзналата буца. Опитва се да намери думи. Отново прочиства гърлото си.

— Нищо не е наред, когато те няма вкъщи.

Тя не отговаря. Уве докосва цветята.

— Омръзна ми по цял ден да се размотавам в къщата, докато те няма.

Тя не отговаря и на тези думи. Той кима. Вдига цветята така, че да може тя да ги види.

— Розови са. Точно каквито харесваш. В цветарницата казаха, че били многогодишни, но съм сигурен, че излъгаха. Очевидно ще загинат на студа, но го казаха единствено за да ми продадат и други боклуци.

Той, изглежда, чака одобрението й.

— Новите съседи слагат шафран в ориза си и окото не им мигва; чужденци са — добавя тихо той.

Следва ново мълчание.

Уве тъпче на място и върти брачната халка на пръста си. Сякаш се чуди какво друго да каже. Все още му е безкрайно трудно да води разговора. Тя винаги се грижеше за нещо. Най-сетне Уве прикляка, изравя старото цвете, което бе засадил миналата седмица, и внимателно го прибира в найлоново пликче. Разрохква внимателно замръзналата почва, преди да бодне новите цветя.

— Пак са надули цената на електричеството — уведомява я той, когато се изправя.

Гледа я дълго. Най-сетне отпуска ръка на огромния камък и го гали нежно от едната страна към другата, сякаш милва бузата й.

— Липсваш ми — прошепва той.

Изминали са шест месеца от смъртта й. Въпреки това Уве проверява къщата по два пъти на ден, да не би тя тайно да е засилила парното.