Фредрик Бакман
Човек на име Уве (25)

25. Човек на име Уве и парче вълниста ламарина

Уве изчаква да мине времето за закуска, за да пусне котката навън. Едва тогава сваля пластмасовото шишенце от най-високия рафт в банята. Преценява тежестта му в ръка, сякаш се кани да го изхвърли някъде, разтърсва го леко и премисля колко хапчета са останали.

Към края лекарите предписваха прекалено много болкоуспокояващи за Соня. Банята им все още прилича на склад на колумбийската мафия. Очевидно Уве няма вяра в медицината, открай време е убеден, че единственият ефект е психологически, следователно действа на хора с лабилна психика.

Едва сега му хрумва, че химикалите не са необичаен начин да отнеме живота си.

Чува нещо пред входната врата — котката се е върнала изненадващо бързо, драска по прага, сякаш е хваната в капан. Сякаш е разбрала какви мисли се въртят в ума на Уве. Той разбира, че котката е разочарована от него. Не очаква тя да разбере действията му.

Мисли си как ще се почувства, ако го направи по този начин. Никога не е вземал наркотици. Почти не познава въздействието на алкохола. Никога не му е било приятно чувството, че губи контрол. През годините е разбрал, че на хората им допада тъкмо това чувство, но според Уве само един истински празноглавец може да се стреми към липса на контрол. Той се пита дали ще започне да му се гади, дали ще почувства болка, когато органите на тялото му откажат и престанат да функционират. Дали няма просто да заспи, когато тялото му вече не става за нищо?

Котката вече вие на снега. Уве затваря очи и си мисли за Соня. Не че е от хората, които просто се предават и умират; той не иска тя да мисли така за него. Само че цялата тази работа не е наред. Тя се омъжи за него. А сега той не знае как да продължи, без да усеща върха на носа й между гърлото и рамото си. Това е всичко.

Отвива капачката и разделя хапчетата на ръба на мивката. Наблюдава ги, сякаш очаква да се превърнат в малки роботи — убийци. Те, разбира се, не правят подобно нещо. Уве е напълно безразличен. За него е необяснимо как тези малки бели точици могат да му навредят, колкото и да изпие от тях. Гласът на котката звучи така, сякаш плюе в снега пред вратата на Уве. След това обаче е прекъсната от друг звук, напълно различен.

Лае куче.

Уве вдига поглед. В продължение на няколко секунди се ослушва, след това чува жалния вой на котката. Следва нов лай. Русия бурен крещи нещо.

Уве стои и стиска ръба на мивката. Затваря очи, сякаш се опитва да прогони звуците с очи. Не се получава. Най-сетне въздиша и се изправя. Отваря капачето на шишенцето и пъхва хапчетата вътре. Слиза по стълбите. Пресича хола и поставя шишенцето на перваза. През прозореца вижда как Русия бурен се прицелва от пътя и се втурва към котката.

Уве отваря вратата тъкмо в момента, когато тя се кани да изрита с всички сили котката в главата. Котката избягва удара от острото токче и се оттегля към бараката на Уве. Помияра ръмжи истерично, около него хвърчи слюнка, сякаш е болен от бяс. В устата му има козина. Уве разбира, че за пръв път вижда Бурена без очила. В зелените й очи блести злоба. Тя отстъпва назад, подготвя се за нов ритник, след това вижда Уве и спира. Долната й устна трепери от яд.

— Ще поръчам да застрелят онова нещо! — съска тя и сочи котката.

Уве много бавно клати глава, без да откъсва очи от нея. Тя преглъща. Нещо в изражението му, сякаш изсечено от камък, потиска убийствената й увереност.

— Това е най-обикновена противна улична котка… и ще умре! Одраска Принц! — заеква тя.

Уве не казва нищо, но очите му потъмняват. Накрая дори кучето се отдръпва.

— Ела, Принц! — нарежда тя и се скрива зад ъгъла, сякаш Уве я е изритал в задника.

Уве остава на място, диша тежко. Притиска юмрук към гърдите и усеща бесните удари на сърцето си. Простенва. След това поглежда котката. Котката на свой ред поглежда него. На хълбока й се вижда нова рана. По козината й отново има кръв.

— Май деветте живота няма да ти стигнат за много дълго, а? — натяква Уве.

Котката ближе козината си и изглежда точно като животно, което не брои подобни неща. Уве кима и влиза вътре.

— Хайде, влизай.

Котката прескача прага. Уве затваря вратата.

Застава в средата на хола. Соня го наблюдава отвсякъде. Сега обаче му прави впечатление, че е поставил снимките така, че да го следват, където и да отиде в къщата. Соня е на масата в кухнята, на стената в коридора и по средата на стълбите. Тя е на перваза на прозореца в хола и котката се е настанила до нея. Котката поглежда недоволно Уве и бутва лекарството на пода. То пада с трясък. Когато Уве вдига шишенцето, котката го поглежда ужасено, сякаш крещи: „J’accuse!“^[1].

Уве подритва перваза на дъсчения под, след това се обръща и влиза в кухнята, за да прибере шишенцето в шкафа. Тогава прави кафе и налива вода в паничката на котката.

Двамата пият в мълчание.

Уве вдига празната купичка и я поставя до чашката от кафето в мивката. Остава дълго с ръце на хълбоците. След това се обръща и влиза в хола.

— Хайде, тръгвай — вика той котката, без да я поглежда. — Да дадем повод за размисъл на селското псе.

Уве облича синьото зимно яке, пъха крака в сабото и пуска котката да излезе първа. Поглежда снимката на Соня на стената. Тя му се усмихва. Смъртта може да почака още час, мисли си той и излиза след котката на улицата.

Отива в къщата на Руне, където чака няколко минути, докато вратата се отвори. Преди да се чуе прищракването на бравата, отвътре се чува шум от нещо, което бавно се тътри, сякаш приближава призрак и дрънчи с вериги. Най-сетне вратата се отваря и Руне застава на прага, гледа Уве и котката, но сякаш не ги вижда.

— Да имаш вълниста ламарина? — пита Уве, без да даде възможност за празни приказки.

Руне го наблюдава втренчено в продължение на секунда, може би две, сякаш умът му се опитва отчаяно да си спомни нещо.

— Вълниста ламарина — повтаря той на себе си, сякаш вкусва думата, също като човек, който току-що се е събудил и се опитва да си припомни какво точно е сънувал.

— Точно така, вълниста ламарина — кима Уве.

Руне го поглежда. По-точно казано, поглежда през него. Очите му приличат на пастиран преден капак на автомобил. Изглежда смален, прегърбен, брадата му е сива, почти бяла. Беше едър мъж, който внушаваше респект, докато сега дрехите му висят като дрипи. Остарял е, вече е много стар, осъзнава Уве и това го поразява. Погледът на Руне трепва за миг. След това устата му се размърдва.

— Уве? — възкликва той.

— Да, ами… Едно е сигурно, не съм папата — отвръща Уве.

Провисналата кожа по лицето на Руне се сбръчква в сънена усмивка. Двамата мъже, навремето близки, са впили очи един в друг. Единият отказва да забрави миналото, а другият не може да си го спомни.

— Изглеждаш остарял — отбелязва Уве.

Руне се ухилва.

В този момент се разнася разтревоженият глас на Анита и в следващия миг малките й бързи крака изтрополяват към вратата.

— Има ли някого на вратата, Руне? Какво правиш там? — провиква се тя. Изглежда ужасена, когато се показва. В този момент вижда Уве.

— А… здравей, Уве! — поздравява тя и спира рязко.

Уве стои, пъхнал ръце в джобовете. Котката до него, изглежда, иска да направи същото, но няма джобове. Няма и ръце. Анита е дребна и безцветна в сивите панталони, сивата плетена жилетка, със сива коса и посивяла кожа. Уве обаче забелязва, че очите й са зачервени и подпухнали. Тя ги изтрива бързо и мига, за да прогони болката. Така правят жените от това поколение. Сякаш всяка сутрин стоят на вратата и решително измитат мъката с метла. Тя нежно стиска Руне за раменете и го повежда към инвалидната количка до прозореца в хола.

— Здравей, Уве — повтаря тя приятелски, изненадано, когато се връща на вратата. — Какво има?

— Да имате вълниста ламарина? — пита той.

Тя го поглежда с недоумение.

— Вълниста ламарина ли? — повтаря тихо, сякаш ламарината не е била наред и сега незнайно как се е оправила.

Уве въздиша дълбоко.

— Мили боже, въл-нис-та ламарина.

Анита е все толкова учудена.

— Трябва ли да имаме?

— Руне сигурно има в бараката — обяснява Уве и протяга ръка.

Анита кима. Посяга към ключ на стената и го поставя в ръката на Уве.

— Вълниста. Ламарина? — повтаря отново тя.

— Да — потвърждава Уве.

— Ние нямаме метален покрив.

— Това пък какво общо има?

Анита клати глава.

— Може и да няма.

— Човек винаги има някой и друг лист ламарина — отвръща Уве, сякаш това твърдение не подлежи на коментар.

Анита кима. Така правят хората, когато се сблъскват с неоспоримия факт, че малко вълниста ламарина е нещо напълно нормално, което разумните хора държат в бараките за инструменти, в случай че им дотрябва.

— Ти нямаш ли? — пита тя, колкото да се намира на приказки.

— Използвал съм я — отвръща Уве.

Анита кима с разбиране. Винаги става така, когато някой се сблъска с неоспоримия факт, че няма нищо странно един обикновен човек, който няма метален покрив, да изразходва всичката си вълниста ламарина.

Минута по-късно Уве се връща доволно и влачи огромно парче вълниста ламарина, голямо колкото килим за хол. Анита няма представа как това гигантско парче се е събрало в бараката, а тя дори не е разбрала.

— Нали ти казах — кима Уве и й връща ключа.

— Да, да, наистина ми каза — признава жената.

Уве поглежда към прозореца. Руне отвръща на погледа му. Тъкмо когато Анита понечва да влезе в къщата, Руне отново се усмихва широко и вдига ръка, за да помаха. Сякаш за секунда знае кой е Уве и защо е дошъл.

Анита спира нерешително. Обръща се.

— Отново идваха от социални грижи и искат да ми вземат Руне — признава тя, без да вдига очи.

Гласът й шумоли като вестник, когато изрича името на съпруга си. Уве прокарва пръсти по вълнистата ламарина.

— Казаха, че не съм в състояние да се грижа за него. Заради болестта му. Казаха, че трябвало да отиде в дом — оплаква се тя.

Уве продължава да прокарва пръсти по ламарината.

— Той ще умре, ако го затворят в дом, Уве. Знаеш го… — шепне тя.

Уве кима и поглежда фаса, замръзнал във фугата между две плочи. С крайчеца на окото си забелязва, че Анита се обляга леко на едната страна. Преди около година Соня му беше обяснила, че е заради смяна на ставата, спомни си чак сега. Ръцете й напоследък треперят. „Първата фаза от множествена склероза“, беше обяснила Соня. Болестта се беше появила няколко години преди да поставят на Руне диагноза алцхаймер.

— Вашето момче може да дойде и да ви помогне — прошепва той.

Анита вдига поглед. Поглежда го в очите и се усмихва снизходително.

— Йохан ли? Ами… той живее в Америка. И той си има предостатъчно на главата. Нали ги знаеш какви са младите!

Уве не отговаря. Анита изрича „Америка“, сякаш егоистът, който й е син, се е преместил да живее в небесно царство. Уве не е видял хлапето нито веднъж по улиците, откакто Руне се разболя. Вече беше пораснал, но така и не намираше време за родителите си.

Анита се овладява, сякаш е направила нещо срамно. Усмихва се гузно на Уве.

— Извинявай, Уве. Не трябва да ти губя времето, като ти опявам.

Тя влиза в къщата. Уве остава на мястото си с вълнистата ламарина и котката до него. Измърморва нещо, преди вратата да се затвори. Анита се обръща изненадано и надниква през пролуката.

— Моля?

Уве се извръща, без да срещне погледа й. След това понечва да си тръгне, но думите потичат сами.

— Казах, че ако имаш други проблеми, освен тъпите радиатори, ела и звънни. Ние с котката сме си у дома.

Сбръчканото лице на изненаданата Анита се разтяга в усмивка. Тя отстъпва половин крачка от вратата, сякаш иска да каже още нещо. Може да е нещо за Соня, колко много й липсва най-добрата й приятелка. Колко много й липсва общуването на четиримата, когато навремето се преместиха на улицата, преди почти четирийсет години. Как й липсва дори начинът, по който Руне и Уве общуваха. Само че Уве вече се е скрил зад ъгъла.

Когато влиза в бараката си, Уве донася резервния акумулатор на сааба и две големи метални щипки. Поставя листа вълниста ламарина върху плочите между бараката и къщата и внимателно го покрива със сняг.

Застава до котката и оглежда известно време творението си. Чудесен капан за кучета, скрит под снега, зареден с електричество, готов да захапе. На това му се казва отмъщение. Следващия път, в който Русия бурен мине с тъпия си помияр и тварта реши да пикае по плочите на Уве, ще го направи върху метален лист, по който тече ток. Да видим тогава дали ще им бъде весело, мисли си Уве.

Котката кривва глава на една страна и поглежда металния лист.

— Също като светкавица, която те поразява в уретера — обяснява Уве.

Котката го наблюдава дълго, сякаш казва „Не говориш сериозно, нали?“. Накрая Уве пъха ръце в джобовете и клати глава.

— Не… май не — въздиша мрачно той.

След това прибира акумулатора и щипките, накрая и ламарината, и пъхва всичко в гаража. Не защото онези идиоти не заслужават да ги тресне ток. Заслужават, и още как. Знае обаче, че от известно време никой не му е показвал разликата между това да си лош, защото трябва да бъдеш или защото можеш.

— Идеята обаче си я биваше — решава той и двамата с котката влизат вкъщи.

Котката пристъпва в хола с недвусмисления език на тялото на човек, който мърмори: „Да, биваше я, и още как…“.

След това сядат да обядват.