Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
En man som heter Ove, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Фредрик Бакман

Заглавие: Човек на име Уве

Преводач: Цветана Гечева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо; допечатка

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: шведска

Печатница: Печатна база Сиела

Отговорен редактор: Светлана Минева

Редактор: Огняна Иванова

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-1507-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9942

История

  1. — Добавяне

31. Човек на име Уве дава заден с ремарке. Отново

На следващата сутрин, след като пуска котката навън, той сваля старата пушка на бащата на Соня от тавана. Казва си, че омразата му към огнестрелните оръжия не е по-голяма от непоносимостта му към празнотата, която Соня остави в тихата им малка къща. Времето е дошло.

Изглежда, някой някъде знае, че единственият начин да го спре, е като го ядоса до полуда.

Тъкмо затова сега той стои на тясната алея между къщите, скръстил предизвикателно ръце, наблюдава мъжа в бялата риза и обяснява:

— Тук съм, защото нямаше нищо интересно по телевизията.

Мъжът в бялата риза го наблюдава безизразно по време на целия разговор. Винаги когато Уве го среща, той прилича повече на машина, отколкото на човек. Същият е като другите бели ризи, на които Уве се натъква цял живот. Онези, които разправяха, че Соня ще умре след произшествието с автобуса, онези, които отказваха да поемат отговорност след това, и онези, които отказваха да потърсят отговорност. Онези, които не пожелаха да направят рампа в училището. Онези, които отказваха да й позволят да работи. Онези, които цитираха параграфи с малки букви, за да се отърват и да не платят парите от застраховката. Онези, които искаха да я изпратят в специализиран дом.

Всички имаха един и същ празен поглед. Сякаш не бяха нищо повече от лъскави опаковки, които се разхождат, опяват на нормалните хора и разкъсват живота им на парченца.

Когато Уве казва, че по телевизията няма нищо, той вижда как нещо трепва на слепоочието на мърляча в бялата риза. Нещо като негодувание. Може би удивление и гняв. Най-вероятно пълно презрение. За пръв път Уве успява да влезе под кожата на човек с бяла риза.

Онзи стиска зъби, обръща се и си тръгва. Не върви с отмерените крачки на служител на общината, който владее положението, а на друг човек. Обладан от гняв. От нетърпение. От злоба и желание за мъст.

Уве не помни откога не се е чувствал толкова добре.

 

 

Днес трябваше да умре. Беше планирал да се застреля в главата след закуска, без много шум. Беше почистил кухнята, пусна котката навън и се настани на любимия си фотьойл. Реши да стане така, защото котката обикновено излизаше по това време. Това бе една от малкото й черти, които Уве харесваше — нежеланието й да се облекчава в къщите на хората. Уве бе замесен от същото тесто.

Тогава, както можеше да се очаква, Парване пристигна и заблъска по вратата му, сякаш домът му беше последната действаща тоалетна в целия цивилизован свят. Като че ли тази жена си нямаше дом, където да ползва тоалетната. Уве пъхна пушката зад радиатора, за да не я види тя и да не започне да се меси. Отвори вратата и Парване почти натъпка телефона си в ръката му, за да го накара да го вземе.

— Какво е това? — попита Уве, стиснал телефона между палеца и показалеца си, сякаш вонеше.

— За теб е — изпъшка Парване, притиснала едната си ръка към корема, докато с другата бършеше пот от челото, въпреки че навън беше под нулата. — Журналистката.

— Защо ми е телефонът й?

— Господи. Телефонът не е неин, мой е. Тя се обажда! — обяснява нетърпеливо Парване.

И тогава, преди той да изрази негодуванието си, тя се промъква покрай него и се отправя към тоалетната.

— Да? — отговаря Уве и вдига телефона на няколко сантиметра от ухото си, без да е сигурен дали все още разговаря с Парване, или с жената, която е звъннала.

— Здрасти! — крещи журналистката Лена. Уве решава, че е най-разумно да отдръпне телефона от ухото си. — Готов ли си да ми дадеш интервю? — пита тя направо.

— Не — отсича Уве и започва да оглежда телефона, за да разбере как да прекъсне.

— Прочете ли писмото, което ти написах? Прочете ли вестника? Реших да ти го изпратя, за да добиеш представа за журналистическия ни стил!

Уве влиза в кухнята. Посяга към вестника и писмото, които онзи тип Адриан донесе преди няколко дни.

— Получи ли ги? — подвиква журналистката.

— Спокойно. Нали ги чета! — казва Уве на телефона и се навежда над масата в кухнята.

— Питах се… — продължава дръзко тя.

— Няма ли да се успокоиш, жено? — ядосва се Уве.

Неочаквано Уве забелязва през прозореца човек в бяла риза зад волана на шкода, която профучава покрай къщата.

— Ало? — подвиква журналистката тъкмо когато Уве изскача от вратата.

— Мили боже! — мърмори Парване притеснено, когато излиза от тоалетната и го вижда между къщите.

Човекът с бялата риза слиза от шкодата от страната на шофьора точно пред дома на Руне и Анита.

— Стига вече! Чуваш ли? Няма да вкарваш тази кола в квартала! Да не си направил и метър повече! Чу ли? — крещи Уве отдалече, още преди да стигне до непознатия.

Дребосъкът в бяла риза почти нагло пъха пакет цигари в джоба на ризата и спокойно среща погледа на Уве.

— Имам разрешение.

— Имаш, друг път!

Човекът в бялата риза свива рамене. Сякаш единствената причина е да се отърве от някакво досадно насекомо.

— И какво точно смяташ да направиш по въпроса, Уве?

Въпросът вади Уве от равновесие. За пореден път. Той спира, ръцете му треперят от гняв, готов е да избълва поне десет ругатни. Остава силно изненадан, че не може да изрече нито една.

— Знам кой си, Уве. Знам всичко за писмата, които си написал за инцидента на съпругата си и за болестта й. Да знаеш, че си нещо като легенда в офисите ни — заявява човекът в бялата риза с напълно безизразен глас.

Уве отваря леко уста. Човекът кима.

— Знам кой си. А аз само си върша работата. Решението си е решение. Не можеше да направиш нищо, не го ли разбра досега?

Уве пристъпва към него, но мъжът протяга ръка и опира длан в гърдите му, побутва го назад. Нито силно, нито агресивно. Прави го внимателно, но твърдо, сякаш ръката не е негова, а се контролира от робот в компютърния център на общинската власт.

— Върви да гледаш телевизия, преди сърцето да ти създаде нови проблеми.

На пасажерската седалка на шкодата се е настанила решителната жена със съвсем същата бяла риза. Тя излиза от автомобила, стиснала купчина папки в ръка. Мъжът заключва колата с високо пиукане. След това обръща гръб на Уве, сякаш Уве не е проговарял.

Уве остава на място, стиснал юмруци отстрани, вирнал брадичка като вбесен лос мъжкар. Белите ризи хлътват в дома на Анита и Руне. Трябва му цяла минута, преди да се възстанови дотолкова, че да се обърне. Обръща се обаче яростно и тръгва към къщата на Парване. Парване е на средата на тясната алея.

— Безполезният ти съпруг у дома ли е? — ръмжи той и я подминава, без да дочака отговора.

Парване успява единствено да кимне, преди Уве с четири едри крачки да се озове пред вратата им. Патрик отваря, подпрян на патерици, а гипсът покрива половината му тяло.

— Здрасти, Уве! — провиква се весело той и се опитва да размаха патерицата, но в същия момент губи равновесие и се блъска в стената.

— Ремаркето, което имаше, когато се нанасяхте, откъде го взе? — пита Уве.

Патрик се подпира със здравата си ръка на стената. Прави го така, сякаш нарочно се е подхлъзнал.

— Какво? А, да, ремаркето. Взех го от колега…

— Звънни му. Трябва да го вземеш отново.

Тъкмо поради тази причина Уве не умря днес. Оказа се зает с нещо, което го ядоса толкова много, че напълно обсеби вниманието му.

 

 

Когато мъжът и жената с белите ризи излизат от дома на Анита и Руне, почти час по-късно, те откриват, че малката им бяла кола с лого на общината е запушена в алеята от огромно ремарке. Очевидно докато са били в къщата, някой го е паркирал така, че пътят зад тях е отрязан и те не могат да излязат. Човек би си помислил, че е направено нарочно.

Жената е силно учудена. Затова пък мъжът с бялата риза веднага отива при Уве.

— Ти ли го направи?

Уве кръстосва ръце и го поглежда студено.

— Не.

Човекът в бялата риза се усмихва надменно. Така се усмихват всички мъже в бели ризи, свикнали нещата да стават както са си наумили, ако някой посмее да изрази несъгласие с тях.

— Премести го незабавно.

— Няма да стане — заинатява се Уве.

Непознатият въздиша, сякаш заплахата е отправена към дете.

— Премести ремаркето, Уве. В противен случай ще повикам полиция.

Уве кимва небрежно към знака по-надолу на улицата.

— Забранено е за моторни превозни средства в квартала. Ясно го пише на знака.

— Ти нямаш ли друга работа, освен да се правиш на надзирател? — пъшка човекът в бялата риза.

— Няма нищо интересно по телевизията — заявява Уве.

В този момент нещо потрепва на слепоочието на мъжа с бялата риза. Сякаш маската му малко се е изместила, съвсем малко. Той поглежда ремаркето, запушената шкода, знака, застаналия пред него Уве, кръстосал ръце. За момент, изглежда, се пита дали да не повали Уве, но веднага си дава сметка, че няма да стане.

— Много глупава постъпка, Уве. Много, ама много глупава — съска най-сетне той.

В сините му очи за пръв път заблестява озлобление. По лицето на Уве няма и следа от емоции. Онзи в бялата риза се отдалечава, тръгва към гаражите и главния път със ситните стъпки на човек, който си е казал, че това не е краят.

Жената с папките забързва след него.

Всеки би помислил, че Уве ще ги наблюдава със задоволство. Може би и той очакваше същото. Вместо това е тъжен и уморен. Сякаш не е спал от месеци. Сякаш няма почти никакви сили, за да се помръдне. Пъхва ръце в джобовете и се прибира у дома. Едва затворил вратата, някой започва да блъска.

— Ще вземат Руне от Анита — обяснява задъхано Парване и отваря още преди Уве да се е протегнал към бравата.

— Уф! — сумти уморено Уве.

Примирението в гласа му изненадва и Парване, и застаналата до нея Анита. Може би самият Уве остава изненадан. Въздъхва тежко през нос. Поглежда Анита. Тя е по-посивяла и по-изпита откогато и да било; очите й са червени, подпухнали.

— Казаха, че ще се върнат и ще го вземат тази седмица, че не съм в състояние да се грижа за него сама — обяснява тя с толкова изтънял глас, че едва говори.

— Трябва да направим нещо — провиква се Парване и го сграбчва за ръката.

Уве се отдръпва и се опитва да избегне погледа й.

— Ами! Няма да дойдат години наред. Въпросът ще трябва да мине през обсъждане, да го прекарат през какви ли не бюрократски дивотии — обяснява Уве.

Опитва се да изглежда по-убеден и по-сигурен в себе си, отколкото се чувства. Само че няма сили да мисли как изглежда. Просто иска да си отидат.

— Нямаш представа какви ги говориш! — изкрещява Парване.

— Ти нямаш представа, никога не си имала нищо общо с общината, не знаеш какво е да водиш война с тях — отвръща монотонно той с отпуснати рамене.

— Трябва да говориш… — започва тя колебливо.

Сякаш цялата енергия в тялото на Уве се оттича от него, както стои пред тях. Може би става така заради изтощеното лице на Анита. Може би защото малката спечелена битка е едно нищо на фона на цялостното състояние на нещата. Една запушена шкода е без значение. Те ще намерят начин да се върнат. Така стана и със Соня. Винаги става така. Ще се върнат с клаузи и документи. Мъжете в белите ризи винаги печелят. А пък мъжете като Уве винаги губят хората като Соня. И нищо вече не е в състояние да я върне.

Накрая не остава нищо друго освен дълга серия от дни, в които няма какво по-смислено да направи, освен да лъска плотовете в кухнята. Уве не може да се бори повече. В този момент е напълно сигурен. Не може повече да се бори. Не иска да се бори повече. Единственото му желание е всичко да приключи.

Парване се опитва да спори с него, но той просто затваря вратата. Тя започва да блъска, но той не я чува. Отпуска се на стола в антрето и усеща, че ръцете му треперят. Сърцето му бие толкова силно, че има чувството, че ушите му ще се пръснат. Напрежението в гърдите му е такова, сякаш необятна тъма е стъпила с ботуш на гърлото му и се отдръпва след повече от двайсет минути.

Тогава Уве заплаква.