Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
En man som heter Ove, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Фредрик Бакман

Заглавие: Човек на име Уве

Преводач: Цветана Гечева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо; допечатка

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: шведска

Печатница: Печатна база Сиела

Отговорен редактор: Светлана Минева

Редактор: Огняна Иванова

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-1507-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9942

История

  1. — Добавяне

12. Човекът, който беше Уве, и денят, в който му писна

Хората все разправяха, че Уве и съпругата му били като деня и нощта. Уве много добре разбираше, че той е нощта. За него това нямаше значение. От друга страна, съпругата му винаги се забавляваше, когато някой го кажеше, защото тогава можеше да изтъкне, макар да се кискаше, че хората възприемат Уве за нощта, защото е твърде стиснат, за да пусне слънцето.

Той така и не можа да разбере защо тя избра него. Тя обичаше абстрактни неща като музика, книги и странни думи. Уве пък предпочиташе онова, което може да докосне. Харесваше отвертки или маслени филтри. Крачеше през живота, пъхнал дълбоко ръце в джобовете. Тя танцуваше.

— Трябва ти само един лъч светлина, за да прогониш сенките — обясни съпругата му веднъж, когато я попита защо е толкова весела през цялото време.

Очевидно монах, на име Франциск, бил написал нещо подобно в една от книгите й.

— Не можеш да ме заблудиш, мили — бе заявила тя с игрива усмивка и се беше сгушила в едрите му ръце. — Ти танцуваш отвътре, Уве, когато никой не гледа. Винаги ще те обичам заради това. Независимо дали ти харесва, или не.

Уве така и не успя да си обясни какво има предвид тя с тези думи. Той не беше по танците. Струваха му се прекалено опасни и замайващи. Харесваха му правите линии и ясните решения. Затова обичаше математиката. Там отговорите бяха или правилни, или грешни. Не бяха като отнесените предмети, които ти пробутват в училище и те карат да „защитиш тезата си“. Това ли беше начинът да се завърши една дискусия: да провериш кой знае по-дълги думи. Уве искаше което е правилно, да си остане правилно, а което е грешно — да си бъде грешно.

Знаеше много добре, че някои хора го мислят за досаден стар мърморко, който няма доверие в хората. Но ако трябваше да го каже направо, това беше така, защото хората никога не му бяха дали причина да гледа на тях различно.

В живота на човек идва време, когато му се налага да вземе решение какъв ще бъде: от онези, които оставят другите да ги тъпчат, или не.

След пожара Уве спеше в сааба. Първата сутрин се опита да разчисти пепелта и разрушеното. На втората прие, че тази работа няма да я бъде. Къщата беше изгубена, също и вложената работа.

На третата сутрин се появиха двама мъже, облечени в еднакви бели ризи като главния пожарникар. Застанаха на вратата и очевидно не се трогнаха от руината пред тях. Не се представиха, споменаха единствено службата, към която работят. Сякаш бяха роботи, изпратени от кораб-майка.

— Изпращахме ви писма — натякна един от тях и подаде на Уве купчина документи.

— Много писма — натърти другият и записа нещо в бележника си.

— Така и не отговорихте — продължи първият, сякаш се караше на куче.

Уве стоеше и ги наблюдаваше предизвикателно.

— Много неприятна работа — заяви другият и кимна към мястото, на което се издигаше къщата на Уве.

Уве кимна.

— От пожарната казаха, че причината била дребен дефект в електрическата система — продължи първият също като робот и посочи листа в ръката си.

Уве не беше съгласен с думата „дребен“.

— Изпращахме ви писма — повтори вторият и размаха папката си.

— Общинските граници са променени.

— Земята, на която се намира къщата ви, ще бъде разработена за нови строежи.

— Земята, на която се е намирала къщата ви — поправи го партньорът му.

— От общината са готови да купят земята ви на пазарна цена — подхвърли първият.

— Ами да… пазарната цена, но вече без къщата — уточни другият.

Уве разгледа документите. Започна да чете.

— Нямате кой знае какъв избор — обясни първият.

— Изборът не е ваш, а на общината — намеси се вторият.

Първият почука с химикалката си по листовете и посочи долния край, където пишеше „подпис“.

Уве стоеше на портата и четеше документа в мълчание. Усети болка в гърдите; отне му много време, докато разбере какво изпитва.

Омраза.

Мразеше мъжете в белите ризи. Не помнеше да е мразил някого преди това, но сега омразата го изгаряше отвътре. Родителите му бяха купили тази къща. Беше израснал тук. Беше проходил. Баща му го беше научил на всичко, свързано с двигателя на сааба. След това някой от общинската управа беше решил, че тук ще се строи нещо. След това друг от общинската управа бе решил, че ще се строи нещо различно. Кръглолик човек му беше продал застраховка, която не беше никаква застраховка. Мъж в бяла риза му беше попречил да угаси огъня, а сега други двама в бели ризи му говореха за „пазарна цена“.

Уве обаче нямаше избор. Можеше да стои тук, докато слънцето изгрее напълно, но нямаше да успее да промени положението.

Затова подписа документа. През цялото време юмрукът в джоба му беше свит.

 

 

Напусна земята, на която беше построен бащиният му дом, и никога не се обърна назад. Нае стаичка при възрастна госпожа в града. Седеше и гледаше отчаяно стените по цял ден. Вечер отиваше на работа. Чистеше вагоните. На сутринта предупредиха и него, и колегите му да отидат в управлението, за да получат нови дрехи.

В коридора срещна Том. Виждаха се за пръв път, откакто обвиниха Уве за кражбата в купето. Някой по-разумен от Том сигурно нямаше да го погледне. Щеше да се престори, че нищо не се е случило. Том обаче не беше разумен човек.

— Я, че това е малкият крадец! — възкликна той с войнствена усмивка.

Уве не отговори. Опита се да го подмине, но един от по-младите колеги, с които Том се беше обградил, го сръчка с лакът. Уве вдигна поглед. Младият колега му се усмихваше презрително.

— Пазете си портфейлите, крадецът е тук! — провикна се Том толкова високо, че гласът му проехтя в коридорите.

С една ръка Уве стисна здраво дрехите. Другата, пъхната в джоба, сви в юмрук. Влезе в празната съблекалня. Свали мръсните дрехи, махна и очукания часовник на баща си и го постави на пейката. Когато се обърна, за да влезе под душа, видя Том на прага.

— Чухме за пожара — рече той. Уве разбра, че Том се надява на отговор. — Така нареченият ти баща щеше да се гордее с теб! Дори той не беше такъв некадърник, че да изгори цялата къща! — подвикна Том, когато момчето влезе под душа.

Уве чу един от по-младите да се смее гръмко. Затвори очи, подпря чело на стената и остави горещата вода да се стича по гърба му. Остана така повече от двайсет минути. Това бе най-дългият душ в живота му.

Когато излезе, часовникът на баща му беше изчезнал. Уве прехвърли дрехите на пейката, погледна на пода, надникна във всички шкафчета.

В живота на мъжа идва момент, когато трябва да реши що за човек ще бъде. Дали ще стане от хората, които позволяват да ги тъпчат, или не.

Може би стана, защото Том го беше набедил за кражбата в купето. Може би заради пожара. Може би заради фалшивия застрахователен брокер. Дали пък не беше заради белите ризи? Може би просто му беше дошло до гуша. В този момент сякаш някой развъртя винтил в главата на Уве. Пред очите му изплуваха черни сенки. Той излезе от съблекалнята, все още гол, а от набъбналите му мускули капеше вода. Стигна до края на коридора, където бяха съблекалните на бригадирите, изрита вратата и си проправи път през удивените мъже вътре. Том стоеше пред огледалото в далечния край и решеше буйната си брада. Уве го стисна за рамото и изрева толкова високо, че стените, обковани с ламарина, проехтяха.

— Върни ми часовника!

Том го погледна в очите с надменно изражение. Тъмната му фигура се извиси над Уве като сянка.

— Не съм ти взел тъпия…

— Върни го! — изрева Уве още преди Том да стигне до края на изречението. Беше така вбесен, че другите мъже в стаята се прилепиха към шкафчетата си.

Секунда по-късно той изтръгна якето на Том от ръцете му с такава сила, че другият дори не помисли да протестира. Стоеше, без да помръдва, като наказано дете, когато Уве измъкна часовника си от вътрешния джоб.

После Уве удари Том. Удари го само веднъж. Том падна на пода като чувал мокро брашно. Когато тялото му се свлече, Уве вече се бе обърнал, за да излезе.

За всички мъже идва време, когато избират що за хора ще бъдат. Ако не познаваш историята, не познаваш и човека.

Откараха Том в болница. Много пъти го питаха какво се е случило, но Том само затваряше очи и измърморваше, че се е подхлъзнал. Колкото и да беше странно, нито един от другите присъствали в съблекалнята не помнеше какво се е случило.

Тогава Уве видя Том за последен път. Тогава реши, че за последен път позволява някой да го измами.

Запази работата си като нощен чистач, но се отказа от работата на строежа. Вече нямаше къща, която да строи, а и беше научил предостатъчно и хората с каските нямаше какво повече да му дадат.

Връчиха му кутия с инструменти като прощален подарък. Този път инструментите бяха нови. Бяха написали: „За хлапенцето. Да ти послужи да построиш нещо трайно“.

Уве не се възползва веднага от подаръка, затова няколко дена разнасяше безцелно кутията. Най-сетне възрастната госпожа, при която живееше под наем, го съжали и започна да му търси какво да поправи в къщата. Щеше да им е много по-спокойно и на двамата.

По-късно същата година той постъпи в армията. Изкара възможно най-високия резултат на всички изпити за физическа издръжливост. Офицерът, който записваше новобранци, хареса мълчаливия младеж, който изглеждаше силен като мечка, и го увещаваше да се замисли за кариера на професионален войник. На Уве му се стори интересно. Военните носеха униформи и изпълняваха заповеди. Всички знаеха какво правят. Всеки си имаше задача и функция. Всяко нещо си беше на мястото. Уве знаеше, че ще се справи добре като войник. Докато слизаше по стълбите за задължителния медицински преглед, на сърцето му беше по-леко, отколкото през изминалите години. Неочаквано в живота му се появи цел. Имаше накъде да се отправи. Нещо, което да стане.

Радостта му продължи около десет минути.

Офицерът каза, че медицинският преглед щял да бъде чиста формалност. Когато обаче притиснаха слушалка към гърдите на Уве, чуха нещо, което не трябваше да чуват. Изпратиха го на лекар в града. Седмица по-късно го информираха, че имал рядко вродено сърдечно заболяване. Не подлежеше на военна служба. Уве звъня, негодува. Писа писма. Посети още трима лекари с надеждата някой да е допуснал грешка. Оказа се безполезно.

— Правилата са си правила — заяви мъж в бяла риза от администрацията на армията последния път, когато Уве се опита да оспори решението.

Беше толкова разочарован, че дори не изчака автобуса, а извървя пеша целия път до гарата. Седна на перона, по-отчаян откогато и да било след смъртта на баща си.

След няколко месеца щеше да тръгне по перона с жената, за която му беше писано да се ожени. Само че точно в този момент той нямаше представа, че ще се случи подобно нещо.

Върна се на работа като нощен чистач в железниците. Стана още по-мълчалив. На възрастната госпожа, чиято стая бе наел, така й омръзна мрачното му лице, че му уреди да ползва един чужд гараж наблизо. Все пак момчето имаше автомобил, с който непрекъснато се занимаваше, обясни тя. Може би така щеше да се развлича?

На следващата сутрин Уве разглоби сааба. Почисти частите, след това ги сглоби отново. Просто искаше да разбере дали може да се справи. А и така имаше с какво да се занимава.

Когато приключи с тази работа, продаде сааба на сметка и си купи по-нов, но иначе съвсем същия сааб „93“. Първата му задача бе да го разглоби. Просто искаше да се увери, че може да се справи. Наистина можеше.

Дните му минаваха по този начин, бавно и методично. И най-сетне една сутрин я видя. Тя имаше кестенява коса и сини очи, червени обувки и голяма жълта шнола в косата.

След това за Уве нямаше нито мир, нито спокойствие.