Фредрик Бакман
Човек на име Уве (5)

5. Човек на име Уве

Уве знае много добре, че приятелките й не разбират защо се е омъжила за него. Не ги винеше.

Хората разправяха, че е изпълнен с горчивина. Може и да са прави. Той обаче не се замисляше много по този въпрос. Освен това хората го наричаха „антисоциален“ тип. Уве бе решил, че това означава, че не си пада особено по хората. По този въпрос беше съгласен с тях. В повечето случаи хората бяха напълно изперкали.

Уве нямаше склонност към празните приказки. Беше разбрал, случи се напоследък, че това е сериозен недостатък. В днешни дни човек трябваше да умее да дрънка за какво ли не с всеки нещастник на една ръка разстояние само защото така било „любезно“. Уве не знаеше как става. Може би така бе възпитан. Може би хората от неговото поколение не са били подготвени за свят, в който всеки обясняваше как щял да направи това или онова, макар да нямаше смисъл да прави каквото и да било. Днес хората заставаха пред обновените си къщи и се хвалеха, сякаш ги бяха построили с двете си ръце, макар да не бяха пипнали и отвертка. Дори не се опитваха да се поприкрият. Хвалеха се! Очевидно никой вече не ценеше, ако сам си сложил паркета, ако си подновил стаята и си ликвидирал мухъла, че си сменил летните гуми със зимни. Ако отидеш и си купиш всичко, тогава какво има да се хвалиш? Каква тогава е стойността на човека?

Приятелките й не разбираха как е възможно тя да се буди всяка сутрин с желание да прекарва деня с него. И той не разбираше. Беше й направил библиотека и тя я напълни с книгите на хора, които бяха изписали страница след страница за чувствата си. Уве разбираше нещата, които можеше да види и докосне. Цимент и бетон. Стъкло и стомана. Инструменти. Все неща, които са ти ясни. Разбираше от прави ъгли и брошури с ясни инструкции. От сглобяеми макети и чертежи. От неща, които можеше да нарисува на хартия.

Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло.

А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.

Преди да я види, обичаше единствено цифрите. Нямаше друг, по-ясен спомен от младостта си. Не го бяха тормозили и той не тормозеше никого, не беше блестящ в спорта, но не беше и някой некадърник. Никога не беше в центъра на събитията, но не беше и извън тях. Беше от хората, които просто присъстват. Не помнеше много за годините, в които растеше; не беше от хората, които си припомнят разни случки, освен ако не се наложеше. Помнеше обаче, че е бил сравнително щастлив; но имаше и няколко години, в които не беше — това бе всичко.

Помнеше обаче сметките. Цифрите изпълваха мислите му. Помнеше как копнееше за уроците по математика в училище. За другите може и да бяха мъчение, но не и за него. Не можеше да обясни защо е така, не се и замисляше. Не разбираше нуждата да си блъска главата защо нещо е станало по този или онзи начин. Човек бе това, което беше, и вършеше онова, което вършеше, и Уве не се интересуваше от друго.

Беше на седем, когато една ранна августовска сутрин майка му си отиде. Тя работеше в химически завод. В онези дни, както Уве разбра по-късно, хората не знаеха много за безопасността на въздуха. А и тя пушеше непрекъснато. Това беше най-ясният спомен на Уве за нея, как всяка сутрин в събота седи на прозореца в кухнята на малката им къща извън града, обвита в гъст облак, и гледа небето. Понякога пееше с дрезгавия си глас, а Уве сядаше под прозореца с учебника по математика в скута, ясно помнеше, че му беше приятно. Това го помнеше. Гласът й, разбира се, беше продран, звучеше фалшиво, въпреки това той помнеше, че му харесва.

Бащата на Уве работеше в железниците. Дланите му бяха като на човек, който е обработвал кожа с нож, а бръчките по лицето му бяха толкова дълбоки, че когато се умореше, потта се стичаше по тях чак до гърдите. Косата му беше тънка, тялото слабо, но мускулите на ръцете бяха толкова изпъкнали, сякаш изсечени от камък. Веднъж, когато Уве беше съвсем малък, му позволиха да отиде с родителите си на голямо празненство с приятелите на баща му от железопътната компания. След като баща му обърна няколко бутилки пилзенско, някои от другите гости го предизвикаха да участва в канадска борба. Уве никога не беше виждал исполини като мъжете, седнали на пейката срещу него. Някои изглеждаха така, сякаш бяха по двеста килограма. Баща му ги срази всичките. Вечерта, когато се прибраха вкъщи, той прегърна Уве през раменете и заговори.

— Уве, единствено свинете си въобразяват, че размерът и силата са едно и също. Запомни го от мен.

Уве никога не забрави тези думи.

Баща му никога не вдигаше ръка. Не биеше нито Уве, нито друг. Уве имаше съученици, които идваха с насинени очи или следи от каиша след бой. Такова нещо не се беше случвало на Уве.

— В това семейство не се бием — подчертаваше баща му. — Нито помежду си, нито с други.

Хората в железницата го харесваха, той бе мълчалив, но добър човек. Намираха се и такива, които казваха, че бил „прекалено добър“. Като дете Уве не разбираше как е възможно подобно нещо да е лошо.

След това майка му почина. Баща му стана още по-мълчалив. Сякаш тя отнесе със себе си малкото думи, които той изричаше.

И така, Уве и баща му никога не говореха излишно, но им беше приятно да са заедно. Сядаха мълчаливо от двете страни на масата и си намираха с какво да се занимават. Всеки ден хранеха семейство птички, които живееха в загнилото дърво зад къщата. Уве разбираше, че е важно да ги хранят. Не знаеше защо, но и нямаше значение.

Вечер ядяха наденица с картофи. След това играеха на карти. Не разполагаха с много, но онова, което имаха, им беше достатъчно.

Единственото, за което баща му говореше, бяха двигателите (очевидно майка му не бе имала нищо против да му остави тези думи). Можеше да говори за тях до безкрай.

— Двигателите ти дават онова, което заслужаваш — обясняваше той. — Ако се отнасяш към тях с уважение, те ти осигуряват свобода. Ако се държиш като говедо, ще ти я отнемат.

Години наред той нямаше собствен автомобил, но през четирийсетте и петдесетте, когато шефовете и директорите на железницата започнаха да си купуват, в офиса скоро се разчу, че мълчаливецът, който работеше на вагоните, е свестен човек. Бащата на Уве така и не беше завършил училище, не разбираше почти нищо от сметките в учебниците на Уве. Затова пък разбираше от двигатели.

Когато дъщерята на директора се омъжваше и автомобилът за церемонията се развали, вместо тържествено да превози булката и младоженеца до църквата, изпратиха да повикат бащата на Уве. Той пристигна на велосипед, нарамил кутия с инструменти, толкова тежка, че се наложи двама мъже да я свалят от велосипеда. Какъвто и да беше проблемът, който завари, той беше разрешен, когато си тръгна. Съпругата на директора го покани на сватбеното тържество, но той отвърна, че не е редно да седне на една маса с елегантни хора, след като ръцете му са толкова изцапани с масло, че петната изглеждат като естествена част от пигментацията. Затова пък обясни, че с удоволствие би приел пакет с хляб и месо за момчето си. Уве тъкмо бе навършил осем. Когато вечерта баща му сложи трапезата, Уве имаше чувството, че се намира на кралски банкет.

След няколко месеца директорът повика отново бащата на Уве. На паркинга пред офиса бе оставен стар и доста разнебитен сааб „92“. Това беше първият автомобил на „Сааб“, който вече не се произвеждаше, тъй като на пазара беше излязъл усъвършенстваният модел „93“. Бащата на Уве го познаваше много добре. Имаше предно предаване и страничен двигател, който издаваше звук като кафеварка. Претърпял катастрофа, обясни директорът и пъхна палци под тирантите си. Купето с тъмнозелен цвят бе силно изкривено, а онова, което се криеше под предния капак, не беше за гледане. Баща му обаче извади малка отвертка от джоба на мръсния си гащеризон и след като подробно огледа автомобила, издаде присъдата, че ако разполага с малко време и положи много грижи с подходящи инструменти, ще успее да го върне в движение.

— На кого е? — полюбопитства той, когато се изправи и избърса с парцал смазката от пръстите си.

— На мой роднина — отвърна директорът, извади ключ от джоба на панталоните и го постави в дланта му. — Сега вече е твой.

Потупа го по рамото и се върна в кабинета си. Бащата на Уве остана като закован в двора, задъхан от вълнение. Вечерта трябваше да обяснява отново и отново на ококорения си син какво е станало и да му покаже всичко важно за вълшебното чудовище, вече паркирано в градината им. През половината нощ седя зад волана, поставил момчето в скута си, докато обясняваше как се свързват механичните части. Знаеше функцията на всяко болтче, на всяка тръбичка. Уве никога не бе виждал по-горд човек от баща си в онази вечер. Беше на осем и реши, че няма да кара друг автомобил освен сааб.

Винаги когато съботата му беше свободна, баща му го водеше в двора, вдигаше предния капак и му казваше имената на различните части и обясняваше как действат. В неделя ходеха на църква. Не защото някой от двамата прекалено ревностно се интересуваше от Господ, а защото майката на Уве настояваше да го правят. Сядаха най-отзад, всеки от тях забол поглед в пода, докато службата свършеше. Честно казано, през повечето време усещаха липсата на майката на Уве, вместо присъствието на Господ. Това беше нейно време, ако можеше да се каже така, въпреки че нея я нямаше. След това отиваха да се повозят някъде в провинцията със сааба. Това за Уве бе любимата част от седмицата.

Същата година, за да не се мотае сам из къщата, след училище той започна да ходи с баща си на работа в железницата. Работата беше мръсна, зле платена, но както баща му често мърмореше: „честна, а това е много“.

Уве харесваше всички мъже в железопътното депо с изключение на Том. Том беше висок, шумен човек с юмруци като товарни камиони и очи, които непрекъснато шареха с надеждата да открият някое беззащитно животно, което да изрита.

Уве беше на девет, когато баща му го изпрати да помогне на Том да почисти повреден вагон. Обзет от неочаквано задоволство, Том грабна куфарче, оставено от някой уморен пътник — паднало от отделението за багаж, с разпиляно по пода съдържание. Том веднага се отпусна на длани и колене, за да събере всичко, до което успееше да се докопа.

— Който каквото намери, за него е — изсъска той към Уве. Нещо в очите му накара Уве да се почувства така, сякаш го полазиха буболечки.

Когато Уве се обърна, за да излезе, спъна се в портфейл. Беше изработен от толкова мека кожа, сякаш докосваше памук с грубите си пръсти. Не беше стегнат с ластик като стария портфейл на баща му, за да не се разпадне. Имаше си малко сребърно копче, което щракваше, когато се отваряше. Вътре имаше над шест хиляди крони. В онези дни това бе истинско богатство.

Том го мярна и се опита да го изскубне от ръцете на Уве. Завладян от инстинктивно желание да се противопостави, малкият оказа съпротива. Забеляза колко шокиран остана Том при тази проява на неподчинение и с крайчеца на окото си видя как огромният мъжага свива юмрук. Уве беше наясно, че по никакъв начин няма да успее да се измъкне, затова затвори очи и стисна портфейла с всички сили, докато чакаше удара.

Нито един от двамата не усети кога бащата на Уве застана между тях. Злобните, присвити от омраза очи на Том за миг срещнаха неговите, но бащата на момчето не помръдна. Най-сетне Том отпусна юмрук и предпазливо отстъпи назад.

— Който каквото намери, за него си е — изръмжа той и посочи портфейла.

— Това зависи от човека, който го намери — рече бащата на Уве, без да отклони поглед.

Том обаче извърна очи. Другият отстъпи още крачка, все още стиснал куфарчето в ръце. Том бе работил много години в железниците, но Уве никога не бе чувал колегите да кажат и една добра дума за него. Той беше нечестен и злобен, така разправяха, след като изпиеха по две бутилки пиво на някое събиране. Никога обаче не бе чул такива думи от баща си.

— Четири деца и болна жена — бе всичко, което той подхвърляше пред колегите и поглеждаше всеки един в очите. — И по-добри хора от Том може да се окажат в по-лошо положение. — Тогава другите обикновено сменяха темата.

Таткото посочи портфейла в ръката на Уве.

— Ти решаваш — рече той.

Уве забоде решително очи в земята и усети как погледът на Том прогаря дупки в главата му. След това заговори тихо, но без колебание, че е най-добре изгубеното да бъде оставено в офиса. Баща му кимна мълчаливо, след това стисна ръката на Уве и двамата вървяха почти половин час по линията, без да кажат и дума. Уве чу Том да крещи зад тях, гласът му — зареден с безсилна ярост. Никога не го забрави.

Жената на гишето за изгубени вещи не можа да повярва на очите си, когато двамата оставиха портфейла.

— Значи просто си лежеше на пода, така ли? Не сте намерили чанти, нищо друго ли нямаше? — попита тя.

Уве погледна въпросително баща си, но той мълчеше, затова и Уве последва примера му.

Жената зад гишето, изглежда, прие отговора.

— Не са много хората, които биха предали толкова пари — усмихна се тя на Уве.

— Много хора не знаят какво е честност и приличие — отвърна отсечено бащата и стисна ръката на момчето. Двамата се върнаха на работа.

След като се отдалечиха на няколкостотин метра, Уве прочисти гърло, събра кураж и попита баща си защо не спомена куфарчето, което Том бе намерил.

— Не сме от хората, които разправят какво вършат другите — отвърна той.

Уве кимна. Продължиха в мълчание.

— Мислех си да задържа парите — прошепна най-сетне Уве и стисна по-силно ръката на баща си, сякаш се страхуваше да я пусне.

— Знам — отвърна баща му и стисна ръката му още по-силно.

— Знаех, че ти щеше да го предадеш, а хора като Том не биха — обясни Уве.

Баща му кимна. Не казаха и дума повече за инцидента.

Ако Уве беше от хората, които се замислят над това как и кога някой става такъв или онакъв човек, той би казал, че в онзи ден е научил, че човек трябва да постъпва правилно. Само че той не се замисляше над подобни въпроси. Достатъчно му беше да си припомни, че в онзи ден бе решил да прилича колкото е възможно повече на баща си.

Едва бе навършил шестнайсет, когато баща му почина. Откачен вагон, тръгнал по релсите. Уве остана с един сааб, паянтова къща на няколко километра извън града и очукан стар ръчен часовник. Така и не успя да си обясни какво се е случило в онзи ден. Тогава обаче щастието го напусна. Не се чувстваше щастлив в продължение на няколко години.

На погребението свещеникът искаше да поговори с него за приемни домове, но скоро разбра, че Уве не е възпитан да приема подаяния. Същевременно момчето даде на свещеника ясно да разбере, че в близко бъдеще няма нужда да му пази място за службата в събота. Не защото Уве не вярваше в Господ, обясни той, а защото според него същият този Господ понякога се правеше на тъпа свиня.

На следващия ден отиде в счетоводството на железницата и върна заплатата за остатъка от месеца. Жените в офиса не разбраха, затова Уве нетърпеливо обясни, че баща му е починал на шестнайсети и очевидно няма да бъде на работа през останалите четиринайсет дни от месеца. Тъй като беше взел заплатата си в аванс, Уве отиде да върне остатъка.

Служителките неуверено го помолиха да седне и да почака. Петнайсетина минути по-късно директорът дойде и погледна с любопитство шестнайсетгодишното момче, седнало на дървен стол в коридора, донесло остатъка от заплатата на починалия си баща. Директорът много добре знаеше чий син е. След като разбра, че няма начин да го убеди да задържи пари, които не са негови, директорът осъзна, че не му остава друго, освен да предложи на Уве да работи до края на месеца и да си ги изкара. Момчето прецени, че това е разумно, и уведоми в училище, че ще отсъства през следващите две седмици. Така и не се върна да продължи образованието си.

Остана да работи в железницата цели пет години. После една сутрин се качи на влака и я видя за пръв път. Засмя се за пръв път след смъртта на баща си.

А животът след това никога не беше същият.

Хората разправяха, че Уве виждал света в черно и бяло. Тя обаче беше неговият цвят. Тя бе всичкият цвят, от който той имаше нужда.