Фредрик Бакман
Човек на име Уве (40)

Човек на име Уве и епилог. Животът е нещо интересно

Зимата отстъпва място на пролетта и Парване минава изпита си за книжка. Уве научава Адриан да сменя гуми. Момчето може и да си е купило тойота, но това съвсем не означава, че няма нужда от помощ, както обяснява Уве на Соня, когато отива да я види една неделя през април. След това й показва снимки на малкото момченце на Парване. На четири месеца е и е дебеличко като тюленче. Патрик се опита да му навре в лицето една от онези камери от мобилен телефон, но Уве им няма доверие. Затова си държи в портфейла, стегнат с ластик, цял куп обикновени снимки. Показва ги на всички, които среща. Дори на хората, които работят в цветарския магазин.

Пролетта отстъпва на лятото и когато идва есента, досадната журналистка Лена се мести при Андерш, надувкото с аудито. Уве кара вана с вещите й, защото не вярва, че онези нещастници ще успеят да дадат на заден между къщите, без да съсипят пощенската му кутия. Така поне няма да има проблем.

Мисрад и баща му Амел се помиряват; Мисрад се пренася у Джими, който продължава да живее в къщата на майка си. От благодарност Амел кръщава сандвич на Джими, а Джими заявява, че това е най-прекрасният подарък, който някога е получавал.

Състоянието на Руне не се подобрява. Има периоди от по няколко дни, когато е напълно неконтактен. Всеки път, когато Уве му ходи на гости, еуфорична усмивка озарява лицето му. Няма изключения.

В квартала построяват нови къщи. След няколко години това вече не е забутан краен квартал на града. Което, разбира се, не прави Патрик по-компетентен, когато трябва да се отварят прозорци или да се монтира гардероб на ИКЕА. Една сутрин цъфва на вратата на Уве с двама приблизително на неговата възраст, които са също толкова некадърни, колкото е той. И двамата имат къщи малко по-надолу, обяснява Патрик. Ремонтират ги, но се натъкнали на проблеми с напречните греди на стените. Не знаят какво да направят. Уве, разбира се, знае. Той измърморва нещо, което прилича на „тъпаци“, и отива да им покаже. На следващия ден се появява друг съсед. След него и трети. И четвърти. Няколко месеца по-късно Уве е бил навсякъде, оправил е и това, и онова в почти всички къщи в радиус от четири пресечки. Очевидно непрекъснато мърмори за некомпетентността на хората. Когато обаче е сам пред гроба на Соня, веднъж прошепва: „Понякога е хубаво да има какво да правиш през деня“.

Дъщерите на Парване празнуват рождените си дни и преди околните да се усетят, тригодишното е вече шестгодишно по онзи лишен от всякакво уважение начин, който често се проявява у тригодишните. Уве я придружава на първия учебен ден. Тя го научава как да вмъкне усмихнато личице в есемес, а той я кара да обещае никога да не разкрива пред Патрик, че си е купил мобилен телефон. Осемгодишното пък, по същия безобразен начин, вече е на десет и организира първото си пижамено парти. Малкото им братче е пръснало играчките си из цялата кухня на Уве. Уве му построява басейн в градината и когато някой го нарича „локва“, Уве изпухтява, че „това си е басейн“! Андерш отново е преизбран за председател на сдружението на обитателите. Парване купува косачка за поляната зад къщите.

Летата се превръщат в есени, а есените — в зими и в една леденостудена неделя през ноември, почти четири години след като Парване и Патрик смазаха с ремаркето пощенската кутия на Уве, Парване се буди, сякаш някой е положил студена ръка върху челото й. Тя става, поглежда през прозореца на спалнята и проверява колко е часът. Осем и петнайсет. Снегът пред дома на Уве не е почистен.

Тя притичва през тясната алея по халат и чехли и го вика. Отваря вратата с резервния ключ, който той й е дал, втурва се в хола, препъва се по стълбите в мокрите си пантофи, сърцето й блъска оглушително в гърлото, когато се втурва в спалнята му.

Уве изглежда така, като че ли е дълбоко заспал. Никога досега не е виждала лицето му толкова спокойно. Котката е полегнала на една страна, отпуснала глава в дланта му. Щом вижда Парване, тя се надига съвсем бавно, сякаш не може да приеме какво се е случило, и скача в скута й. Седят заедно, а Парване гали тънките кичури коса на Уве, докато линейката пристигне, и с нежни, мили думи и движения й обясняват, че трябва да вземат тялото. След това тя се навежда напред и зашепва.

— Изпрати обичта ми на Соня и й благодари за заема — мълви тя на ухото му. След това вади големия плик от нощното шкафче, на което е написано на ръка „За Парване“, и слиза по стълбите.

Вътре е пълно с документи и сертификати, оригиналните планове на къщата, инструкции за видеото, сервизната книжка на сааба. Вътре са и номерата на банковите сметки и документите за застраховките. Включен е телефонният номер на адвоката, на когото Уве е „предал делата си“. Цял един живот е събран в тези папки. Най-отгоре има писмо за нея. Тя сяда на масата в кухнята, за да го прочете. Не е дълго. Сякаш Уве е знаел, че тя ще се облее в сълзи, преди да стигне до края.

Саабът е за Адриан. За всичко останало се погрижи ти. Ключовете за къщата са у теб. Котката яде риба тон два пъти на ден и не обича да ходи в къщите на другите. Моля те, уважи навиците й. В града има адвокат, у когото са всички банкови документи и така нататък. Има сметка с 11 563 013 крони и 67 йоре. Те са от бащата на Соня. Старият имаше акции. Но пък беше стиснат като за световно.

Двамата със Соня не знаехме какво да правим с тях. Децата ти ще получат по един милион, когато станат на осемнайсет, а момиченцето на Джими ще получи същата сума. Останалото е за теб. Моля те, много те моля, не позволявай на тъпия Патрик да разполага със сумата. Соня щеше да те хареса. Не позволявай на новите съседи да влизат в квартала с автомобили.

Уве

На дъното на листа е написал с главни букви „НЕ СИ ПЪЛНА ИДИОТКА!“. След това е добавил усмихнато личице, както го е научила Назанин.

В писмата има точни инструкции за погребението, което при никакви обстоятелства не трябва да се превърне в „нещо натруфено“. Уве не иска церемония, иска да бъде заровен в земята до Соня и това е всичко. „Никакви хора. Никакво суетене!“, заявява твърдо той в писмото до Парване.

Повече от триста човека дойдоха на погребението.

Когато Патрик, Парване и момичетата влизат, хората са застанали прави покрай стените и на пътеката. Всички държат запалени свещи с надпис на тях „Фондация Соня“. Парване е решила така да използва парите на Уве: да направи благотворителен фонд за сирачета. Очите й са зачервени от сълзи. Гърлото й е пресъхнало и тя има чувството, че от няколко дни едва си поема дъх. Когато вижда свещите, усеща, че диша по-леко. Когато Патрик вижда хората, които са дошли да се сбогуват с Уве, той я сръчква лекичко и се ухилва доволно.

— Мама му стара. Уве нямаше да е никак доволен, нали?

Тя избухва в смях. Защото на Уве наистина нямаше да му е никак приятно.

Вечерта развежда млада двойка, женени отскоро, из къщата на Уве и Соня. Жената е бременна. Очите й блестят, докато обикаля стаите, точно като на човек, който си представя бъдещите спомени на детето си на този етаж. Съпругът й не е толкова запленен от къщата. Обут е в панталони на дърводелец и през повечето време подритва праговете и е раздразнен. Парване очевидно е наясно, че това няма значение, защото по очите на момичето разбира, че решението вече е взето. Когато младежът пита сърдито за „гаража“, който е споменат в обявата, Парване го поглежда внимателно, кима отсечено и го пита каква кола кара. Младият човек изпъва гръб за пръв път, усмихва се едва забележимо и я поглежда право в очите с неприкрита гордост, която може да бъде събудена от една-единствена дума.

— Сааб.