Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
En man som heter Ove, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Фредрик Бакман

Заглавие: Човек на име Уве

Преводач: Цветана Гечева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо; допечатка

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: шведска

Печатница: Печатна база Сиела

Отговорен редактор: Светлана Минева

Редактор: Огняна Иванова

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-1507-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9942

История

  1. — Добавяне

10. Човекът, който беше Уве, и къщата, която Уве построи

Седмица след осемнайсетия си рожден ден Уве изкара шофьорския курс, отговори на обява и извървя пеша двайсет и пет километра, за да си купи първия автомобил: син сааб „93“. Продаде стария сааб „92“, за да може да плати за новия. Не беше съвсем нов, дори беше доста поочукан, но Уве чувстваше, че един мъж не е истински мъж, докато не си купи свой автомобил. Така си беше.

Бе време на промени в страната. Хората се местеха, търсеха си нова работа, купуваха телевизори, а във вестниците започнаха да споменават „средна класа“. Уве не знаеше какво е това, но бе наясно, че не е част от тази прослойка. Средната класа се нанасяше в нови квартали, заобиколени със стени и грижливо окосени ливади, и скоро на Уве му стана ясно, че домът на родителите му е на пътя на прогреса. Ако имаше нещо, което средната класа не понасяше, то това бе онова, което заставаше на пътя на прогреса.

Уве получи няколко писма от градския съвет за така нареченото „изместване на градските граници“. Така и не разбра съдържанието на писмото, но разбра, че домът на родителите му не съответства на новопостроените къщи на улицата. Съветът го уведоми за намерението си да го принудят да им продаде земята, за да съборят къщата и да построят друга на нейно място.

Уве нямаше представа какво го накара да откаже. Дали не го подразни тонът на писмото от градския съвет? Може би защото къщата бе единственото, което му беше останало от семейството.

Каквато и да беше причината, същата вечер той паркира първия си автомобил в градината и прекара няколко часа зад волана, загледан в къщата. Истината бе, че тя бе съборетина. Баща му се занимаваше с машини, не със сгради, и Уве не беше по-запознат от него. Напоследък използваше единствено кухнята и малката, свързана с нея стая, докато подът не се беше превърнал в танцова площадка за мишките. Наблюдаваше къщата от автомобила, сякаш се надяваше, че ако бъде достатъчно търпелив, тя сама ще започне да се ремонтира. Намираше се на границата между две области и сега щеше да бъде преместена или към едната, или към другата. Тя бе остатък от заличеното малко селце в самия край на гората, непосредствено до бляскавия жилищен квартал, в който хора с костюми сега се нанасяха със семействата си.

Костюмарите не харесваха самотния младеж в къщата, определена за събаряне в края на улицата. На децата им беше забранено да си играят около къщата на Уве. Уве вече бе наясно, че костюмарите предпочитаха да живеят близо до други костюмари. Нямаше нищо против, разбира се, но те се бяха нанесли в неговия квартал, не беше обратното.

И така, изпълнен със странно непочитание, което караше сърцето му да бие по-бързо за пръв път от години, той реши да не продава къщата на градския съвет. Реши да направи тъкмо обратното. Да я стегне.

Той, разбира се, нямаше представа как да го постигне. Не правеше разлика между сглобка чрез длаб и зъб от тенджера с картофи. Даде си сметка, че новите му часове на работа освобождават дните му, затова отиде на близък строеж и постъпи на работа. Прецени, че това е най-подходящото място да научи достатъчно за сградите, а и без това не се нуждаеше от много сън. Бригадирът обясни, че можели да го вземат единствено като общ работник. Уве се съгласи.

И така, нощем събираше боклука от влаковете, които пътуваха на юг от града, а след три часа сън се катереше по скелето ту нагоре, ту надолу и слушаше какво говорят хората за тънкостите на строителството. По един ден в седмицата беше свободен и тогава пътуваше насам-натам да прекарва торби с цимент и дървени греди по осемнайсет часа без прекъсване, потен и самотен, рушеше и вдигаше отново единственото, което родителите му бяха оставили освен сааба и ръчния часовник на баща му. Мускулите на Уве заякнаха, той отслабна.

Бригадирът на строежа хареса трудолюбивия младеж и един петъчен следобед заведе Уве при купчина изхвърлени греди, вече нарязани, но с пукнатини, поради което бяха оставени за горене.

— Ако гледам настрани и нещо, което ти хареса, изчезне, ще реша, че си го изгорил — подхвърли бригадирът и се отдалечи.

Щом слуховете, че той строи къща, плъзнаха сред по-старите му колеги, ту един, ту друг започна да разпитва Уве. Когато събаряше стената на хола, жилав колега с разклатени предни зъби, след като в продължение на двайсет минути обясняваше на Уве какъв бил кретен, задето не се е ориентирал още в началото, му показа как да пресмята носещите греди. Когато слагаше дъсчения под в кухнята, по-едър колега, без малък пръст на едната ръка, след като го нарече „смотаняк“ поне трийсет пъти, му показа как да взема точни мерки.

Един следобед, тъкмо когато Уве се канеше да се прибере в края на смяната, той откри малка кутия, пълна с използвани инструменти, оставена при дрехите му. Някой бе надраскал на бележка „за хлапенцето“.

Къщата бавно придобиваше вид. Винт след винт, дъска след дъска. Никой не забелязваше, но и нямаше нужда някой да забелязва. Добре свършената работа е достатъчна награда, обичаше да казва баща му.

Не се пречкаше на съседите си, поне доколкото бе възможно. Знаеше, че те не го харесват, и не виждаше причина да им дава допълнителни муниции. Единственото изключение бяха възрастен човек и съпругата му, които живееха в къщата до Уве. Мъжът беше единственият от цялата улица, който не носеше вратовръзка.

След смъртта на баща си Уве не пропускаше ден да нахрани птиците. Забрави само веднъж. Когато на следващата сутрин излезе, за да компенсира забравеното, едва не се сблъска с възрастния господин край оградата, до хранилката за птици. Съседът го погледна обидено; в шепи носеше семенца. Двамата не си казаха и дума. Уве само кимна и по-старият отвърна с кимване. Уве влезе в къщата и оттогава не пропускаше.

Така и не си проговориха. Една сутрин обаче, когато старият застана на прага си, Уве боядисваше оградата. Когато приключи, боядиса и другата страна. Старият не каза нищо, но когато вечерта Уве мина покрай прозореца, двамата си кимнаха. На следващия ден го чакаше домашен ябълков пай на стълбите. Уве не беше вкусвал домашен пай, откакто майка му почина.

Продължи да получава писма от градския съвет. Тонът им ставаше все по-застрашителен и неприятен, защото той не ги беше потърсил за продажбата на имота. Накрая започна да изхвърля писмата, без дори да ги отваря. Ако искаха къщата на баща му, трябваше да дойдат и да се опитат да му я отнемат по същия начин, по който преди години Том се беше опитал да изтръгне от ръцете му портфейла.

След няколко сутрини Уве мина покрай къщата на съседа и забеляза стареца да храни птиците в компанията на момченце. Внучето му, досети се Уве. Остана да ги наблюдава тайно през прозореца на спалнята. Говореха тихо, сякаш споделяха велика тайна. Това му напомни за нещо.

Същата вечер се нахрани в сааба.

Няколко седмици по-късно Уве заби последния пирон в къщата си и когато слънцето се вдигна над хоризонта, той застана в градината, пъхнал ръце в джобовете на сините си панталони, за да огледа гордо постижението си.

Беше открил, че харесва къщи. Причината бе, че ги разбираше лесно. Можеше да измериш необходимото и да го нарисуваш. Нямаха течове, ако бяха водоизолирани, не се срутваха, ако бяха правилно издигнати. Къщите бяха честни, те ти даваха онова, което заслужаваш. Това, за нещастие, бе повече, отколкото можеше да каже за хората.

Дните се изнизваха. Уве ходеше на работа и се прибираше у дома, ядеше наденица и картофи. Не се чувстваше самотен, въпреки че нямаше компания. Една неделя, тъкмо когато местеше някакви греди, весел мъж с кръгло лице и зле ушит костюм се появи на портата. От челото му течеше пот и той помоли Уве за чаша вода, по възможност студена. Уве нямаше причина да му откаже и докато човекът пиеше, двамата се разприказваха. По-точно казано, човекът с кръглото лице говореше. Оказа се, че проявява огромен интерес към къщите. Очевидно вдигаше къща в друга част на града. Незнайно как, кръглоликият успя да накара Уве да го покани в кухнята за чаша кафе. Бе ясно, че момчето не е свикнало на подобно открито поведение, но след като цял час обсъждаха как се строят къщи, Уве бе готов да признае пред себе си, че е сравнително приятно да имаш компания в кухнята.

Тъкмо преди да си тръгне, човекът го попита небрежно за застраховката на къщата. Уве отвърна честно, че не се е замислял. Баща му не се интересуваше особено от застрахователни полици.

Веселякът с кръглото лице се вцепени от ужас и обясни на Уве, че го чака истинска катастрофа, ако нещо се случи с къщата му. След като изслуша внимателно многобройните му предупреждения, Уве се съгласи с него. Досега не се беше замислял над подобни въпроси. Затова в този момент се почувства глупав.

Тогава човекът помоли да се обади по телефона и Уве му позволи. Оказа се, че гостът му, благодарен за гостоприемството на непознатия в горещия летен ден, бе намерил начин да се отплати за щедростта му. Разбра се, че той работи за застрахователна компания и може да задейства връзките си и да уреди чудесна оферта за Уве.

Първоначално Уве се отнесе скептично. Поиска да види документите на човека, а той с радост му ги показа. След това отдели много време, за да договори по-добра сума.

— Костелив бизнесмен си — разсмя се човекът с кръглото лице.

Уве се почувства неимоверно горд при тези думи — костелив бизнесмен. Тогава брокерът погледна часовника си, благодари на Уве и каза, че трябвало да тръгва. На излизане подаде на Уве листче с телефонния си номер и обясни, че много му се иска да намине някой друг ден, да пият отново кафе и да поговорят за ремонта на къщата. Това бе първият път, в който някой изрази желание да стане приятел на Уве.

Уве плати на кръглоликия всички вноски за годината в брой. Двамата си стиснаха ръцете.

Човекът никога повече не му се обади. Уве звъня няколко пъти, но никой не отговаряше. Всеки път го бодваше разочарование, но после реши да не мисли по този въпрос. Добре поне че когато се отбиваха брокери от други компании, той можеше спокойно да им каже, че вече е застрахован. А това не беше малко.

Уве продължи да избягва съседите си. Не искаше проблеми с тях. За съжаление, проблемите бяха решили да се нахвърлят върху Уве. Седмица след като приключи с ремонта на къщата, един от съседите костюмари бе обран. Това бе вторият обир в района за сравнително кратък период от време. Костюмарите се бяха събрали рано на следващата сутрин и бяха стигнали до извода, че младият разбойник в осъдената на разрушаване къща сигурно има нещо общо с тази работа. Много добре знаеха „откъде бил взел пари за ремонта“. Вечерта намери бележка под вратата си. „Разкарай се, ако не си търсиш белята.“ Следващата вечер някой счупи с камък прозореца му. Уве изхвърли камъка и смени прозореца. Така и не се изправи пред костюмарите. Не виждаше смисъл. Нямаше обаче намерение да се премести.

Рано на следващата сутрин го събуди миризма на дим.

Скочи от леглото и най-напред му хрумна, че онзи, който беше хвърлил камъка, очевидно все още не е приключил. Докато слизаше по стълбите, инстинктивно грабна чук. Не че Уве харесваше насилието, само че човек трябваше да се защитава.

Беше само по долни гащи, когато излезе на предната веранда. Докато мъкна строителни материали през изминалия месец, дори без да забележи, се беше превърнал във впечатляващо мускулест млад мъж. Голата горна част на тялото му и чукът, който висеше от стиснатия юмрук, накараха групата, събрала се на улицата, веднага да откъснат очи от огъня и инстинктивно да отстъпят назад.

В този момент Уве разбра, че гори не неговата къща, а домът на съседа.

Костюмарите стояха на улицата и зяпаха също като сърни, попаднали във фаровете на автомобил. Старецът излезе от дима, съпругата му — облегната на ръката. Кашлица раздираше гърдите й. Когато човекът я предаде в ръцете на една от съпругите на костюмарите и се обърна отново към огъня, неколцина от костюмарите се развикаха и настояваха да се откаже.

— Прекалено късно е! Чакай пожарната! — спираха го те.

Старият не ги послуша. Горящи греди се срутиха от прага, когато той се опита да влезе в морето от огън.

Уве стоеше и усещаше всеки полъх на вятъра, когато забеляза, че огнената стихия е подпалила сухата трева между неговата къща и тази на съседа. В продължение на няколко секунди той прецени положението, доколкото можа: пожарът щеше да стигне до неговата къща след минути, ако не се задействаше веднага с маркуча. Забеляза, че старецът се опитва да се промъкне покрай паднала библиотека, за да влезе в къщата. Костюмарите го викаха по име и се опитваха да го спрат, но съпругата му крещеше друго име.

Внучето.

Уве се залюля на пети, докато наблюдаваше как въглените превземат тревата. Истината е, че не мислеше какво иска да направи, а какво би сторил баща му. Щом тази мисъл се загнезди в ума му, не му остана избор.

Измърмори с раздразнение, погледна къщата си за последен път и инстинктивно пресметна колко часа е отделил, за да я ремонтира. След това хукна към огъня.

Гъстият, задушлив дим, изпълнил къщата, го накара да се почувства така, сякаш някой го е ударил по лицето с лопата. Старецът се опитваше да измести падналата библиотека, която запушваше вратата. Уве я отхвърли настрани, сякаш беше направена от хартия, и разчисти пътя към стълбите. Когато излязоха на светлината на първите слънчеви лъчи, старият носеше детето в покритите си със сажди ръце. Уве имаше дълги кървящи петна по гърдите и ръцете.

Зяпачите се лутаха наоколо, обзети от паника, крещяха. Въздухът бе пронизан от воя на сирени. Наобиколиха ги пожарникари в униформи.

Все още по долни гащи, с разкъсвани от болка дробове, Уве видя как първите пламъци полазват неговата къща. Той се спусна през ливадата, но група пожарникари го спряха на мига. Неочаквано плъзнаха навсякъде.

Отказаха да го пуснат.

Мъж в бяла риза, вероятно главният пожарникар, поне така разбра Уве, застана пред него широко разкрачен и обясни, че не могат да му позволят да угаси огъня в дома си. Било прекалено опасно. За нещастие, продължи той, пожарникарите не можели да гасят, преди да получат разрешение от властите.

Оказа се, че тъй като къщата на Уве се намирала точно на границата на два района, разрешението от командния център трябвало да се даде по радиостанцията, преди да се захванат за работа. Трябвало официално становище и печати на разни документи.

— Правилата са си правила — обясни монотонно човекът с бялата риза, когато Уве надигна възмутено глас.

Уве се отскубна и хукна към маркуча. Оказа се напразно — когато пожарникарите получиха разрешение, къщата вече бе погълната от пламъци.

Уве стоеше в градината си и наблюдаваше, безпомощен, разкъсван от мъка, докато тя гореше.

Когато няколко часа по-късно влезе в телефонната кабина, за да се обади в застрахователното дружество, той научи, че там никога не са чували за веселяка с кръглото лице. Къщата нямала застрахователна полица. Жената на телефона въздъхна и с нетърпелив тон обясни, че разни мошеници често ходят от врата на врата и твърдят, че били от тяхната компания. Изрази надежда, че Уве все още не му е дал пари.

Уве затвори и сви юмрук в джоба си.