Фредрик Бакман
Човек на име Уве (23)

23. Човекът, който беше Уве, и автобусът, който така и не пристигна

„Всеки човек трябва да знае за какво се бори.“ Очевидно хората така разправят. Веднъж Соня прочете на Уве тези думи от една от книгите си. Уве не помни от коя е било; около жена му винаги има купища книги. В Испания си купи цяла торба, въпреки че дори не знаеше испански.

— Ще науча, като чета — обясни тя. Сякаш така ставаха тези неща. Уве й обясни, че предпочита да мисли сам, вместо да чете онова, което са измъдрили разни тъпаци. Соня се усмихна и го погали по бузата.

След това той пренесе невероятно огромните й пътни чанти до автобуса. Усети, че шофьорът лъха на вино, но реши, че сигурно в Испания е така, и не каза нищо. Седеше на мястото си, докато Соня движеше ръката му по корема си и тогава усети как детето му рита за пръв и последен път. Стана, отиде до тоалетната и по средата на пътеката усети как автобусът поднесе, отри се в мантинелата и тогава настъпи миг тишина. Сякаш времето си поемаше дълбоко дъх. Последва експлозия от счупени стъкла. Разнесе се безжалостният писък на смачкан метал. Усети ударите, когато автомобилите зад автобуса започнаха да се забиват в него.

Ами писъците? Никога нямаше да ги забрави.

Уве се запремята и помнеше единствено, че падна по корем. Огледа се за нея, ужасен, сред какофонията от човешки тела, но нея я нямаше. Той се хвърли напред, поряза се, върху него се посипа дъжд от стъкла от тавана, но имаше чувството, че любопитно животно го задържа и го кара насила да легне на пода, за да доведе докрай унижението му. Този момент щеше да го преследва до сетните му дни: пълната му неспособност да направи каквото и да било.

През първата седмица не се отдели от леглото й. Най-после една от сестрите настоя да вземе душ и да се преоблече. Всички го гледаха със съчувствие и му изказваха „съболезнования“. Дойде лекар и заговори с безизразен докторски глас, че било нужно да се подготви, че тя нямало да се събуди отново. Уве го изхвърли през една врата. Същата тази врата бе затворена и заключена. Тя не е мъртва, вилнееше той в коридора, престанете да се държите така, сякаш е мъртва! Никой в болницата не се осмели да допусне отново същата грешка.

На десетия ден, докато дъждът барабанеше по прозорците и по радиото съобщаваха за най-ужасната буря от няколко десетилетия, Соня отвори очи едва-едва, видя Уве и пъхна ръка в неговата. Сгъна показалец в дланта му.

След това заспа и не се събуди през цялата нощ. Когато се събуди отново, сестрите предложиха да й съобщят, но Уве мрачно настоя той да й каже. След това й предаде всичко напълно овладяно, докато галеше ръката й, сякаш бе много студена. Разказа й как шофьорът миришел на вино, как автобусът се блъснал в мантинелата. Разказа й за миризмата на гума. За разкъсващия звук на сблъсъка.

Разказа й и за детето, което нямаше да се роди.

Тя плака. Древно, неутешимо отчаяние пищеше и разкъсваше и двамата, докато часовете отминаваха. Времето, мъката и яростта следваха и донасяха дългия мрак. Тогава Уве разбра, че никога няма да си прости, че тъкмо тогава е станал от мястото си, вместо да е бил до нея, за да я защити. Освен това знаеше, че болката ще остане завинаги.

Соня обаче нямаше да бъде Соня, ако позволеше на мрака да възтържествува. И така, една сутрин, в която Уве нямаше представа колко време е изминало от произшествието, тя съвсем ясно заяви, че иска да започне физиотерапия. Когато Уве я погледна така, сякаш собственият му гръбнак пищеше като ранено животно всеки път, когато тя помръднеше, тя нежно отпусна глава на гърдите му и зашепна.

— Можем да се отдадем или на живота, или на смъртта, Уве. Трябва да продължим напред.

Така и стана.

През идващите месеци Уве се срещна с безброй мъже в бели ризи. Те седяха зад бюра от светло дърво в най-различни общински кабинети и очевидно разполагаха с безкрайно много време, за да инструктират Уве какви документи трябва да бъдат попълнени за различни цели, но не разполагаха с време да обсъдят мерките, с които Соня може да се оправи.

В болницата изпратиха жена от някаква община и тя грубо обясни, че Соня ще бъде преместена в дом за хора в нейното състояние. Заговори как „напрежението на ежедневието“ напълно разбираемо щяло да бъде „прекомерно“ за Уве. Не го каза направо, но даде ясно да се разбере какво намеква. Не вярваше, че Уве ще остане със съпругата си. „При сегашното положение на нещата“, не спираше да повтаря тя и кимаше дискретно към леглото. Говореше така, сякаш Соня не беше в стаята.

Този път Уве отвори вратата, но я изгони безцеремонно.

— Единственият дом, в който ще се приберем, е нашият! Там живеем! — изрева Уве и обзет от сляпа ярост и гняв, хвърли една от обувките на Соня пред вратата.

След това трябваше да отиде и да пита сестрите, които едва не бяха улучени, дали не знаят къде се е дянала жената. Това, разбира се, го вбеси още повече. За пръв път след инцидента чу Соня да се смее. Смехът сякаш се изля от нея, без каквато и да било възможност да спре, сякаш я повали и тя не можеше да стане. Смя се толкова много, че пороят се носеше по стените и подовете, предизвикваше законите на времето и пространството. Уве имаше чувството, че срутена по време на земетресение къща се изправя от руините. Така имаше пространство сърцето му да бие отново.

Прибра се у дома и преустрои цялата къща, демонтира старата кухня и направи нова, по-ниска. Дори успя да намери специална печка. Смени и вратите, сложи наклон на всички прагове. В деня, след като позволиха на Соня да си тръгне от болницата, тя се върна да завърши обучението си като учителка. През пролетта си взе изпитите. Във вестника имаше обява за преподавателско място в училището с най-ужасната репутация в града, на клас, който нито един квалифициран учител със здрав разум не би поел доброволно. В него бяха хиперактивни деца с дефицит на вниманието още преди терминът да бъде създаден.

— Няма никаква надежда за тези момичета и момчета — бе обяснил напълно сериозно директорът по време на интервюто. — Това не е образование, това е хранилище.

Може би Соня разбираше какво е да те опишат като отпадък. Празното място бе привлякло един-единствен кандидат, който успя да накара въпросните момчета и момичета да четат Шекспир.

Междувременно Уве бе така потиснат от гняв, че Соня понякога го караше да излезе навън, за да не съсипе мебелите. Болеше я много, когато виждаше превитите му рамене и желанието му да руши. Искаше да унищожи шофьора на автобуса, пътническата агенция, мантинелата на магистралата, производителя на вино. Искаше да унищожи всичко и всички. Искаше да удря, без да спира, докато не заличи всички гадове. Това бе единственото му желание. Той вложи този гняв в бараката. Вложи го в гаража. Изкара си го на земята, докато обикаляше сутрин. Само че това не беше всичко. Накрая започна да го влага в писма. Писа до испанското правителство. Писа до шведските власти. До полицията. До съда. Никой обаче не пое отговорност. Никой не прояви интерес. Всички цитираха някакви правни текстове или се позоваваха на други институции. Търсеха си извинения. Когато от общината отказаха да направят рампа на стълбите на училището, където Соня работеше, Уве писа писма и оплаквания месеци наред. Писа до вестниците. Опита се да ги съди. Буквално ги заля с неподозираната отмъстителност на баща, който е бил обран.

Навсякъде рано или късно го спираха мъже в бели ризи със строги, самодоволни лица. Нямаше начин да се пребори с тях. Не само че държавата беше на тяхна страна, но и те самите бяха държавата. Отхвърлиха и последното му оплакване. Битките приключиха, защото белите ризи бяха решили така. Уве никога не им прости.

Соня виждаше всичко. Разбираше болката му. Затова го остави да се гневи, остави този гняв да намери отдушник. Една вечер в началото на лятото, през май, вечер, която носеше обещание за настъпващото лято, тя се приближи до него и колелата оставиха отпечатък по паркета. Той седеше на масата в кухнята и пишеше поредното писмо. Тя взе химикалката, плъзна ръка в неговата и притисна показалец в грубата му длан. Отпусна чело на едрата му гръд.

— Стига вече, Уве. Никакви писма повече. В живота няма място за писмата ти.

Тя вдигна поглед, погали го нежно по бузата и се усмихна.

— Достатъчно, любими Уве.

Наистина беше достатъчно.

На следващата сутрин Уве стана на зазоряване, отиде до училището й със сааба и построи с голи ръце рампата, която от общината бяха отказали да направят. След това тя се прибираше у дома и всяка вечер му разказваше с пламнали очи за момчетата и момичетата си. В класната стая ги докарвал полицейски ескорт, а когато си тръгвали, можели да рецитират поезия на четиристотин години. Същите тези момичета и момчета я караха да се смее и пее, докато гласът й не започнеше да отеква в стените и тавана на малката им къща. Уве така и не успя да разбере тези невъзможни деца, но му харесваше как се отразява присъствието им на Соня.

Всяко човешко същество трябва да знае за какво се бори. Така казваха. А тя се бореше за доброто. Бореше се за децата, които нямаше. А пък Уве се бореше за нея.

Това бе единственото нещо на този свят, което наистина познаваше.