Фредрик Бакман
Човек на име Уве (26)

26. Човек на име Уве и общество, в което никой вече не може да поправи велосипед

На мнозина им е трудно да живеят с човек, който обича да е сам. Това е в противоречие с онези, които не могат да са сами. Соня обаче не мрънкаше повече, отколкото й се полагаше.

— Взела съм те такъв, какъвто си — казваше тя.

Тя обаче не беше толкова глупава, та да не разбере, че дори човек като Уве обича от време на време да поговори за това или онова. Това не му се беше случвало отдавна.

— Аз печеля — заявява той, когато чува хлопването на пощенската кутия.

Котката скача от перваза на прозореца и влиза в кухнята. Не умее да губи, решава Уве и отива до входа. От години не се е обзалагал с никого по кое време ще пристигне пощата. Навремето се обзалагаше с Руне, докато лете ходеха на почивка и двамата разработваха сложни системи от по половин минута, за да определят чия преценка е по-точна. Навремето беше така. Пощата пристигаше точно в дванайсет, така че нямаше нужда да записват, за да определят кой е познал. Днес не беше така. Днес докарваха пощата по някое време следобед, когато им скимнеше. В пощата я обработваха, когато желаеха, а ти трябваше да си благодарен и точка. Уве се опита да се обзалага със Соня, след като двамата с Руне спряха да си говорят. Тя обаче така и не разбра правилата. Затова той се отказа.

Младежът едва успява да се спаси да не бъде съборен по стълбите, когато Уве отваря вратата със замах. Уве го поглежда изненадано. Той е облечен в униформата на пощальон.

— Да? — пита Уве.

Младежът изглежда така, сякаш не знае какво да отговори. Премята в ръце вестник и писмо. В този момент Уве си спомня, че това е същият младеж, с когото преди няколко дни се разправяше за велосипеда край навеса. Тогава каза, че щял да го оправи. Уве много добре знае какво означава това. „Да оправя“, за тези негодници означава да открадна и продам по интернет. Това е сигурно.

Младежът изглежда, ако това изобщо е възможно, още по-малко очарован, когато разпознава Уве. Прилича на сервитьор, който не е сигурен дали да сервира храната, или да я върне в кухнята, за да се изплюе в нея. Момчето поглежда студено Уве, а след това му подава с нежелание пощата и измърморва „ето“. Уве я поема, без да откъсва очи от него.

— Кутията ви е смачкана, затова ви ги нося лично — обяснява момчето.

Кима към нагънатия боклук, в който се превърна кутията на Уве, когато Дългуча, неспособен да даде на заден с ремарке, я съсипа. След това кима към писмото и вестника в ръката на Уве. Уве ги поглежда. Вестникът е от местните парцали, които раздават без пари, дори когато сложиш надпис, че не желаеш тъпото нещо. А писмото по всяка вероятност е реклама. Името и адресът му са написани на ръка, но това е евтин рекламен трик. Така си мислиш, че писмото е от истински човек, а след това го отваряш и разбираш, че е обект на маркетинг. Този номер не минава при Уве.

Младежът се поклаща на пети, забол поглед в земята. Сякаш се бори с нещо вътре в него, което се опитва да излезе.

— Друго има ли? — пита Уве.

Малкият прокарва пръсти през мазната си коса.

— Ами… какво пък, мама му стара… питах се дали жена ви не се казва Соня — успява да изрече той.

Уве го поглежда подозрително. Момчето поглежда плика.

— Видях презимето. Имах учителка със същото име. Просто се питах…

Изглежда, вече се проклина, че е започнал да говори. Обръща се кръгом и си тръгва. Уве прочиства гърло и рита прага.

— Чакай… може и да е точно така. Какво за Соня?

Момчето спира на метър.

— Ох, мамка му… Просто я харесвах, няма какво друго да кажа. Аз съм… нали знаете… не ме бива много в четенето и писането.

Уве едва не подхвърли: „Направо да не повярваш“, но премълчава. Младежът се гърчи от неудобство. Прокарва ръка през косата си, малко дезориентиран, сякаш се е надявал да намери подходящите думи.

— Тя е единствената учителка, която не мислеше, че съм тъп дръвник — измърморва той и чувствата почти го задавят. — Тя ме накара да чета онзи… Шекспир, де. Дори не знаех, че мога да чета. Накара ме да прочета най-върховната книга. Много ми стана кофти, като разбрах, че е умряла.

Уве не отговаря. Младежът гледа в земята. Свива рамене.

— Та това е…

Мълчи. След това и двамата стоят безмълвно, мъжът на петдесет и девет и тийнейджърът, разделят ги няколко метра и подритват снега. Сякаш с ритници ще успеят да събудят спомена за жената, която виждаше повече потенциал в някои мъже, отколкото те виждаха в себе си. Нито един от двамата не знае за какво да използва споделения опит.

— Какво направи с колелото? — пита най-сетне Уве.

— Обещах на приятелката си да го оправя — отвръща младежът и кима към къщата в далечния край на улицата, точно срещу дома на Анита и Руне. Там живеят онези, дето умират да рециклират, когато не са в Тайланд или където там ходят.

— Всъщност тя още не ми е приятелка. Но ми се иска да стане. Такова ми ти нещо.

Уве оглежда младежа, както мъжете на средна възраст често оглеждат по-младите мъже, които в крачка създават своя граматика.

— Имаш ли инструменти? — пита той.

Младежът клати глава.

— И как смяташ да оправиш велосипеда без инструменти? — чуди се Уве. По-скоро е изненадан, отколкото възмутен.

Младежът свива рамене.

— Не знам.

— Защо тогава й обеща да го оправиш?

Младежът рита снега. Почесва се засрамено по лицето с цялата си ръка.

— Защото я обичам.

Уве не може да реши дали да каже онова, което мисли. Затова свива на фуния местния вестник и плика и плясва с тях дланта си, все едно са палка.

— Трябва да вървя — мърмори момчето едва чуто и отново понечва да тръгне.

— Ела след работа и ще извадя колелото.

Думите на Уве изскочиха изневиделица.

— Трябва обаче да си донесеш инструменти — добавя той.

Момчето се оживява.

— Ти сериозно ли, човече?

Уве отново плясва длан с импровизираната палка. Момчето преглъща.

— Страхотно! Чакай… ох, мамка му… не мога днес! Трябва да ида на другата работа! Утре, човече… ще го направя утре. Нали може да го взема утре, а?

Уве навежда глава и поглежда така, сякаш всичко казано досега е излязло от устата на герой в анимационен филм. Младежът си поема дълбоко дъх и се стяга.

— Каква друга работа? — пита Уве, сякаш не е разбрал края на играта.

— Ами, вечер работя в едно кафене и през уикенда — отвръща то, а надеждата в очите му издава, че може и да успее да спаси връзката с приятелката, която дори не знае, че му е приятелка — типичната връзка за момче в края на пубертета с мазна коса. — Трябват ми и двете работи, за да спестя пари — обяснява той.

— За какво?

— За кола.

Уве забелязва как младежът изпъва гръб, когато изрича думата „кола“. За момент Уве го поглежда със съмнение. След това бавно, но решително удря длан с палката.

— Каква кола?

— Гледах едно рено — оживява се момчето и изпъва гръб още малко.

Въздухът между двамата застива за стотна от един дъх. Обгръща ги странно мълчание. Ако това беше сцена от филм, камерата сигурно щеше да се завърти на триста и шейсет градуса, преди Уве да възвърне самообладанието си.

— Рено ли? Рено! Та това е тъпа френска кола! Не можеш да си купиш скапана френска кола!

Младежът, изглежда, се кани да каже нещо, но така и не успява, защото цялата горна част от тялото на Уве се разтърсва, сякаш той се опитва да се отърве от досадна оса.

— Господи, момченце! Ти нищо ли не разбираш от коли?

Младежът клати глава. Уве въздъхва дълбоко и отпуска длан на челото си, сякаш неочаквано го е поразила мигрена.

— И как точно ще откараш велосипеда до кафенето, ако нямаш кола? — пита най-сетне той, докато очевидно се опитва да се овладее.

— Ами… не бях мислил — отвръща младежът.

Уве клати глава.

— Рено? Мили боже…

Младежът кима. Уве потрива разочаровано очи.

— Къде е тъпото кафене, в което работиш? — мърмори той.

 

 

Двайсет минути по-късно Парване отваря изненадано входната врата. На прага стои Уве и замислено удря длан с хартиена палка.

— Имаш ли от онези зелените знаци?

— Какво?

— Трябва ти зелен знак, когато се учиш да шофираш. Имаш или нямаш?

Тя кима.

— Да… имам, но…

— Ще дойда да те взема след два часа. Ще отидем с моята кола.

Уве прави кръгом и продължава по тясната алея, без да дочака отговора й.