Фредрик Бакман
Човек на име Уве (38)

38. Човек на име Уве и краят на историята

Най-общо казано, съществуват два вида хора. Онези, които разбират колко полезни могат да бъдат белите кабели, и онези, които нямат представа. Джими е от първите. Той обича белите кабели. И белите телефони. И белите монитори с плод на гърба. Това е картинката, за която Уве доби представа, докато двамата пътуваха към града; Джими не спира да говори възторжено за разни неща, които би трябвало неудържимо да заинтересуват всеки нормален човек. Най-сетне Уве потъва в собствените си мисли, при което бърборенето на младия човек с наднормено тегло се превръща в нещо като глух съсък в ушите му.

Щом младият човек с трясък се намества на пасажерската седалка на сааба с огромен сандвич с горчица в ръка, на Уве очевидно му се приисква да не беше молил Джими за помощ. Става още по-зле, когато Джими безцелно тръгва да се мотае из магазина, „за да проверя някои нещица“.

Ако искаш нещо да бъде свършено както трябва, свърши си го сам, убеждава се за пореден път Уве, когато се отправя сам към касиера. Едва когато изкрещява „на теб да не са ти направили лоботомия!?“ на младежа, който се опитва да му покаже какъв избор от лаптопи има в магазина, Джими се разбързва и му се притича на помощ. Само че не Уве, а продавачът има нужда от помощ.

— Заедно сме — кима Джими на продавача и го поглежда така, сякаш са се здрависали тайно и той е предал посланието: „Няма страшно, аз съм един от вас!“.

Продавачът си поема дълбоко дъх, за да се успокои, и сочи Уве.

— Опитвам се да му помогна, но…

— Опитваш се да ми пробуташ какви ли не простотии, това е истината! — изревава Уве в отговор, без да го остави да довърши, и го заплашва с нещо, което грабва от първия рафт.

Уве няма никаква представа какво е, но му прилича на електрически контакт, който спокойно може да метне по продавача, ако се наложи. Продавачът поглежда Джими, едното му око трепти — тъкмо реакцията, която Уве умее да предизвиква у хората, с които контактува. Случва се толкова често, че човек спокойно може да нарече синдром на негово име.

— Няма страшно, човече! — опитва се да каже любезно Джими.

— Опитвам се да му покажа макбук, а той ме пита каква кола карам — избухва продавачът и поглежда обидено клиентите.

— Напълно смислен въпрос — измърморва Уве и кима отсечено към Джими.

— Нямам кола! Защото не ми е необходима, освен това има много по-щадящи околната среда начини да се превозвам! — заявява продавачът с тон, който би излязъл от гърлото на човек, разтърсен от неовладян гняв, докато е във фетална поза.

Уве поглежда Джими и вдига ръце, сякаш това обяснява всичко.

— Няма начин да се разбереш с такъв човек — кима той и очевидно очаква веднага да бъде подкрепен. — А ти къде беше, мама му стара?

— Разглеждах мониторите — обяснява Джими.

— Монитор ли ще си купуваш? — пита Уве.

— Не — отвръща Джими и поглежда Уве така, сякаш въпросът е напълно откачен, както когато Соня питаше „Това пък какво общо има?“, ако Уве я питаше наистина ли има нужда от нов чифт обувки.

Продавачът се опитва да се обърне и да се изниже нанякъде, но Уве бързо поставя крак пред него, за да го спре.

— Къде си тръгнал? Не сме приключили.

Сега вече продавачът изглежда нещастен. Джими го потупва по гърба, за да го окуражи.

— Уве иска да погледне айпад, ще ни покажеш ли?

Продавачът поглежда мрачно Уве.

— Добре, но както се опитах да го попитам одеве, какъв модел иска? Шестнайсет, трийсет и два или шейсет и четири гигабайта?

Уве поглежда продавача, сякаш е избълвал случайна комбинация от букви.

— Има различни версии с различна памет — обяснява Джими на Уве, сякаш е преводач към Министерството на имиграцията.

— И се обзалагам, че всички струват куп пари — сумти в отговор Уве.

Джими кима с разбиране и се обръща към продавача.

— Според мен Уве иска да научи малко повече за разликата между моделите.

Продавачът пъшка.

— Нормален или 3G модел?

Джими се обръща към Уве.

— У дома ли ще се използва, или и навън?

Уве насочва пръст като полицейско фенерче към продавача.

— Виж какво! Искам тя да има най-хубавия! Ясно ли ти е?

Продавачът отстъпва нервно назад. Джими се ухилва и разтваря огромните си ръчища, сякаш се готви за гигантска прегръдка.

— Да кажем 3G, шейсет и четири гига, с всички екстри, които имате. Ще сложите ли и кабел?

Няколко минути по-късно Уве дръпва найлоново пликче с кутия от айпад от щанда и мърмори нещо като „седемхилядидеветстотинидеветдесетипеткрони, а няма дори клавиатура!“, подир което продължава с „крадци“, „бандити“ и разни други обиди.

 

 

Ето как същата вечер Назанин получава айпад от Уве. И кабел с адаптер от Джими.

Парване стои в антрето, точно до вратата, и не е сигурна какво да прави с тази информация, затова накрая просто кима.

— Много хубаво… благодаря.

А Джими кима ентусиазирано.

— Имаш ли нещо за хапване?

Тя сочи към хола, който е пълен с хора. По средата на стаята се вижда торта за рожден ден с осем запалени свещи, към която якичкият младеж се устремява на мига. Момиченцето, което вече е на осем, стои в антрето и докосва айпада с изумление. Сякаш не може да повярва какво държи в ръце. Уве се навежда към него.

— Така се чувствах всеки път, когато купувах нов автомобил — доверява тихо той.

Детето се оглежда, за да е сигурно, че никой няма да го види, усмихва се и прегръща Уве.

— Благодаря, деденце! — прошепва то и хуква към стаята си.

Уве остава притихнал в антрето и притиска ключовете от дома си към мазолите на едната си длан. Патрик куцука с патериците си, за да догони осемгодишното. Очевидно тази вечер му е възложена най-неблагодарната задача: да убеди дъщеря си, че е по-забавно да е в рокличка и да яде торта с цял куп досадни възрастни, вместо да си стои в стаята, да слуша попмузика и да сваля приложения за новия си айпад. Уве стои в антрето все още с яке, забол празен поглед в пода поне десет минути.

— Добре ли си?

Гласът на Парване се носи нежно към него и сякаш го изтръгва от дълбок сън. Застанала е на прага на хола, обгърнала с ръце кръглия си като кош за пране корем. Уве вдига влажни очи.

— Да, да, разбира се, че съм добре.

— Няма ли да влезеш и да похапнеш торта?

— Не… не. Не обичам торта. Ще изляза да се поразходя с котката.

Големите очи на Парване го пронизват, както се случва все по-често напоследък, и той открива, че се чувства неудобно. Сякаш тя е изпълнена с мрачни предчувствия.

— Добре — примирява се най-сетне тя и гласът й прозвучава убедено. — Утре ще имаме ли урок по кормуване? Ще ти звънна в осем.

Уве кима. Котката излиза в антрето. По мустаците й са полепнали трохи от тортата.

— Приключи ли? — сумти Уве и когато котката е готова да потвърди, Уве поглежда Парване, прехвърля ключовете в ръка и се съгласява с тих глас:

— Добре. Значи утре в осем.

Гъстият зимен мрак е обгърнал всичко, когато Уве и котката излизат на тясната алея между къщите. Смехът и музиката от рождения ден се стелят като топъл килим между стените. На Соня щеше да й хареса, мисли си Уве. Щеше да й хареса какво става в квартала след пристигането на откачената бременна чужденка и напълно неуправляемото й семейство. Щеше много да се смее. Господи, колко много липсва този смях на Уве.

Той тръгва към паркинга с котката. Проверява всичко с ритник. Подръпва вратите на гаражите. Обикаля паркинга за гости, след това се връща. Проверява и боклука. Тъкмо се връщат покрай къщите и бараката за инструменти на Уве, когато нещо се размърдва в края на улицата, до къщата на Парване и Патрик. Отначало Уве решава, че е някой от гостите, но забелязва, че фигурата се шмугва покрай бараката на тъмната къща на семейството, което рециклира. Доколкото знае, те са все още в Тайланд. Той присвива очи в мрака, за да е сигурен, че сенките не са го подлъгали, но не успява да види нищо. Тогава, тъкмо когато е готов да признае, че очите му не са каквито бяха едно време, фигурата се показва отново. Зад човека има още двама. След това чува как някой забива чук, обвит в изолирбанд, в прозорец. Така няма да се разнесе трясък. Уве знае много добре какво означава това, научил се е да го прави, докато работеше в железницата, когато разбиваха счупените прозорци, без да се порежат.

— Ей? Какво правите? — провиква се той в мрака.

Фигурите до къщата застиват на място. Уве чува гласове.

— Ей, вие! — изревава той и хуква към тях.

Вижда как един пристъпва две крачки към него и чува друг да крещи. Уве ускорява ход и напада като таран. Времето му стига колкото да си помисли, че е трябвало да вземе нещо от бараката, за да може да се бие, но вече е твърде късно. С крайчеца на окото си забелязва една от фигурите да вади нещо дълго и тясно в ръка, затова решава, че най-напред ще трябва да удари този мръсник.

След това усеща пробождане в гърдите и отначало решава, че някой е успял да го нападне в гръб. Само че след това усеща второ пробождане. Най-лошото е, че някой го набожда на шиш от скалпа надолу и методично вкарва в него меч, докато острието не излиза от стъпалата. Уве се опитва да си поеме въздух, но въздухът не достига. Пада — както е устремен напред, просва се в снега. Усеща тъпа болка в бузата, когато се удря в леда, и разбира, че нещо стиска гърдите му, също като огромен, безжалостен юмрук. Както се смачква алуминиева кутия с ръка.

Уве чува как крадците тичат в снега и му е ясно какво чувстват. Няма представа колко секунди са минали, но болката в главата му, също като експлодираща дълга линия от флуоресцентни лампи, е непоносима. Иска да извика, но няма въздух в дробовете. Чува единствено далечния глас на Парване през оглушителното пулсиране на кръвта в ушите му. Долавя стъпки, когато тя се тътри през снега към него, непропорционалното й тяло се крепи на малките крачета. Последната мисъл на Уве, преди всичко да потъне в мрак, е, че я е накарал да обещае да не пуска линейката да минава по алеята между къщите.

Защото в квартала е забранено за моторни превозни средства.