Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
En man som heter Ove, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Фредрик Бакман

Заглавие: Човек на име Уве

Преводач: Цветана Гечева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо; допечатка

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: шведска

Печатница: Печатна база Сиела

Отговорен редактор: Светлана Минева

Редактор: Огняна Иванова

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-1507-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9942

История

  1. — Добавяне

6. Човек на име Уве и велосипед, който би трябвало да е оставен на мястото, определено за велосипеди

Единственото желание на Уве беше да умре мирно и тихо. Нима искаше прекалено много? Съвсем не, поне според Уве. Трябваше да уреди тази работа преди шест месеца, веднага след погребението й. Човек не можеше да продължава по този начин, мама му стара, казваше си непрекъснато той. Трябваше да ходи на работа. Какво щеше да стане, ако хората престанеха да ходят на работа, защото са се самоубили? Съпругата на Уве почина в петък, погребаха я в неделя, а в понеделник Уве отиде на работа. Така и трябваше да бъде. След това минаха цели шест месеца и ето че най-неочаквано директорите се появиха един понеделник, защото не искали да му съобщят новината в петък, „да не му развалят уикенда“. Затова във вторник той излъска плотовете в кухнята.

Беше подготвил всичко. Беше платил на погребалните агенти и се беше разбрал да го погребат в гробището редом с нея. Обади се на адвоката и написа писмо с пределно ясни указания и го пъхна в плик, при всички важни разписки и нотариалния акт на къщата, и сервизната книжка на сааба. Пъхна плика във вътрешния джоб на сакото си. Беше платил сметките. Нямаше заеми, нито пък дългове, така че никой нямаше да търси нищо от него. Дори си беше измил чашката за кафе и прекрати абонамента за вестника. Беше готов.

Единственото му желание е да умре тихо и кротко, поне така си мисли, докато сяда в сааба и поглежда отворената врата на гаража. Ако успее да избегне съседите, може дори да се отърве преди следобеда.

Забелязва младият дебелак от съседната къща да се мотае покрай вратата на гаража и да обикаля паркинга. Не че Уве мразеше дебелите. Не, разбира се. Хората могат да изглеждат както си поискат. Просто той никога не успя да ги разбере, не може дори да си представи как го правят. Колко ли изяжда такъв човек? Как успява да стане двойно по-голям? Със сигурност му трябва решителност, мисли си той.

Младежът го забелязва и маха весело. Уве едва му кимва. Младежът продължава да маха и дебелите му гърди се разтърсват под тениската. Уве често казва, че това е единственият човек, който би нападнал купа с картофен чипс от всички посоки едновременно, но винаги когато го каже, съпругата му негодува и го предупреждава да не говори така.

Е, така правеше преди.

Преди.

Съпругата на Уве харесваше младия дебелак. След като майка му почина, тя ходеше у тях веднъж седмично и му носеше храна.

— Поне от време на време да хапне нещо домашно сготвено — казваше тя.

Уве й обърна внимание, че малкият никога не връща кутиите, и добавяше, че дори не е забелязал разликата между храната и кутията. Тогава съпругата му казваше, че прекалява. И той преставаше.

Уве изчаква крадеца на кутии да се разкара, преди да слезе от сааба. Дръпва дръжката на вратата три пъти. Затваря вратата на гаража. Дръпва вратата на гаража три пъти. Тръгва по тясната алея между къщите. Спира пред навеса за велосипеди. На стената е подпрян женски велосипед. Отново. Поставен е точно под надписа, който ясно подчертава, че колелата трябва да се оставят на определеното за целта място.

Уве грабва велосипеда. Предната гума е спукана. Той отключва навеса и прибира велосипеда в края на редицата. Заключва вратата и дръпва бравата три пъти. В същия момент чува младежки глас току до ухото си.

— Ало! Какви ги вършиш?

Уве се обръща и се озовава очи в очи с хлапак, застанал на няколко метра от него.

— Прибирам велосипеда в навеса за велосипеди.

— Не може да ги вършиш такива.

Като се вглежда, предполага, че малкият е към осемнайсет. По-скоро юноша, ако трябва човек да е точен.

— Напротив, мога.

— Само че аз го поправям! — избухва младежът с фалцет.

— Това е женско колело — опъва се Уве.

— Е, и?

— Значи не е твое — заявява снизходително Уве.

Младежът пъшка и извива очи. Уве пъхва ръце в джобовете си, сякаш въпросът е приключен.

После благоразумно мълчат. Момчето наблюдава Уве, сякаш Уве е адски тъп. В отговор Уве наблюдава съществото пред себе си, сякаш единственото, което прави, е да разхищава кислорода. Зад младежа Уве забелязва втори подобен екземпляр. Още по-слаб е от първия и с нещо черно около очите. Вторият младеж подръпва лекичко якето на първия и прошепва нещо от сорта на „не създавай неприятности“. Приятелят му рита гневно снега, сякаш снегът е виновен.

— Това е велосипедът на приятелката ми — изломотва най-сетне той.

Казва го по-скоро примирено, отколкото възмутено. Маратонките му са прекалено големи, а дънките — прекалено тесни, забелязва Уве. Горнището на анцуга му е издърпано до брадичката, за да го защити от студа. Обраслото му с косми лице е покрито с черни точки, а косата му изглежда така, сякаш някой го е спасил от удавяне във варел, като го е изтеглил за кичурите.

— А тя къде живее?

С огромно усилие, сякаш е ранен с упойваща стрела, съществото изпружва ръка към къща в далечния край на улицата на Уве. Точно там живеят комунистите, които се опитваха да прокарат реформата с боклука. Имат и дъщери. Уве кима предпазливо.

— Значи може да го извади от навеса — заявява той и почуква мелодраматично по надписа, който забранява велосипедите да се оставят извън бараката. След това се обръща и се отправя към дома си.

— Заядлив дъртак! — изкрещява младежът след него.

— Шшшт! — сръчква го приятелката с омазаните очи.

Уве не отговаря.

Минава покрай табелата, на която ясно пише, че е забранено моторни превозни средства да влизат в квартала. Онзи с Бременната чужденка очевидно не може да чете, макар Уве много добре да знае, че е напълно възможно да не го е видял. А той е наясно, защото лично го е сложил. Изпълнен с негодувание, той продължава по тясната алея между къщите и набива крак, така че всеки, който го види, ще си помисли, че се опитва да изравни асфалта. Като че ли не беше станало достатъчно зле заради откачалките, които живеят на улицата, мисли си той. Като че ли целият квартал се е превърнал в тъп полегнал полицай в еволюционно развитие. И надувкото с аудито, и русия бурен в къщата почти срещу тази на Уве, а в края на редицата и комунистическото семейство с дъщерите тийнейджърки и червените им коси, късите панталонки, обути върху панталони, с наплескани лица като на еднакви миещи мечки. Сигурно точно сега се бяха изнесли на екскурзия до Тайланд, но както и да е.

В къщата до Уве живее двайсет и пет годишният, който скоро ще стигне четвърт тон. Ходи с дълга коса като жена и ненормални тениски. Живееше с майка си, докато преди около година тя не почина от някакво заболяване. Очевидно се казва Джими, така каза съпругата на Уве. Уве няма представа с какво се занимава Джими; най-вероятно с нещо престъпно. Освен ако не си изкарва прехраната като дегустатор на бекон.

В къщата в другия край живее Руне с жена си. Уве не би нарекъл Руне „враг“… всъщност би могъл. Всичко, което се скапе в сдружението на съседите, започва с Руне. Двамата със съпругата му Анита се преместиха в същия ден като Уве и Соня. По онова време Руне караше волво, но по-късно си купи беемве. Няма начин да увещаеш човек, който ги върши такива.

Руне осъществи преврата, който разкара Уве от председателския пост на сдружението. Ето какви ги натвори. По-високи сметки за електричество, велосипеди, които не се прибират в навеса, хора, които дават на заден с ремаркета насред квартала, макар да пише ясно, че това е забранено. Уве отдавна е предупредил за тези ужасии, но никой не го чува. Оттогава не се весна на нито едно събрание на сдружението.

Устата му се сгърчва всеки път, сякаш се кани да се изплюе, когато си помисли за сдружението на живеещите там. Сякаш те са нещо гадно.

Той е на петнайсет метра от счупената си пощенска кутия, когато вижда Русия бурен. Първоначално не разбира какви ги върши. Тя се поклаща на пети по средата на алеята и сочи истерично към къщата на Уве.

Малкото джафкащо нещо — по-скоро помияр, какво ти куче — което пикае на плочите на Уве, търчи около краката й.

Бурена изкрясква нещо толкова гръмко, че слънчевите очила се плъзват чак до върха на носа й. Помиярът започва да лае още по-силно. Значи смотанячката най-сетне се е побъркала, мисли си Уве, застанал предпазливо на няколко метра зад нея. Едва тогава разбира, че тя не сочи неговата къща. Хвърля камъни. Не ги хвърля по къщата. Мята ги по котката.

Котката се е настанила в далечния ъгъл зад бараката на Уве за инструменти. По козината й, по-точно по онова, което е останало от козината й, се виждат петънца кръв. Помиярът е оголил зъби, а котката в отговор съска.

— Да не си посмяла да съскаш на Принц! — вие Бурена, грабва нов камък от лехата на Уве и го мята по животното. Котката отскача настрани и камъкът удря прозорец.

Тя посяга към нов камък и се готви да го хвърли. Уве прави две бързи крачки напред и застава толкова близо зад нея, че тя сигурно усеща дъха му.

— Ако хвърлите този камък в имота ми, ще ви изхвърля във вашата градина!

Тя се завърта към него. Очите им се срещат. Уве е пъхнал и двете си ръце в джобовете, а тя размахва юмруци пред него, сякаш се опитва да уцели две мухи с размерите на микровълнови печки. Уве дори не трепва.

— Това противно създание одраска Принц! — успява да каже тя, побесняла от яд.

Уве поглежда Помияра. Тварта ръмжи към него. След това поглежда котката до къщата му — седи унижена, окървавена, но вдигнала предизвикателно глава.

— Тя кърви, значи е имало схватка — казва Уве.

— Как ли пък не! Ще убия този боклук!

— Не, няма — отвръща студено Уве.

Откачената му съседка започва да се ежи застрашително.

— Сигурно е ходещ развъдник на противни болести, бяс и какво ли още не!

Уве поглежда котката. Поглежда и Бурена. Кима.

— Както и вие впрочем. Само че това не е причина да ви замеряме с камъни.

Долната й устна се разтреперва. Тя вдига слънчевите си очила на очите.

— Внимавайте какви ги приказвате! — съска тя.

Уве кима. Посочва Помияра. Помияра се опитва да го захапе по крака, но Уве тропва с крак толкова силно, че тварта се отдръпва.

— Това нещо трябва да е на каишка в жилищния квартал — заявява спокойно Уве.

Тя отмята боядисаната си коса и изсумтява толкова силно, че Уве очаква от носа й да се разлетят сополи.

— Ами онова нещо!? — Тя, вбесена, сочи котката.

— Не е ваша работа! — отсича Уве.

Тя го поглежда по особен начин — като хората, които изпитват превъзходство над другите и същевременно са много обидени.

Помияра оголва зъби, за да изръмжи беззвучно.

— Ти да не си мислиш, че притежаваш улицата бе, скапан ненормалнико? — пита тя.

Уве спокойно отново посочва Помияра.

— Следващия път, когато тази твар се изпикае на плочите пред нас — заявява студено той, — ще пусна електричество по камъните.

— Принц не е пишкал по противните ви плочи — пелтечи тя и пристъпва две крачки напред с вдигнат юмрук.

Уве не се помества. Тя спира. Изглежда, че хипервентилира.

След това успява да призове своя почти несъществуващ здрав разум.

— Хайде, Принц — махва тя с ръка.

Накрая вдига показалец пред лицето на Уве.

— Ще разкажа на Андерш и тогава ще съжалявате.

— Предайте на Андерш от мен да престане да се чеше по слабините пред прозореца ми.

— Откачено дърто плашило! — злобно казва тя и се отправя към паркинга.

— И му предайте, че колата му е пълен боклук! — добавя за повече тежест Уве.

Тя прави жест, който той не е виждал досега, въпреки това се досеща какво означава. След това и тя, и мизерното й куче се отправят към къщата на Андерш.

Уве се обръща към бараката за инструменти. Забелязва мокрите петна от урина по паважа в края на лехата. Ако не беше зает с по-важни задачи днес следобед, щеше да превърне Помияр в изтривалка. Само че го чакат по-неотложни задължения. Отправя се към бараката, вади бормашината си и кутията с бургии.

Когато излиза отново, котката седи и го наблюдава.

— Вече можеш да се разкараш — разпорежда се Уве.

Котката не помръдва. Уве клати примирено глава.

— Слушай! Не съм ти приятел.

Котката остава на мястото си. Уве вдига ръце.

— Господи, противна котко, застанах на твоя страна, когато тъпата крава хвърляше камъни по теб, но това съвсем не означава, че те харесвам повече от Бурена от другата страна на улицата. Това не е никакво постижение, да сме наясно още отсега.

Котката, изглежда, се замисля над казаното. Уве сочи алеята.

— Разкарай се!

Без да се връзва на чутото, котката ближе окървавената си козина. Поглежда Уве, сякаш са започнали преговори и тя обмисля предложение. След това става от мястото си и потегля, скрива се зад бараката. Уве дори не я поглежда. Влиза вкъщи и хлопва вратата.

Сега вече му е писнало. Сега Уве ще умре.