Фредрик Бакман
Човек на име Уве (33)

33. Човек на име Уве и обиколка на квартала, която се оказва необичайна

Понякога е трудно да обясниш защо някои хора неочаквано правят това или онова. Понякога, разбира се, го правят, защото знаят, че рано или късно ще го направят, така че най-добре да го направят още сега. Понякога е точно обратното — защото разбират, че е трябвало да го направят отдавна. Уве сигурно е знаел още от самото начало какво трябва да направи, но всички хора по природа са оптимисти относно времето. Все си мислим, че има достатъчно време, за да направим нещо с другите. Ще имаме достатъчно време, за да им кажем онова, което искаме. След това обаче нещо се случва и ние се хващаме за думи като „ако“.

Докато слиза по стълбите на следващата сутрин, спира в антрето. В къщата не се е усещала тази миризма, откакто Соня почина. Внимателно слиза по последните стъпала, стъпва на паркета и застава на прага на кухнята, а езикът на тялото му е като на човек, който току-що е заловил крадец на местопрестъплението.

— Ти ли препичаш хляб?

Мисрад кима притеснено.

— Да… Нали нямаш нищо против? Извинявай. Нали може?

Уве кима и забелязва, че момчето е направило и кафе. Котката е на пода и яде риба тон. Уве кима, но не отговаря на въпроса.

— Двамата с котката трябва да си направим обиколката — обяснява той вместо това.

— Може ли да дойда и аз? — пита бързо Мисрад.

Уве го стрелва с поглед, сякаш Мисрад го е спрял в безистен, където колите нямат достъп, облечен като пират, и го кара да познае под коя от трите чашки е скрита сребърната монета.

— Може би ще помогна с нещо? — продължава, изпълнено с желание момчето.

Уве излиза в антрето и пъхва крака в сабото.

— Живеем в свободна страна — мърмори той, докато отваря вратата и пуска котката да излезе.

Мисрад решава, че думите означават: „Разбира се, че можеш!“, и бързо навлича якето, слага си обувките и хуква след Уве.

— Здравейте, момчета! — провиква се Джими, когато стигат до тротоара. Появява се запъхтян зад Уве в яркозелен анцуг, който е така опънат по тялото му, че отначало Уве се пита дали е с дреха, или е намазан с боя.

— Джими! — казва задъхано Джими и подава ръка на Мисрад.

Котката, изглежда, има желание да се отрие с обич в крака на Джими, но после решава нещо друго, защото сякаш си спомня, че последния път, когато го е направила, Джими се е озовал в болница с алергичен шок. Вместо това избира по-малкото зло и се търкулва в снега. Джими се обръща към Уве.

— Обикновено те виждам да се разхождаш по това време, затова се канех да те питам дали нямаш нещо против да се присъединя. Реших да започна да спортувам!

Кима с такова задоволство, че тлъстините под брадичката му се клатят между раменете като грот по време на буря.

Уве го наблюдава с неприкрито съмнение.

— Ти обикновено по това време ли ставаш?

— Не, човече. Още не съм си лягал! — смее се той.

Затова тази сутрин котка, алергичен дебелак, обратен и човек на име Уве тръгват на обиколка из квартала.

Мисрад обяснява накратко, че двамата с баща му не се разбират и затова временно е отседнал у Уве; Джими пък не може да повярва, че Уве става по това време всеки божи ден.

— А ти защо се скара с твоя старец? — пита Джими.

— Не ти влиза в работата! — сопва се Уве.

Мисрад поглежда Уве с благодарност.

— Сериозно, мой човек. Абсолютно всяка сутрин ли излизаш? — пита ведро Джими.

— Да, за да проверя дали някой не е бил обран.

— Ама ти сериозно ли? Тук има ли кражби?

— Никога няма кражби, преди да стане първата — мърмори Уве и се насочва към паркинга за гости.

Котката поглежда Джими, сякаш не е никак впечатлена от желанието му за физическо натоварване. Джими се цупи и докосва корема си, очевидно убеден, че вече е свалил част от излишното тегло.

— Ти разбра ли за Руне? — провиква се той и забързано подтичва след Уве.

Уве не отговаря.

— От социалните ще дойдат да го приберат — обяснява Джими, когато го настига.

Уве отваря бележника си и започва да преглежда регистрационните номера на автомобилите. Джими приема мълчанието му като покана да продължи да говори.

— Накратко, Анита помолила да й помогнат допълнително у дома. Руне е напълно прецакан и тя не може да се справя. Тогава обаче социалните проучили въпроса, обадил се някакъв тип и заявил, че това не е по силите й. Затова сега ще затворят Руне в една от онези институции. Анита казала, че това няма да го бъде, че вече дори не им иска помощ. Тогава обаче онзи тип взел, че се вбесил, и започнал да гаднее с нея. Раздрънкал се, че не можела да върне проучването назад, че сама била поискала да стане така. Сега след проучването това трябвало да се направи. Нямало никакво значение какво иска или не иска тя, защото онзи от социалните вече бил пуснал машината в ход.

Джими мълчи и кима към Мисрад с надеждата да види някаква реакция.

— Кофтейшън… — заявява колебливо Мисрад.

— Адски кофтейшън! — кима Джими и горната част на тялото му се разтърсва.

Уве пъхва химикалката и бележника във вътрешния джоб на якето и се насочва към боклука.

— На тях им трябва цяла вечност, за да вземат подобно решение. Разправят, че щели да го откарат веднага, но няма да го пипнат с пръст през следващата година-две — сумти той.

Уве е наясно как работи проклетата бюрократична машина.

— Ама… те вече са взели решение, човече — казва Джими и се почесва по косата.

— Мама му стара, да обжалват! Ще отнеме години! — заявява Уве сърдито и минава покрай младежа.

Джими го поглежда така, сякаш се опитва да прецени дали си струва да полага усилие да го последва.

— Ама тя вече го е направила! Пише писма и каквото там трябва от две години!

Уве не спира, когато чува това. Само забавя крачка. Тежките стъпки на Джими хрущят в снега.

— Две години ли? — пита той, без да се обърне.

— Кажи-речи толкова — отвръща Джими.

Уве, изглежда, пресмята месеците наум.

— Лъжа. Соня щеше да знае — отвръща небрежно той.

— Беше ми забранено да споменавам пред Соня. Анита не искаше да й казва. Нали знаеш…

Джими млъква. Свежда очи към снега. Уве се обръща към него. Вдига вежди.

— Какво да знам?

Джими си поема дълбоко дъх.

— Тя… тя мислеше, че ти си имаш предостатъчно проблеми — отвръща тихо той.

Мълчанието, което следва, е толкова напрегнато, че човек може да го разсече с брадва. Джими не вдига поглед. Уве пък мълчи. Влиза при контейнерите за боклук. Излиза. Влиза под навеса за велосипеди. Излиза. Изглежда, е разбрал. Последните думи на Джими са надвиснали като плащ над движенията му. У него се надига необясним гняв, набира скорост в гърдите му също като торнадо. Дръпва вратата с неподозирана ярост. Изритва праговете. Когато Джими започва да мърмори: „Сега вече всичко е прецакано, човече, сега ще настанят Руне в дом!“, Уве трясва вратата толкова силно, че стените на бараката за кофи се разтърсват. Той застава мълчаливо пред тях и диша все по-тежко.

— Добре ли си… Кажи? — пита Мисрад.

Уве се обръща и посочва Джими с едва овладяна ярост.

— Така ли се е изразила? Не е помолила Соня за помощ, защото сме си имали достатъчно проблеми, така ли?

Джими кима притеснено. Уве забожда поглед в снега, а гърдите му се надигат тежко под якето. Пита се как ли щеше да приеме Соня нещата, ако беше разбрала. Ами ако бе научила, че най-добрата й приятелка не е помолила за помощ, защото Соня си имала „достатъчно проблеми“? Това щеше да разбие сърцето й.

Понякога е трудно да се обясни защо някои хора неочаквано правят онова, което правят. Уве сигурно бе знаел открай време какво трябва да направи, на кого да помогне, преди да умре. Само че ние, хората, сме оптимисти, когато става въпрос за време, мислим си, че ще ни остане време за останалите. Ще имаме време, за да им кажем каквото трябва.

Време да се обърнем към тях.

Уве отново се обръща към Джими. Изражението му е мрачно.

— Две години ли каза?

Джими кима. Уве прочиства гърлото си. За пръв път не е сигурен.

— Мислех, че едва сега започва. Мислех, че… Мислех си, че имам повече време — мърмори той.

Джими, изглежда, се опитва да разбере на кого говори Уве.

Уве вдига поглед.

— И сега ще дойдат да го отведат? Сериозно? Няма да има бюрократични дивотии, обжалване и разни подобни простотии. Напълно сигурен ли си?

Джими кима отново. Отваря уста, за да каже нещо, но Уве вече е тръгнал. Крачи между къщите като човек в уестърн, който се кани да отмъщава за несправедливостите. Завива при къщата в дъното, където се намира ремаркето, препречило пътя на бялата шкода; блъска вратата с такава сила, че е трудно да се определи дали тя ще се отвори, преди той да я разбие. Анита отваря уплашена. Уве влиза в антрето.

— Имаш ли документите от властите?

— Да, но аз мислех, че…

— Дай ми ги!

 

 

Като си припомня, Анита ще разкаже на съседите, че не е виждала Уве толкова разгневен от 1977 г., когато стана въпрос за сливане на „Сааб“ и „Волво“.