Фредрик Бакман
Човек на име Уве (37)

37. Човек на име Уве и куп копелета, които си врат носовете

— Много се извинявам за това — просъсква гласът на Уве. Той избърсва снега от надгробния камък. — Нали знаеш как е. Хората вече нямат никакъв респект към личните граници. Намъкват се в къщата ти, без да чукат, и създават такава суматоха, че вече не можеш да седнеш на спокойствие дори в клозета — обяснява той, докато изравя измръзналите цветя от земята и притиска новите в снега.

Поглежда я, сякаш очаква тя да кимне в знак на съгласие. Тя, разбира се, не реагира. Котката сяда в снега до Уве, сякаш е напълно съгласна. Особено за онази част, че не можеш да отидеш на спокойствие до тоалетната.

Лена дойде на сутринта, за да остави един брой от вестника. Той беше на първа страница, типичният кисел дъртофел. Беше удържал на думата си и позволи да го интервюира. Нямаше обаче да се усмихва като магаре пред фотоапарата, каза го пределно ясно.

— Фантастично интервю — заяви гордо тя.

Уве не отговори, но това никак не я притесни. Тя му се стори нетърпелива и запристъпва на място, докато гледаше часовника си, сякаш бързаше.

— Няма да те задържам — измърмори Уве.

Вместо отговор тя, като че бе тийнейджърка, едва сдържа смеха си.

— Двамата с Андерш ще ходим да караме кънки на езерото!

При думите й Уве кимна; реши, че с това разговорът е приключил, и затвори вратата. Пъхна вестника под изтривалката; щеше да попива снега и кишата, които внасяха котката и Мисрад.

Когато се върна в кухнята, зае се да почисти всички реклами и вестници, които Адриан беше оставил с пощата (Соня може и да беше успяла да научи негодника да чете Шекспир, но очевидно той не можеше да прочете надписа „Без реклами“).

На дъното на купчинката откри писмо от Лена, същото, което Адриан беше донесъл, когато звънна за пръв път на вратата на Уве.

Тогава момчето поне натисна звънеца — сега обаче просто влизаше и излизаше, сякаш живееше тук, негодуваше Уве, докато поднасяше писмото към кухненската лампа, все едно проверяваше банкнота. След това посегна към нож от чекмеджето на масата. Соня побесняваше всеки път, когато той използваше кухненски нож, за да отвори писмо, вместо да посегне към специалния нож за хартия.

Скъпи Уве,

Моля те да ме извиниш, че се свързвам с теб по този начин. Лена от вестника ми каза, че не искаш да се вдига шум, но бе така любезна да ми даде адреса ти. За мен случилото се е много важно, а не искам да съм от хората, които пропускат да го кажат, Уве. Уважавам нежеланието ти да ти благодаря лично, но ми се иска поне да те представя на хора, които винаги ще ти бъдат благодарни за куража и самоотвержеността. Вече няма хора като теб. Благодарността дори не може да изрази онова, което чувствам.

Писмото беше подписано от мъжа в черния костюм и сив балтон, когото Уве вдигна от релсите, след като той припадна. Лена бе казала на Уве, че припадъкът бил причинен от рядка болест на мозъка. Ако не я бяха открили и не бяха започнали да я лекуват, след няколко години тя щеше да се окаже фатална.

„Може да се каже, че си му спасил живота два пъти“ — бе възкликнала тя с глас, който накара Уве да съжалява, че не я бе оставил заключена в гаража си, когато имаше възможност.

Той сгъна писмото и го прибра в плика. Вдигна снимката. От нея го гледаха три деца, най-голямото тийнейджър, а останалите — приблизително на възрастта на най-голямата дъщеря на Парване. Не че го гледаха, по-точно казано, лежаха едно върху друго, всяко стиснало водна пушка, и очевидно се смееха или може би просто пищяха. Зад тях беше застанала руса жена на около четирийсет и пет, широко усмихната, протегнала ръце като огромна хищна птица, стиснала преливащи кофи. Под всички лежеше мъжът в черния костюм, но на снимката беше облечен в синя блуза, който напразно се опитваше да се спаси от водата.

Уве изхвърли писмото заедно с рекламите, завърза боклука и го остави до входа, върна се в кухнята, извади магнит от дъното на чекмеджето и сложи снимката на хладилника. Постави я точно до откачената цветна рисунка, на която тригодишното го беше нарисувало на връщане от болницата.

Уве отново погали надгробния камък. Вече бе почистил всичкия сняг.

— И така, казах им, че човек иска малко тишина и спокойствие като всяко нормално човешко същество. Само че няма кой да те чуе — пъшка той и размахва уморено ръце пред камъка.

— Здравей, Соня! — обажда се застаналата зад него Парване и маха весело с ръка, а едната огромна ръкавица се смъква от ръката й.

— Здавей! — приглася на висок глас тригодишното.

— Здравей. Трябва да кажеш „здравей“ — поправя я седемгодишното.

— Здравей, Соня! — пригласят и кимат Патрик, Джими, Адриан и Мисрад.

Уве тропа с крака, за да падне снегът, и кима със сумтене към котката до него.

— Да. Котката вече я познаваш.

Коремът на Парване вече е толкова голям, че тя прилича на гигантска костенурка, когато прикляка и поставя едната си ръка върху надгробния камък, а с другата стиска Патрик. Не че Уве ще посмее да спомене метафората с гигантската костенурка. Има по-приятни начини човек да се самоубие, казва си той. И това го казва човек, който е опитал няколко от тях.

— Това цвете е от нас с Патрик и децата — обяснява Парване на камъка с приятелска усмивка.

След това вдига друго цвете и продължава.

— Това е от Анита и Руне. Изпращат ти много обич.

Разнородната група поема обратно към паркинга, но Парване остава пред гроба. Когато Уве пита защо, тя просто отвръща „не ти влиза в работата, мамка му“ и го казва с усмивка, от която на Уве му се приисква да я замери с нещо. Не с нещо тежко. Просто с нещо символично.

Той отговаря със сумтене в ниската октава, след това си казва, вътрешно убеден, че един разговор и с двете жени едновременно поначало е напълно безсмислен. Тръгва към сааба.

— Женски работи! — заявява Парване накратко, когато се появява на паркинга и се качва зад волана.

Уве няма представа какво точно означава това, но преценява, че е по-добре да не пита. Назанин помага на малката си сестра с предпазния колан на задната седалка. Междувременно Джими, Мисрад и Патрик са успели да се накачулят в новата малка кола на Адриан. Тойота. Това едва ли може да се нарече избор на здравомислещ човек, изтъкваше Уве многократно, докато я купуваха. Поне не е френска. А пък Уве успя да смъкне цената с почти осем хиляди крони, така че хлапето да има възможност да си купи зимни гуми за тази сума. Така че сделката се оказа приемлива.

Когато Уве пристигна, тъпото хлапе разглеждаше един хюндай. Можеше да е много по-зле.

Щом се върнаха на улицата, всеки си тръгна по пътя. Уве, Мисрад и котката помахаха на Парване, Патрик, Джими и децата и се отправиха към къщата покрай бараката за инструменти на Уве.

Трудно може да се прецени колко време бе чакал набитият човек пред къщата на Уве. Може би цялата сутрин. Имаше решителния вид на страж, с изпънат гръб, застанал някъде в полето, в пустошта. Сякаш бе издялан от яко дърво и минусовите температури не го притесняваха. Когато обаче Мисрад се приближи откъм ъгъла, набитият го видя и бързо се оживи.

— Здрасти! — започва той и се протяга, прехвърля тежестта си на първия крак.

— Здравей, татко! — измърморва Мисрад.

Същата вечер Уве похапва заедно с Парване и Патрик, докато баща и син разговарят за разочарованията, надеждите и мъжествеността на два различни езика в кухнята на Уве. Може би най-много внимание отделят на куража. На Соня щеше да й хареса, Уве е сигурен. Той обаче се старае да не се усмихва чак толкова, че Парване да го забележи.

Преди Назанин да си легне, тя тиква лист в ръката на Уве, на който е написано „Покана за рожден ден“. Уве прочита написаното, сякаш е узаконен трансфер за правата на имот.

— Ясно. Значи ще искаш подаръци, нали? — сумти най-сетне той.

Тя свежда поглед към пода и клати глава.

— Не е нужно да купуваш каквото и да било. Искам само едно.

Уве сгъва поканата и я прибира в задния джоб на панталоните. След това малко властно притиска длани отстрани.

— Казвай.

— Мама каза, че било много скъпо, така че няма значение — заявява тя, без да вдига поглед, и отново клати глава.

Уве кима като стар конспиратор, като престъпник, който е дал знак на друг престъпник, че телефоните се подслушват. Двамата с момиченцето оглеждат коридора, за да проверят дали майка й и баща й не подслушват иззад ъгъла. После Уве се привежда напред и момиченцето оформя длани като фуния около устата си и зашепва на ухото му.

— Айпад.

Уве я поглежда така, сякаш е казала: „Ауиштчкдронт!“.

— Нещо като компютър е. На него има специални програми за чертаене. За деца — прошепва тя малко по-дръзко.

Очите й заблестяват.

Уве познава тази реакция.