Фредрик Бакман
Човек на име Уве (29)

29. Човек на име Уве и обратния

— Кажи къде отиваме? — пита задъханата Парване.

— Да оправим нещо — отвръща кратко Уве, на три крачки пред нея. Котката подтичва до него.

— Какво нещо?

— Едно нещо.

Парване спира и си поема дъх.

— Ето тук! — провиква се Уве и спира точно пред малко кафене.

През стъклената врата се процежда аромат на прясно изпечени кроасани. Парване поглежда паркинга от другата страна на улицата, където са оставили сааба. Нямаше как да паркират по-близо до кафенето. Първоначално Уве бе убеден, че кафенето е в другия край на улицата. Тогава Парване предложи да паркират от онази страна, но веднага се отказаха, когато разбраха, че паркингът струва крона на час.

Затова паркираха тук и обиколиха квартала, за да открият кафенето. Защото Уве, както стана ясно на Парване, бе от хората, които, когато не са сигурни къде точно отиват, просто вървят право напред, убедени, че улицата рано или късно ще ги отведе където трябва. По този начин най-сетне откриха, че кафенето се намира точно срещу мястото, на което са паркирали. Уве се прави, че е искал да стане точно така още от самото начало. Парване бърше потта от бузата си.

Мъж с рошава, мръсна брада се е облегнал на стената на къща надолу по улицата. Държи хартиена чашка в ръка. Пред кафенето Уве, Парване и котката срещат слабо момче на около двайсет, с нещо като размазани сажди около очите. На Уве му трябва известно време, докато се сети, че това е същото момче, което стоеше зад другото до навеса за велосипеди, когато Уве го видя за пръв път. Момчето ги наблюдава малко предпазливо. Усмихва се на Уве и той кима в отговор, защото не знае какво друго да направи. Сякаш иска да изясни, че няма намерение да върне усмивката, но благодари.

— Защо не ми позволи да паркирам до червената кола? — любопитства Парване, когато отварят стъклената вратата и влизат вътре.

Уве не отговаря.

— Щях да се справя! — заявява самоуверено тя.

Уве клати уморено глава. Преди два часа тя дори нямаше представа на кое се казва съединител, а сега се дразни, защото не й е позволил да се навре на тясно място за паркиране.

Още с влизането в кафенето Уве вижда с крайчеца на окото си как слабото момче с почернените очи подава сандвича си на бездомник.

— Ей, Уве, здрасти! — провиква се някой така нетърпеливо, че гласът преминава във фалцет.

Уве се обръща и вижда младежа от навеса за велосипеди. Застанал е зад дълъг плот в предната част на помещението, нахлупил бейзболна шапка. При това вътре.

Котката и Парване се настаняват удобно, Бременната бърше пот от челото си, въпреки че вътре е леденостудено. Всъщност вътре е по-студено, отколкото вън, на улицата. Налива си чаша вода от каната, оставена на плота. Котката лочи от чашата й, когато тя не гледа.

— Вие познавате ли се? — пита изненадано Парване и поглежда младежа.

— Ние с Уве сме нещо като приятели — кима малкият.

— Нима? И ние с Уве сме нещо като приятели! — хили се тя и нежно имитира въодушевлението му.

Уве спира на безопасно разстояние от плота. Сякаш се страхува, че някой ще го прегърне, ако се приближи.

— Казвам се Адриан — представя се момчето.

— Парване — отвръща Парване.

— Искате ли нещо за пиене? — пита ги той.

— За мен лате — поръчва тя с тон, сякаш очаква някой да масажира раменете й. Попива чело със салфетка. — За предпочитане ледено, ако имате.

Уве пристъпва от левия на десния крак и се оглежда. Никога не е харесвал кафенетата. Соня, разбира се, ги обожаваше. Можеше да седи цяла неделя и „просто да наблюдава хората“, както казваше. Уве бе пробвал да сяда с нея и да чете вестник. Ходеха някъде всяка неделя. Не беше стъпвал в кафене, откакто тя почина. Вдига поглед и разбира, че Адриан, Парване и котката очакват отговора му.

— Значи кафе. Чисто.

Адриан се чеше по главата под шапката.

— Нещо като… еспресо ли?

— Не. Кафе.

Адриан започва да се чеше по брадичката.

— Как така… Кафе без мляко ли?

— Да.

— Меланж?

— Ако беше меланж, нямаше да е без мляко.

Адриан премества няколко захарници на плота. Колкото да се намира на работа, за да не изглежда глупаво. Малко е позакъснял, мисли си Уве.

— Обикновено кафе на филтър. Най-обикновено тъпо кафе на филтър — повтаря Уве.

Адриан кима.

— А, добре… Ами… Не знам как се прави.

Уве сочи нервно кафеварката в ъгъла, която едва се вижда зад огромната като космически кораб кафемашина, използвана единствено за еспресо.

— А, това ли? — ахва най-сетне Адриан. — Аха! Само че не знам как точно работи това чудо.

— Трябваше да се сетя, мамка му… — мърмори Уве, заобикаля плота и поема нещата в свои ръце.

— Може ли някой да ми каже какво правим тук? — провиква се Парване.

— Момчето има велосипед за поправка — обяснява Уве, докато налива вода в каната.

— Колелото отзад в колата ли?

— Донесъл ли си го? Благодаря, Уве.

— Нали нямаш кола? — отвръща той, докато рови в шкафа, където са филтрите.

— Благодаря, Уве! — повтаря Адриан, пристъпва към него, но се опомня бързо и спира, преди да е направил някоя глупост.

— Значи колелото е твое — усмихва се Парване.

— Нещо такова… На приятелката ми е. Всъщност искам да ми стане приятелка… Нещо такова.

Парване се ухилва.

— Значи двамата с Уве бихме толкова път, защото ти трябва да поправиш колелото, така ли? А колелото е на момиче, нали?

Адриан кима. Парване се обляга на плота и потупва Уве по ръката.

— Да ти кажа, Уве, понякога човек започва да се съмнява дали все пак нямаш сърце…

— Имаш ли инструменти, или не? — обръща се Уве към Адриан и отблъсква ръката й.

Адриан кима.

— Върви да ги донесеш. Велосипедът е в сааба на паркинга.

Адриан кима бързо и хлътва в кухнята. След около минута се връща с огромна кутия за инструменти и бързо се отправя към входа.

— А ти да мълчиш! — нарежда Уве на Парване.

Тя се подсмихва по начин, който издава, че няма никакво намерение да мълчи.

— Донесох велосипеда, за да не ми пречи край навеса… — добавя Уве.

— Сигурно, сигурно! — смее се Парване.

— Слушайте — започва Адриан, когато момчето с почернените очи влиза след малко, — това е шефът ми.

— Здрасти… ама какво… Извинявай, какво правиш? — пита „шефът“ и оглежда с интерес пъргавия непознат, настанил се зад плота на кафенето му.

— Момчето трябва да оправи един велосипед — обяснява Уве, сякаш е очевидно. — Къде държите филтрите за кафе?

Момчето с почернените очи посочва. Уве присвива очи към него.

— Това грим ли е?

Парване шътка. Уве я поглежда обидено.

— Какво толкова? Какво, като питам?

Момчето се усмихва нервно.

— Да, грим е — кима то и потрива кожата около очите. — Снощи ходих да потанцувам — усмихва се той с благодарност, когато Парване, като истински съконспиратор, вади мокра кърпичка от чантата си и му я подава.

Уве кима и се заема с кафето.

— И ти ли имаш проблеми с велосипедите, любовта и момичетата? — пита разсеяно той.

— Не, не и с велосипедите. И с любовта май нямам. И с момичетата — киска се той.

Уве включва кафеварката и щом тя започва да бълбука, се обръща и се обляга на вътрешната страна на плота, сякаш това е най-естественото нещо на света в кафене, в което не работи.

— Обратен си, нали?

— Уве! — ахва Парване и отново го перва по ръката.

Уве отдръпва ръка и я поглежда обидено.

— Какво?

— Не се казва… Не се наричат така — обяснява тя, но очевидно не иска да изрече думата.

— Педали ли? — подхвърля Уве.

Парване се опитва да го удари по ръката, но Уве се оказва бърз.

— Не говори така! — нарежда му тя.

Уве се обръща към омазаното момче, искрено учуден.

— Не се ли казва обратен? Как се казва в днешно време?

— Казва се хомосексуален. Или гей — прекъсва го Парване, преди да успее да се спре.

— Можете да кажете каквото ви хрумне, няма проблем — усмихва се момчето, заобикаля плота и си слага престилка.

— Да, добре. Да сме наясно. Значи си от гейовете — мърмори Уве. Парване клати глава, готова да започне да реди извинения, но момчето избухва в смях. — Добре тогава — довършва Уве, кима и започва да си налива кафе, докато то все още тече през филтъра.

След това взема чашата си, без да каже и дума повече, и излиза на паркинга. Момчето с черното около очите не реагира, че е изнесъл чашата навън. При дадените обстоятелства просто няма значение — само пет минути, след като е пристигнал, вече се е самоназначил за барман и го е разпитал за сексуалната му ориентация.

Адриан стои отвън до сааба и изглежда така, сякаш се е изгубил в гората.

— Добре ли върви? — пита риторично Уве, отпива кафе и поглежда велосипеда, който Адриан дори не е отвързал.

— Не… Нали разбираш… Донякъде. Ами да — започва Адриан и се чеше по гърдите.

Уве го наблюдава в продължение на цяла минута. Отпива нова глътка кафе. Кима с раздразнение, също като човек, който стиска авокадо и разбира, че е презряло. Тиква чашата си в ръцете на момчето, след това отива да развърже колелото. Обръща го наопаки и отваря кутията с инструменти, която момчето е изнесло от кафенето.

— Баща ти не те ли е учил как се поправя колело? — пита той, без да поглежда Адриан, докато се навежда над спуканата гума.

— Татко е в панделата — отвръща едва чуто той, почесва се по рамото и се оглежда, сякаш е забелязал огромна дупка, в която да потъне.

Уве спира, вдига очи и го поглежда изпитателно. Момчето е заболо поглед в земята. Уве прочиства гърлото си.

— Не е чак толкова трудно — мърмори той най-сетне и дава знак на Адриан да седне на земята.

Необходими са им десет минути, за да оправят спуканата гума. Уве гръмогласно дава едносрични команди, Адриан мълчи през всичкото време, обръща много внимание, работи прилежно и Уве не може да не признае, че в известен смисъл не се представя като пълен глупак. Може да не е чак толкова неумел с ръцете, колкото е с думите. Избърсват калта с парцал от багажника на сааба и избягват да се поглеждат.

— Дано дамата си струва — заявява най-сетне Уве и затваря багажника.

Ред на Адриан е да го погледне учудено.

 

 

Когато се връщат в кафенето, заварват нисък, квадратен мъж в изцапана риза, качил се на стълба, да се занимава с нещо, което Уве решава, че е отоплително тяло. Момчето с почернените очи е застанало под стълбата и му подава набор от отвертки. Непрекъснато бърше остатъците от грим около очите си, оглежда дебелия на стълбата и не крие нервността си. Сякаш се тревожи, че ще го пипнат да краде. Парване се обръща развълнувано към Уве.

— Това е Амел! Той е собственикът на кафенето! — възкликва тя и посочва дебелака на стълбата.

Амел не се обръща, но издава дълга поредица от съгласни, които макар че Уве не разбира, подозира, че са съчетание от мръсни думи и телесни части.

— Какво казва? — пита Адриан.

Момчето с почернените очи се размърдва притеснено.

— Ами… той… Каза май, че духалката е нещо като педеруга…

Поглежда Адриан, след това бързо навежда глава.

— Какво е това? — пита Уве и пристъпва към него.

— Каза, че не върши работа, както е с хомо… — отвръща тихо той и единствено Уве чува думите.

Парване, в другия край, сочи Амел с огромна радост.

— Не се чува какво казва, но веднага се досещаш, че ръси ругатня след ругатня! Той е същият като теб, Уве.

Уве не е особено зарадван. Нито пък Амел.

Онзи спира да се занимава с духалката и посочва Уве с отвертката.

— Котката? Твоя ли е котката?

— Не — отвръща Уве.

Не че иска да подчертае, че котката не е негова, просто иска да изтъкне, че не е на никого.

— Котката — вън! Никакви животни в кафенето! — изстрелва Амел съгласните, сякаш са непослушни деца, хванати по средата на изречението.

Уве поглежда с интерес духалката над главата на Амел. След това се обръща към котката, настанила се на един от високите столове. Накрая се обръща към кутията с инструменти, която Адриан държи в ръка. После пак поглежда духалката. И отново се обръща към Амел.

— Ако го поправя, котката ще остане.

Това не е въпрос, а уговорка. Амел го гледа объркано няколко секунди. Докато възвърне самообладанието си, нещо, което после няма да успее да обясни, той вече държи стълбата, вместо да е на нея. Уве рови в уреда няколко минути, слиза, избърсва длан в крачола и подава отвертката и малък гаечен ключ на момчето с черното около очите.

— Поправи я! — провиква се Амел, когато духалката се задейства.

Стиска развълнувано раменете на Уве.

— Уиски? Иска? В кухня има уискито.

Уве поглежда часовника си. Два и петнайсет следобед е. Клати глава и очевидно се чувства малко неловко — отчасти заради уискито, отчасти заради Амел, който не го пуска. Момчето с остатъците от грим се скрива до вратата на кухнята и продължава да търка очи.

 

 

Адриан настига Уве и котката, докато вървят към сааба.

— Уве, приятелю, нали няма да кажеш, че Мисрад е…

— Кой?

— Шефът ми — обяснява Адриан. — С грима.

— Че е обратен ли? — пита Уве.

Адриан кима.

— Баща му… искам да кажа, Амел… Той не знае, че Мисрад е…

Адриан се опитва да намери подходящата дума.

— Обратен? — пита Уве.

Момчето кима. Уве свива рамене. Парване ги настига. Задъхана е.

— Ти пък къде изчезна? — пита я Уве.

— Дадох му дребните си — сочи тя мъжа с мръсната брада, застанал до прозореца на къщата.

— Знаеш, че ще ги похарчи за шнапс — заявява Уве.

Парване се ококорва и Уве подозира, че на това му се казва сарказъм.

— Ами? Сериозно? А пък аз си мислех, че ще си плати студентските заеми в университета, където учи физика на елементарните частици!

Уве изсумтява и отваря вратата на сааба. Адриан остава от другата страна на колата.

— Кажи? — пита Уве.

— Нали няма да кажеш за Мисрад? Сериозно те питам?

— Защо, мама му стара, да казвам каквото и да било? — повишава нетърпеливо глас Уве. — Ти! Ти си този, който иска да си купи френски автомобил. Не се тревожи чак толкова за другите, имаш си предостатъчно проблеми!