Фредрик Бакман
Човек на име Уве (35)

35. Човек на име Уве и социалната некомпетентност

Когато обзетата от паника Парване се втурва в антрето на Уве и продължава към тоалетната, без дори да каже „добро утро“, Уве веднага си задава въпроса как е възможно човек да трябва да ходи в тоалетната, двайсет секунди след като е излязъл от собствения си дом. Само че „адът не познава друга фурия като Бременната жена“, бе му казала веднъж Соня. Затова той мълчи.

Съседите твърдят, че той е „различен човек“ напоследък, че никога досега не са го виждали така „ангажиран“ с нещо. Но Уве обяснява с раздразнение, че това е само защото не са го виждали „ангажиран“ конкретно с тази работа.

Патрик разправя, че той се стрелка между къщите и блъска вратите непрекъснато като „разгневен робот от бъдещето“. Уве няма представа какво означава това. Въпреки това вечер прекарва часове с Парване и момичетата, докато Патрик се старае, поне доколкото е възможно, да не му позволява да пипа компютъра, когато иска да покаже нещо. Джими, Мисрад, Адриан и Андерш също са там. Джими непрекъснато се опитва да кръсти кухнята на Парване и Патрик „Звездата на смъртта“, а Уве „Дарт Уве“. Мислиха над безброй планове през следващите дни — включително да сложат марихуана в бараката за инструменти на онзи с бялата риза, както би предложил Руне, но след няколко нощи Уве се предава. Кима мрачно, иска да използва телефона и се затътря в съседната стая.

Не му е приятно. Но на война — като на война.

 

 

Парване излиза от тоалетната.

— Готова ли си? — пита той, сякаш се опасява, че става въпрос за полувреме.

Тя кима, докато излизат, и тогава забелязва нещо в хола и спира. Уве стои на вратата и много добре знае какво е зяпнала.

— Това е… А! Какво толкова, не е кой знае какво — мърмори той и се опитва да я накара да излезе.

Тъй като тя не помръдва, той изритва рамката на вратата.

— Просто събираше прах. Лъснах го, пребоядисах го и сложих лак, нищо повече. Не е кой знае какво — мърмори раздразнено той.

— О, Уве! — прошепва Парване.

Той продължава да рита прага.

— Можем да го минем с шкурка и да го пребоядисаме в розово. Ако се окаже женско де — продължава да мърмори той.

Прочиства гърлото си.

— Или ако е момче. Сега използват розово и за момченца, нали?

Парване поглежда синьото креватче и покрива устата си с ръка.

— Ако ревнеш, няма да ти го дам — предупреждава я Уве.

Когато тя се разплаква, Уве въздиша — „проклети жени“ — след това се обръща и излиза навън.

 

 

Половин час по-късно мъжът в бялата риза гаси цигарата с обувка и блъска по вратата на Анита и Руне. Води трима мъже в униформи на медицински братя, сякаш очаква върла съпротива. Когато дребната, крехка Анита отваря вратата, тримата мъже изглеждат засрамени от себе си, докато онзи в бялата риза пристъпва към нея и размахва документ, сякаш държи брадва в ръка.

— Време е — информира я той нетърпеливо и се опитва да влезе в антрето.

Тя обаче застава на пътя му. Доколкото дребен човек като нея може да препречи пътя.

— Не! — отсича тя и не отстъпва.

Мъжът в бялата риза спира и я поглежда. Клати уморено глава и свива устни, докато устата му почти докосва носа.

— Имаше две години, за да го направиш по лесния начин, Анита. Вече е взето решение. Окончателно е.

Опитва се да мине покрай нея, но Анита е застанала на прага, непоклатима като древен побит камък.

Тя си поема дълбоко въздух, без да откъсва очи от неговите.

— Що за любов е това, ако се откажеш от някого, когато стане трудно? — изплаква тя, а гласът й трепери от мъка. — Да изоставиш човек, когато стане трудно? Кажете ми, що за любов е това?

Мъжът свива устни. Има нервен тик около скулите.

— През повечето време Руне дори не знае къде се намира, проучването показа, че…

— Само че аз знам! — прекъсва го Анита и сочи тримата медицински братя. — Аз знам! — провиква се тя.

— И кой ще се грижи за него, Анита? — пита риторично той и клати глава. След това пристъпва напред и дава знак на трите сестри да го последват в къщата.

— Аз ще се грижа за него! — отговаря Анита, погледът й е буреносен, като на морско погребение.

Мъжът в бялата риза продължава да клати глава и се промъква покрай нея. Едва тогава забелязва сянката зад гърба й.

— И аз — заявява Уве.

— И аз — добавя Парване.

— И аз! — не остават по-назад Патрик, Джими, Андерш, Адриан и Мисрад, настъпват напред и едва не падат един върху друг.

Мъжът в бялата риза спира. Присвива очи.

Неочаквано жена в износени дънки и яке, което личи, че й е голямо, пристъпва напред с диктофон в ръка.

— Аз съм от местния вестник — представя се Лена, — и бих искала да ви задам няколко въпроса.

Мъжът в бялата риза я наблюдава дълго. След това се обръща към Уве. Двамата се гледат в мълчание. Лена, журналистката, вади папка с документи от чантата си. Тиква ги в ръцете му.

— Това са всички пациенти, за които вие и вашият отдел отговаряте през последните години. Всички хора като Руне, които са били отведени в дом против желанието на роднините им. Тук са и нередностите, които са се случвали в грижите за гериатрици — все случаи, които са били ваши. Тук са и случаите, в които правилата са били потъпквани и не са били следвани коректните процедури — заявява тя.

Казва го така, сякаш му връчва ключовете за кола, спечелена от лотарията. След това се усмихва.

— Като журналист съм забелязала, че първите, които нарушават правилата на бюрокрацията, са самите бюрократи.

Мъжът в бялата риза не благоволява да я погледне. Той не откъсва очи от Уве. Нито един от двамата не проговаря. Мъжът в бялата риза бавно стиска зъби.

Застаналият зад Уве Патрик прочиства гърлото си и изскача от къщата на патериците си, след което кима към документите в ръцете на мъжа.

— Освен това разполагаме с банковите ви извлечения от последните седем години. Имаме копия на всички билети за самолети и влакове, които са купувани с вашата карта, и хотелите, в които сте отсядали. И уебисторията на служебния ви компютър. И мейл кореспонденцията ви — както служебна, така и лична…

Мъжът плъзва очи от единия към другия. Стиснал е зъби толкова здраво, че лицето му е пребледняло.

— Не че има нещо, което искате да пазите в тайна — подсмихва се Лена.

— Не, разбира се — подкрепя я Патрик.

— Но да знаете…

— Когато започнат да ровят в нечие минало…

— Обикновено се намира нещичко, което човек иска да опази само за себе си — довършва Лена.

— Нещо, което предпочита да… забрави — изяснява Патрик и кима към хола, откъдето наднича Руне.

Там е включен телевизорът. Носи се аромат на прясно кафе. Патрик вдига една от патериците си и побутва купчината документи в ръцете на мъжа, а по ризата му полепва сняг.

— На ваше място бих си прегледал сърфинг историята в интернет — обяснява той.

След това всички се изправят срещу него. Анита и Парване, журналистката и Патрик, и Уве, Джими и Андерш, и мъжът в бялата риза и тримата братя мълчат за няколко секунди преди играчите на покер, които са заложили всичко, с което разполагат, да сложат картите си на масата.

Най-сетне след мълчанието, в което не се чува дори някой да си поеме дъх, мъжът в бялата риза започва да прехвърля бавно документите в ръцете си.

— Откъде взехте всичко това? — съска той и свива рамене близо до главата.

— От интерНЕТ! — изфучава Уве, рязко и гневно, и излиза от къщата на Руне и Анита, свил юмруци до бедрата.

Мъжът в бялата риза отново вдига поглед. Лена прочиства гърло и побутва купчинката.

— Може и да няма нищо незаконно в тези сведения, но редакторът ми със сигурност ще ги огледа внимателно, а на отдела ви ще бъдат нужни месеци, докато изтърпи процедурата по закон. Може и години да отнеме… — Тя поставя нежно ръка на рамото на човека. — Така че според мен най-лесно е за всички да ни оставите — шепне тя.

И тогава, за огромна изненада на Уве, дребният прави точно това. Обръща се и си тръгва, последван от тримата братя. Завива зад ъгъла и изчезва също както сенките, когато слънцето се изкачи високо в небето. Или като престъпниците в края на някоя история.

Лена кима доволно към Уве.

— Казах ти, че човек трябва да има сили, за да се пребори с журналист!

Уве пъха ръце в джобовете.

— Не забравяй какво ми обеща — ухилва се тя.

Уве пъшка.

— Между другото, ти прочете ли писмото, което ти изпратих?

Той клати глава.

— Прочети го! — настоява тя.

Уве отговаря с нещо като „да, добре“ или може би с гневна въздишка през носа. Така и не става ясно.

Когато Уве си тръгва от къщата час по-късно, той е провел тих, дълъг разговор с Руне. Двамата с Руне трябваше да обсъдят разни неща „без прекъсване“, обясни раздразнено той, преди да прати Парване, Анита и Патрик в кухнята.

Ако Анита не знаеше какво е състоянието на Руне, можеше да се закълне, че през следващите минути съпругът й се изсмя няколко пъти.