Фредрик Бакман
Човек на име Уве (36)

36. Човек на име Уве и уискито

На човек му е трудно да признае, че греши. Особено когато е грешал години наред.

Соня казваше, че Уве е признал грешката си един-единствен път през всичките години, откакто са се оженили, и това било в началото на осемдесетте, след като се е съгласил с нея за нещо, което по-късно се оказало грешно. Самият Уве твърдеше, че това е гадна лъжа. Беше признал единствено, че тя греши, но тя не го признаваше.

— Да обикнеш някого, е като да се преместиш в къща — казваше Соня. — Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството й, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.

Уве, разбира се, предполагаше, че той е вратата на гардероба в този пример. От време на време, когато се ядосаше, чуваше Соня да мърмори: „Понякога се чудя дали може нещо да се направи, след като основата е нестабилна още от самото начало“. Той много добре знаеше какво намеква тя.

— Казвам, че зависи от цената на дизеловото гориво. И колко гълта на километър — отбелязва с безразличие Парване, намалява, когато стигат на червен светофар, и се опитва с пъшкане да се намести на седалката.

Уве я поглежда с огромно разочарование, сякаш не е чула и дума от онова, което той е казал. Той е направил усилие да обучи Бременната в основното, когато притежаваш автомобил. Обясни, че човек трябва да сменя колата си на всеки три години, ако не иска да губи пари. Обясни подробно всичко, което знаеха хората, които разбираха, а именно че човек трябва да изминава поне двайсет хиляди километра на година, за да спести пари, като си купи кола на дизел, а не на бензин. А какво направи тя? Раздрънка се, както обикновено изрази несъгласие, опита се да спори за неща като „не е възможно да спестяваш пари, като си купуваш нов автомобил“, че много зависи от това „колко струва колата“. Накрая зададе тъп въпрос.

— Защо?

— Защото! — отсече Уве.

— Точно така — отвърна Парване и вдигна нагоре очи по онзи начин, който кара Уве да подозира, че се съмнява в авторитета му по въпроса, както обикновено прави.

Няколко минути по-късно тя спира на паркинга от другата страна на улицата.

— Ще чакам тук — заявява тя.

— Не пипай настройките на радиото — нарежда Уве.

— Нямам такова намерение — цвили тя с онази усмивка, която Уве намрази през изминалите няколко седмици.

— Беше хубаво, че дойде вчера — добавя тя.

Уве отвръща със звук, който не е точно дума, по-скоро продухване на въздушните му пътища. Тя го гали по коляното.

— Момичетата много се зарадваха, когато дойде. Харесват те.

Уве слиза от колата, без да отговори. Вечерята снощи си беше наред, не може да отрече. Според него обаче не трябва да се вдига толкова шум около едно готвене, колкото вдига Парване. Месо, картофи и сос са нещо напълно достатъчно. Ако обаче човек трябва да усложнява всичко като нея, Уве е готов да се съгласи, че ориз с шафран става за ядене. Така си е. Затова изяде две порции. А котката изяде една и половина.

След вечеря, докато Патрик миеше чиниите, тригодишното настоя Уве да й разкаже приказка за лека нощ. Уве откри, че е трудно да набие разум в главата на малкото тролче, защото тя не разбираше от нормални аргументи, затова я последва недоволно по коридора към стаята й, седна на леглото и зачете с „типичния за Уве ентусиазъм“, както Парване веднъж го определи, въпреки че Уве нямаше представа какво, по дяволите, означаваше това. Когато тригодишното заспа с глава отчасти на ръката му, отчасти върху отворената книга, Уве остави и нея, и котката на леглото и угаси светлината.

На връщане по коридора мина покрай стаята на седемгодишното. Момиченцето седеше пред компютъра, разбира се, барабанеше по клавиатурата и се заплесваше. Май всички деца си губеха времето с това. Патрик му беше обяснил, че се е опитал да й даде по-нови игри, но тя искала да си играе само на първата, при което Уве изпита топлина към седемгодишното и компютърната й игра. Уве харесваше хората, които не правеха онова, което Патрик им казваше.

По стените в стаята й имаше закачени рисунки — повечето скици в черно и бяло. Не можеше да отрече, че не са лоши, при положение че бяха създадени при липсата на дедуктивни способности и с недоразвитата моторна функция на седемгодишното. Хора нямаше. Само къщи. Уве остана силно заинтригуван.

Влезе в стаята и застана до момиченцето. То вдигна поглед от компютъра с обичайното си кисело изражение, с което показваше, че не е очаровано от присъствието му. Когато обаче Уве остана на място, детето му посочи преобърната пластмасова кутия на пода. Уве седна върху нея. Момиченцето започна да му обяснява тихо, че играта е за строежа на къщи, а след това за създаването на градове от тези къщи.

— Харесвам къщите — прошепна детето.

Уве го погледна. То погледна него. Уве посочи екрана с пръст и остави огромен отпечатък, когато докосна празното място в града и попита какво ще стане, ако притисне това място. Детето премести курсора, натисна и компютърът в миг постави там къща. Уве гледаше подозрително. След това се намести удобно върху пластмасовата кутия и посочи друго празно място. Два часа и половина по-късно Парване пристигна и гневно заплаши, че ще изключи компютъра, ако не престанат на секундата.

Уве беше на прага и се канеше да си тръгва, когато седемгодишното подръпна внимателно ръкава на ризата му и посочи рисунката на стената до него.

— Това е твоята къща — прошепна тя, сякаш споделяше тайна.

Уве кимна. Тези две деца може и да не бяха напълно безполезни.

Оставя Парване на паркинга, пресича улицата, отваря стъклената вратата и влиза. Кафенето е празно. Духалката на тавана кашля, сякаш е задръстена от цигарен дим. Амел седи зад барплота в изцапана с петна риза и бърше чаши с бяла кърпа.

Набитото му тяло се е свило, сякаш току-що е изпуснал дъха си. По лицето му е изписана смесица от дълбока тъга и неутешим гняв, каквато единствено мъжете от неговото поколение и от неговата част на света са способни да изпитват. Уве остава на мястото си, в средата на заведението. Двамата мъже се наблюдават в продължение на около минута. Единият не е могъл да изхвърли хомосексуален от дома си, а другият не е могъл да не го направи. Накрая Уве кима мрачно и сяда на един от столовете на бара.

Скръства ръце и поглежда студено Амел.

— Няма да откажа уискито, ако предложението все още е в сила.

Гърдите на Амел се вдигат и отпускат няколко пъти под изцапаната риза. Отначало сякаш се колебае дали да не отвори уста, след това премисля. Довършва чашите в мълчание. Сгъва кърпата и я поставя до машината за кафе. Влиза в кухнята, без да каже и дума. Връща се с две чаши и бутилка, буквите — непознати за Уве. Поставя ги на бара между тях.

Човек трудно признава, когато сгреши. Особено когато е бъркал прекалено дълго време.