Фредрик Бакман
Човек на име Уве (13)

13. Човек на име Уве и клоун на име Бепо

— Уве е смешен — киска се тригодишното с огромно удоволствие.

— Да — мърмори седемгодишното, напълно незаинтересовано. Стиска ръката на малката си сестричка и тръгва с големи крачки, като че е възрастна, към входа на болницата.

Майка им изглежда така, сякаш ще даде на Уве да се разбере, но така и не й остава време. Влиза с клатушкане, сложила ръка върху големия корем, сякаш се страхува детето вътре да не избяга.

Уве върви след нея, влачи крака. Пукната пара не дава, че тя си мисли: „Много по-лесно е просто да платиш и да престанеш да се разправяш“. Въпросът е принципен. Как така служителят на паркинга ще пише глоба на Уве само заради въпроса защо трябва да плаща за паркинга на болницата? Уве не е от хората, които ще се въздържат да не изкрещят: „Ти си най-обикновено измислено полицайче!“ на служителя на паркинга. Друго няма какво да каже.

Отиваш в болница, за да умреш, това е добре известно на Уве. Достатъчно му е да знае, че държавата иска да й се плаща за всичко, което правиш, докато си жив. Освен това иска да й се плаща за паркинг, когато отиваш в болницата, за да умреш, а според Уве това е наистина прекалено. Обясни го със същите думи на служителя на паркинга. Тогава служителят размаха бележника си пред него. Тогава Парване се разпищя, че щяла да плати. Като че ли това беше важното.

Май жените не знаят какво са принципи.

Чува как седемгодишното се оплаква, че дрехите й миришели на изгорели газове. Въпреки че оставиха прозорците на сааба свалени през целия път, така и не успяха да се отърват от миризмата. Майка им попита Уве какво правеше в гаража, но Уве единствено издаде звук, който наподобяваше на стърженето на вана, местена по плочките. За тригодишното това се оказа най-голямото приключение в живота. Пътува в кола с отворени прозорци, въпреки че температурата навън беше под нулата. Затова пък седемгодишното зарови нос в шала си и се отнесе много по-скептично. Подразни се, че трябваше да седне върху вестниците, с които Уве беше покрил седалките, за да не се цапат. Уве беше сложил вестници и на предната седалка, но майка й ги махна, преди да седне. Уве беше сякаш глупаво изненадан, но се въздържа от коментар. Вместо това поглеждаше предпазливо корема й през целия път до болницата, сякаш се притесняваше, че най-неочаквано може да протече върху седалката.

— Сега стойте мирно — нареди тя на момиченцата, когато стигнаха до регистратурата на болницата.

Заобиколени са от стъклени стени и скамейки, навсякъде мирише на дезинфектант. Наоколо профучават медицински сестри в бели престилки и разноцветни пластмасови чехли, старци се влачат напред-назад по коридорите, облягащи се на разклатени проходилки. На етажа се вижда табела, която уведомява посетителите, че асансьор 2 не работи, следователно посетителите на отделение 114 трябва да използват асансьор 1 до вход „С“. Отдолу се мъдри друго съобщение, което уведомява, че асансьор 1 при вход „С“ не работи и посетителите за отделение 114 трябва да ползват асансьор 2 при вход „А“. Под това съобщение е лепнато трето, според което този месец отделение 114 е затворено за ремонт. Под това съобщение се вижда снимка на клоун и информацията, че днес Бепо, клоунът на болницата, ще посещава болни деца.

— Сега пък къде се дяна Уве? — избухва Парване.

— Май отиде до тоалетната — мърмори седемгодишното.

— Кловун! — казва тригодишното и сочи весело обявата.

— Вие наясно ли сте, че тук се плаща, ако искаш да ползваш тоалетната? — възкликва потресен Уве.

Парване се обръща и поглежда измъчено Уве.

— Трябват ли ти дребни?

Уве я поглежда обидено.

— Защо да ми трябват?

— За тоалетната?

— Не ми се ходи до тоалетната.

— Нали каза… — започва тя, след това млъква и клати глава. — Както и да е, наистина няма значение… Кога изтича билетчето за паркинга? — пита тя.

— След десет минути.

Тя пъшка.

— Нима не разбираш, че ще ни отнеме повече от десет минути?

— Значи ще отида и ще пусна монети в апарата след десет минути — заявява Уве, сякаш е повече от очевидно.

— Защо не го направиш още сега? — пита тя и веднага съжалява, че е задала подобен въпрос.

— Защото те искат тъкмо това! Няма да ми измъкнат торба пари за време, което няма да използваме!

— Нямам сили за подобно нещо… — въздиша Парване и притиска длан към челото си.

Поглежда дъщерите си.

— Ще останете ли тук с Уве като добри момичета, докато мама провери как е татко? Много ви моля.

— Да, да — кима седемгодишното.

— Дааа! — изписква възторжено тригодишното.

— Какво? — прошепва Уве.

Парване става.

— Как така „с Уве“. Ти къде си тръгнала? — С огромен ужас забелязва, че Бременната изобщо не е уловила тревогата в гласа му.

— Трябва да останеш тук и да ги наглеждаш — заявява тя и тръгва по коридора, преди Уве да успее да възрази.

Уве зяпва след нея. Сякаш очаква чужденката да се втурне обратно и да извика, че само се е шегувала. Само че тя говори напълно сериозно. Затова Уве се обръща към момичетата. В следващата секунда добива вид на човек, който се кани да насочи лампа в очите им и да ги разпита къде точно са били по време на убийството.

— Книга! — писва тригодишното и се втурва към ъгъла на чакалнята, където се вижда истински хаос от играчки, игри и книжки с картинки.

Уве кима на себе си, установил лично, че тригодишното умее да се оправя само, затова насочва вниманието си към седемгодишното.

— Ами ти?

— Какво аз? — засича го недоволно тя.

— Трябва ли ти храна, да отидеш да пишкаш или нещо подобно?

Детето го поглежда така, сякаш му е предложил бира и цигара.

— Аз съм почти на осем! Мога и сама да отида до тоалетната!

Уве вдига отчаяно ръце.

— Разбира се, разбира се. Мама му стара, извинявай, че попитах.

— Ммм — сумти тя.

— Ти руга! — крясва тригодишното, когато се връща при тях и продължава да обикаля краката на Уве.

Той размисля скептично върху граматично недоизкусуреното обвинение на малката досадница. Тя вдига глава и цялото й лице грейва.

— Чети! — нарежда му развълнувано дребното дете, протяга книгата, която стиска в ръка, и едва не губи равновесие.

Уве поглежда книгата, сякаш му е изпратила верижно писмо, в което се твърди, че книгата всъщност е нигерийски принц, който предлага на Уве „изключително доходоносна възможност за инвестиция“ и сега Уве трябва единствено да даде номера на банковата си сметка, „за да си дойдат нещата на мястото“.

— Чети! — нарежда отново момичето и се качва на пейката в чакалнята неочаквано пъргаво.

Уве с нежелание се мести на метър. Тригодишното въздиша нетърпеливо и изчезва от погледа му, а след секунди се появява заедно с книгата под ръка, обляга пръсти на коляното му за опора и притиска нос към пъстрите картинки вътре.

— Имало едно време един малък влак — започва да чете Уве с ентусиазма на човек, който рецитира данъчна декларация.

След това обръща страницата. Тригодишното го спира и връща на предишната страница. Седемгодишното клати отегчено глава.

— Трябва да кажеш какво става на страницата. И да говориш с различни гласове — обяснява тя.

Уве я зяпва.

— Какво, мама му…

Прочиства гърлото си по средата на изречението.

— Какви гласове? — поправя се той.

— Приказни гласове — отвръща седемгодишното.

— Ти изруга — заявява весело тригодишното.

— Не съм — натъртва Уве.

— Напротив — настоява тригодишното.

— Няма да говоря с никакви идио… Няма да имитирам гласове!

— Ти май не умееш да четеш приказки — отбелязва седемгодишното.

— Ти май не умееш да ги слушаш — срязва я Уве.

— Ти май не умееш да ги разказваш!

Уве поглежда книгата, без да се трогне.

— Що за лайня… що за глупости са това? Говорещ влак. Няма ли нищо за автомобили?

— Може да има нещо за откачени дъртаци — мърмори седемгодишното.

— Не съм „дъртак“ — съска Уве.

— Кловун! — провиква се весело тригодишното.

— Не съм ти никакъв клоун! — изревава той.

По-голямата извива очи към Уве, също както прави майка й.

— Тя няма предвид теб, а клоуна.

Уве вдига очи и вижда възрастен мъж, който напълно сериозно се преоблича в костюм на клоун точно на вратата на чакалнята.

По лицето му се е разляла широка, глупашка усмивка.

— Кло-вун — писва отново малката и започва да скача върху пейката по начин, който най-сетне убеждава Уве, че детето е надрусано.

Чувал е за такива случаи. Децата имат отклонения. Заради дефицит на вниманието пият амфетамини, които лекарите им изписват.

— Какво е това момиченце? Иска ли да види магия? — възкликва обнадеждено клоунът и се надвесва над тях като пиян лос в чифт огромнейши червени обувки, които убеждават Уве, че само един напълно празноглав човек би предпочел тях, вместо да си намери нормална работа.

Клоунът поглежда весело Уве.

— Дали чичко няма пет крони?

— Не, чичко няма — тросва се Уве.

Клоунът го поглежда изненадано. Не успява да докара изражението, което подобава на клоун.

— Ама… слушай, говорим за истинска магия, за което трябва да дадеш паричка — обяснява клоунът с нормалния си глас, много различен от типажа, който се опитва да представи, и разкрива, че зад идиотския клоун се крие най-обикновен кретен, вероятно на двайсет и пет.

— Я стига, аз съм клоун в болница. Правя го заради децата. Ще ти я върна.

— Просто му дай пет крони — нарежда седемгодишното.

— Кло-вун! — пищи тригодишното.

Уве поглежда отчаяно към тригодишното с говорния дефект и сбръчква нос.

— Добре — примирява се той и вади монета от портфейла.

След това посочва клоуна.

— Искам да ми върнеш парите. С тях ще платя паркинга.

Клоунът кима с готовност и изтръгва монетата от ръката му.

Няколко минути по-късно Парване иде по коридора към чакалнята. Спира и объркано оглежда помещението.

— Дъщерите си ли търсите? — пита сопнато една сестра зад нея.

— Да — отвръща недоумяващо Парване.

— Ето ги там — сочи съчувствено сестрата към пейка до огромната стъклена врата, която води към паркинга.

Уве седи със скръстени ръце, много ядосан.

От едната му страна се е настанило седемгодишното и зяпа тавана с огромно отегчение, а от другата е тригодишното, което има вид на дете, на което са казали, че ще яде сладолед за закуска всеки ден в продължение на месец. И от двете страни на пейката са приседнали двама особено едри представители на охраната, с много сериозни изражения.

— Тези деца ваши ли са? — пита единият. Той няма вид на човек, който ще закусва със сладолед.

— Да, какво са направили? — пита почти ужасено Парване.

— Те не са направили абсолютно нищо — отвръща другият и поглежда враждебно Уве.

— Нито пък аз — мърмори сърдито Уве.

— Уве фрасна кловуна! — писва очаровано тригодишното.

— Предателка — съска Уве.

Парване го поглежда с отворена уста и дори не знае какво да каже.

— И без това не можеше да прави фокуси — пъшка седемгодишното. — Може ли да си ходим? — пита тя и става.

— Чакай… чакай малко… какъв… За какъв клоун става въпрос?

— За кловуна Бепо — обяснява малката и кима мъдро.

— Той щеше да направи магия — добавя сестра й.

— Скапана магия — уточнява Уве.

— Канеше се да накара петте крони на Уве да изчезнат — уточнява седемгодишното.

— А след това се опита да ми пробута друга монета от пет крони! — прекъсва я Уве и поглежда обидено по-близкия охранител, сякаш това е предостатъчно обяснение.

— Уве фрасна кловуна, мамо — чурулика тригодишното, сякаш не й се е случвало по-хубаво нещо в живота.

Парване гледа дълго Уве, тригодишното, седемгодишното и двамата охранители.

— Дойдохме на свиждане на съпруга ми. Той претърпя инцидент. Доведох децата, за да го видят — обяснява тя на охраната.

— Тати пада! — хвали се тригодишното.

— Добре — кима единият охранител.

— Този обаче остава тук — настоява другият охранител и посочва Уве.

— Почти не съм го ударил, само го побутнах — мърмори Уве и добавя: — Тъпи измислени полицайчета.

Казва го просто за тежест.

— Ама той наистина не можеше да прави трикове — заявява седемгодишното в опит да защити Уве, когато стават и тръгват към стаята на баща си.

Час по-късно са пред гаража на Уве. Едната ръка и кракът на Дългуча са в гипс и той трябва да остане в болницата няколко дни. Така каза Парване на Уве. Когато му го каза, Уве прехапа устни, за да не се разсмее. Имаше чувството, че Парване също едва се сдържа. Саабът все още мирише на изгорели газове, когато вдига вестниците от седалките.

— Моля те, Уве, сигурен ли си, че не искаш да платя глобата за паркинга? — пита Парване.

— Да не би колата да е твоя? — ръмжи Уве.

— Не.

— Тогава… — отвръща той.

— Имам чувството, че донякъде вината е моя — повтаря притеснено тя.

— Ти не раздаваш глоби. От общината ги налагат. Така че вината е на общината — тросва се Уве и затваря вратата на сааба. — И на измислените полицайчета в болницата — добавя той, все още много разстроен, че са го принудили да седи на пейката, без да ходи където и да било, докато Парване се върне да го вземе, за да се приберат. Като че ли му нямаха доверие да се разходи сред останалите посетители на болницата.

Парване го наблюдава дълго, и двамата — потънали в многозначително мълчание. На седемгодишното му омръзва да чака и тръгва през паркинга към къщата. Тригодишното поглежда Уве с лъчезарна усмивка.

— Много си смешен! — хили се то.

Уве я поглежда и пъха ръце в джобовете на панталоните.

— Аха. И ти няма да си зле, като пораснеш.

Тригодишното кима развълнувано. Парване поглежда Уве, след това пластмасовия маркуч на пода на гаража. Поглежда отново Уве, малко притеснена.

— Трябва ми малко помощ със стълбата… — започва тя, сякаш се е канела да каже нещо много по-дълго.

Уве изритва разсеяно асфалта.

— Струва ми се, че един от радиаторите ни не работи — добавя тя, сякаш току-що се е сетила. — Много ще съм ти благодарна, ако го погледнеш. Сам разбираш, че Патрик няма никаква представа как се правят тези неща — обяснява тя и стиска ръката на тригодишното.

Уве кима бавно.

— Няма, знам.

Парване кима. След това неочаквано го поглежда с доволна усмивка.

— Освен това не можеш да оставиш момичетата да премръзнат довечера, нали, Уве? Достатъчно е, че са те видели да удряш клоуна, нали?

Уве я поглежда кисело. Мълчаливо, сякаш води преговори сам със себе си, той се съгласява, че няма начин да остави децата да загинат единствено защото некадърният им баща не е в състояние да отвори един прозорец, без да падне от стълбата. Жена му сигурно ще му натрие сол на главата, ако пристигне в отвъдното като новопосветен убиец на деца.

След това вдига пластмасовия маркуч от пода и го закачва на куката на стената. Заключва сааба с ключа. Затваря вратата на гаража. Подръпва бравата три пъти, за да се увери, че е заключено. След това отива да вземе инструментите си от бараката.

Утре също е подходящ ден за самоубийство.