Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (9)

8.

Докато лежеше в леглото си в мотел „Клауд Найн“ в Базалт, Колорадо, Кори взе решение. Ако белезите по костите бяха онова, което тя смяташе, че са, проблемите й щяха да бъдат решени. Нямаше да има друг избор: останките трябваше да бъдат проучени. Дори Кърмоуд нямаше да може да попречи. Това щеше да бъде нейният коз. Но само ако успее да го докаже.

И за да го направи, отново се нуждаеше от достъп до костите. Пет минути щяха да са достатъчни, за да ги заснеме с мощната макролеща на своя фотоапарат. Но как да стане?

Още преди да си зададе въпроса, вече знаеше отговора — налагаше се да влезе с взлом.

Пред нея се изправиха всички доводи против подобно действие: взломът с углавно престъпление; освен това подобна постъпка е неетична; ако я хванат, цялата й кариера в правоохранителните служби щеше да цопне в нужника. От друга страна, нямаше да бъде чак толкова трудно. По време на посещението им преди два дни началникът не изключи някаква алармена система или друга апаратура за охрана. Просто отключи катинара на вратата и влязоха. Хангарът беше отделен от строителната площадка, заобиколен от висока дървена ограда и скрит от дърветата. Отчасти беше открит към една от ски пистите, но през нощта нямаше кой да кара ски. Складът беше отбелязан на пътните карти за района. Там беше посочен черен път, който водеше от склада за ски екипировка към района на пистите до хангара, заобикаляйки напълно „Хайтс“.

Докато претегляше за и против, Кори си зададе въпроса: какво би направил Пендъргаст? Той никога не оставяше правните условности да стоят на пътя към истината и справедливостта. Със сигурност щеше да проникне вътре, за да получи информацията, която му трябва. Макар да беше твърде късно да постигне справедливост за Емет Баудри, за истината никога не беше късно.

В полунощ беше спряло да вали и небето остана напълно чисто, блестящо от лунния сърп. Беше много студено. Според приложението за синоптичната прогноза на айпада на Кори беше минус петнайсет градуса. Разбира се, навън усещането беше като за минус двайсет и пет. Черният път се оказа проходим само за моторни шейни. Беше покрит с отъпкан на камък сняг, но по него можеше да се върви.

Тя остави колата в подножието на пътя под група високи дървета, за да е колкото може по-незабележима. Започна да се катери нагоре с усилие, защото раницата й беше пълна е апаратура: фотоапаратът с тринога и макрообектив, преносима лампа и акумулатор за нея, лупи, фенерче, ножица за болтове, найлонови пликове с цип и айпада със свалени на него учебници и монографии на тема остеологически анализ на нараняванията. Бедният на кислород планински въздух я караше да се задъхва, парата от учестеното й дишане блестеше на лунната светлина. Докато се катереше, падналият пресен сняг скриптеше под стъпките й, притиснат в отъпкания слой отдолу. Под нея светлините на града се бяха разпрострели като магически килим. Горе се виждаше складът, осветен от лампи на високи стълбове, които сияеха жълтеникаво през дърветата. Беше два през нощта и навсякъде беше спокойно. Чифт фарове бяха единственото движение високо в планината, където работеха машините, поддържащи пистите.

Беше си повтаряла отново и отново последователността на действията, които трябва да предприеме. После ги преподреждаше и усъвършенстваше, за да прекара колкото може по-малко време в хангара. Пет минути, най-много десет, и дим да я няма.

Когато наближи склада, се спря и внимателно проучи околността, за да се увери, че е сама. След това се приближи до вратата в оградата и надникна над нея. Вляво беше лошо осветената странична врата, която двамата с началника бяха използвали. Пред прага имаше навят сняг. Вратата беше заключена с катинар, но Кори по навик носеше комплект шперцове. В гимназията беше научила почти наизуст справочника, известен като „Ръководство по отключване с шперцове на Масачузетския институт по технологиите“ с автор Тед Инструмента, и много се гордееше с уменията си. Катинарът беше от най-обикновените, които в железарските магазини вървяха по десет долара парчето, така че не представляваше някаква трудност. Проблемът беше, че трябваше да прекоси осветения район, за да стигне до вратата. После трябваше да остане в осветения участък, докато отключва катинара. Това беше едната от двете неизбежни опасности в нейния план.

Тя чакаше и се ослушваше, но всичко си оставаше спокойно. Верижните отъпкващи машини бяха високо в планината и както изглеждаше, скоро нямаше да минат оттук.

След като си пое дълбоко дъх, се прехвърли през оградата и се втурна през осветения участък. Вече беше извадила комплекта шперцове и го държеше в ръка. Самият катинар бе замръзнал и пръстите й станаха безчувствени от студа. Въпреки това й трябваха само двайсет секунди, за да го отключи. Отвори вратата, вмъкна се вътре и тихо я затвори след себе си.

В хангара беше ужасно студено. След като изрови малко светодиодно фенерче от раницата си, Кори го включи и бързо закрачи покрай редиците моторни шейни и древни верижни машини за обработка на пистите към задния край на постройката. Ковчезите, подредени в спретнати редици, блестяха матово на светлината от фенерчето. Отне й само миг, за да открие ковчега на Емет Баудри. Внимателно свали капака, опитвайки се да вдига колкото може по-малко шум. После коленичи и плъзна светлинния лъч по костите. Сърцето й блъскаше в гърдите, а ръцете трепереха. Отново глас в нея посочи, че това е едно от най-глупавите неща, които някога е правила, и друг глас възрази, че е единственото, което може да направи.

Стегни се — прошепна си тя. — Съсредоточи се.

Започна да следва съставения наум план и свали отново ръкавиците си. След това остави раницата на земята и я отвори. Бързо сложи лупата на окото, отново надяна ръкавиците, извади счупената бедрена кост, която бе забелязала по-рано, и се вторачи в нея под светлината на фенерчето. По кортикалния слой на костта се виждаха няколко дълги успоредни драскотини. Кори ги огледа внимателно за някакви признаци на оздравяване, изменение на костта или периостално израстване, но такива нямаше. Дългите белези бяха чисти, свежи и не показваха признаци за костна реакция. Това означаваше, че одраскването се е случило предсмъртно — в момента на смъртта.

Никаква мечка не би могла да остави такива белези. Те бяха направени с груб инструмент, може би острието на тъп нож, очевидно, с цел да се свали месото от костта.

Можеше ли обаче да бъде сигурна? Нейният практически опит беше толкова ограничен. Свали ръкавиците, извади айпада и отвори един от електронните си учебници — „Анализиране на травми“. Прегледа илюстрациите на предсмъртни, посмъртни и следсмъртни наранявания, включително няколко с одрасквания, подобни на тези, и сравни илюстрациите с костта в ръката си. Те потвърдиха нейното първоначално впечатление. Опита се да стопли измръзналите си пръсти, като издиша върху им, но това не помогна, затова си сложи отново ръкавиците и започна да пляска с ръце, внимавайки да не вдига шум. Това възстанови кръвообращението им.

Сега трябваше да снима повредената кост. Отново се наложи да свали ръкавиците. Измъкна преносимата лампа, акумулатора и малката тринога от раницата. Последваха цифровият фотоапарат и големият макрообектив, който й струваше цяло състояние. Завинти апарата върху триногата и я подготви. Сложи костта на пода, настрои всичко в мрака, колкото можа, и светна лампата.

Това беше вторият опасен момент — отвън светлината щеше да се вижда. Обаче тя беше задължителна. Кори бе нагласила нещата така, че да й отнеме възможно най-малко време и после да си събере багажа и да изчезва.

Боже, колко ярка беше светлината, заливаше всичко с блясъка си. Кори бързо насочи фотоапарата и фокусира. Направи дузина снимки с най-голяма бързина, като всеки път преместваше костта малко и нагласяваше светлината, за да снима под различни наклони. Докато го правеше, под силната светлина забеляза нещо друго по костта: ясно видими белези от зъби. Спря само за миг, за да ги разгледа с лупата. Това наистина бяха следи от зъби, но не от тези на гризли: бяха прекалено слаби, твърде близко един друг, с твърде плоска захапка. Снима ги под няколко различни ъгъла.

Бързо върна костта в ковчега и се прехвърли на следващия анормален белег, който бе забелязала при първото си идване — строшения череп. Краниумът показваше масивна травма — лицето и черепът бяха буквално смазани. Най-силният и като че ли първи удар се беше стоварил отдясно върху париеталната кост, бе разбил черепа в звездна шарка и го бе разделил по протежение на шевовете. Това също бяха очевидно предсмъртни наранявания по една много проста причина: оцеляването след подобен удар беше просто невъзможно. Зеленикавожълтият цвят на костта при фрактурите показваше, че са станали, когато човекът е бил жив.

Тук аномалията беше в точката на удара. Тя огледа мястото на фрактурата. Мечката със сигурност може да строши човешки череп с един удар на лапата или да го смаже с лапи и зъби. Обаче този белег не приличаше на причинен от зъби или лапи. Беше неравномерен, с множество вдлъбнатини.

Подозрението й се потвърди, след като го разгледа с лупа. Беше причинен от груб и тежък предмет — най-вероятно парче скала.

Кори направи поредица снимки на фрагментите от черепа с макрообектива, като сега работеше дори по-бързо. Това доказателство беше достатъчно. Наистина ли? Тя се поколеба за миг, след това извади два найлонови плика с цип, пъхна в единия парчето от бедрена кост, а в другия парчето от разбития череп. Това вече беше доказателство.

Край. Загаси лампата. Сега разполагаше с необорими доказателства, че Емет Баудри не е бил убит и изяден от гризли. Бил е убит и изяден от човек. Фактически, ако се съди по природата на тежките наранявания, може би в убийствата са участвали двама или трима, а може и повече хора. Първо го бяха извадили от строя с удар по главата, бяха смазали черепа, костите му и буквално го бяха разкъсали с голи ръце. След това бяха свалили месото от костите с груб нож или парче метал. И накрая го бяха изяли суров, за което свидетелстваха белезите от зъби и отсъствието на изгаряния по костите и други следи от готвене.

Ужасно. Направо невероятно. Беше открила едно сто и петдесет годишно убийство. Това пораждаше следващия въпрос: другите десет миньори също ли бяха убити по този начин от човешки същества?

Тя погледна часовника си. Единайсет минути. Изведнъж потръпна от страх. Време беше да се маха оттук. Хвърли се да събира нещата си, готвейки се да излезе от склада.

Тогава й се стори, че чу някакъв шум. Загаси фенерчето и се ослуша. Тишина. И после отново го чу: леко хрущене в снега пред вратата.

Боже мили, някой идваше. Парализирана от страх, с блъскащо в гърдите сърце. Кори продължи да се ослушва. Съвсем определено хрус, хрус, хрус. И тогава от другата страна на склада видя как по стъклото на един от прозорците, високо почти под стряхата, бързо минава лъч светлина. Отново тишина. След това приглушен говор и пукането на радиостанция.

Отвън имаше хора. С радиостанция.

Охраната на „Хайтс“? Ченгетата?

Безкрайно внимателно затвори ципа на раницата си. Капакът на ковчега беше още свален. Дали да го сложи обратно на мястото му? Започна да го вдига, но издаде толкова силно стържене, че спря. Но се налагаше да го върне на мястото му и тя го направи с едно бързо движение.

Отвън се чу още хрущене и шепот. Там имаше няколко човека, които се опитваха да не вдигат шум, но нямаха голям успех в това.

Кори преметна раницата през раменете си и се отдалечи от ковчезите. Дали нямаше врата и отзад? Не можеше да каже, беше прекалено тъмно, но не си спомняше да е видяла. Ето какво трябваше да направи: да си намери добро скривалище и да изчака шумотевицата да утихне.

Стъпвайки на пръсти, се насочи към задната част на хангара, където бяха складирани огромните части от стар ски лифт: пилони, седалки и колела. Още докато крачеше натам, чу вратата да се отваря и се наложи да мине последните метри тичешком. Сега приглушените гласове се чуваха в хангара заедно с пукота на радиостанциите.

Когато стигна струпаните части на стария лифт, се отпусна на крака и ръце, промъквайки се колкото може по-навътре, като се извиваше насам-натам около огромните метални късове.

Неочаквано нещо изщрака и флуоресцентните тръби се събудиха с премигване и звън, окъпвайки склада в ослепителна светлина. Кори запълзя по-бързо и се хвърли зад огромна кула от навито стоманено въже, сви се на топка, притисна раницата към гърдите си, скривайки се колкото може по-добре. Чакаше, като едва дишаше. Възможно беше да си помислят, че катинарът по случайност е останал отключен. Може би не са забелязали колата й. Можеше и да не я намерят…

Стъпки прекосиха циментовия под. Тогава Кори чу възбуден шепот. Сега можеше да различава гласовете и да чува отделни думи и части от изречения. С тръпки от ужас чу как се произнася нейното име с тексаския диалект на Кърмоуд — недоволно и подстрекателски.

Тя скри лице в ръцете си с ръкавици, олюлявайки се от кошмара. Имаше усещането, че сърцето й ще се пръсне от тревога и страх. Защо й трябваше да прави това? Защо?

Един глас заговори високо и ясно:

— Кори Суонсън?

Проехтя ужасяващо в хангара.

— Кори Суонсън, знаем, че си тук. Знаем го. Забъркала си се в големи неприятности. Най-умното, което можеш да направиш, е да излезеш и се предадеш сега. Ако принудиш тези полицаи да те търсят — това няма да е много умно. Разбираш ли?

Кори се задавяше от страх. Още шумове. Идваха още хора. Тя не можеше да помръдне.

— Добре — чу тя началникът да казва тъжно. — Джо, ти започваш в задната част. Фред, ти оставаш при вратата. Стърлинг, потърси около тези моторни шейни и верижните машини за обработка на пистите.

Кори не можеше да помръдне. Играта беше свършила. Трябваше да излезе. Обаче някаква луда и отчаяна надежда я караше да се крие.

Скри лицето си още по-дълбоко в ръкавиците като дете, което се крие под завивките, и зачака. Чу шума от стъпки, звъна и стърженето на оборудването, което преместваха, съскането и пукота на радиостанциите. Минаха няколко минути. И в този момент точно над главата си чу високото:

— Ето я! — След това предназначено за нея: — Говори полицията. Стани бавно и дръж ръцете си така, че да ги виждам.

Тя просто не можеше да помръдне.

— Стани бавно и ръцете ти да се виждат. Веднага!

Тя успя да вдигне глава и видя ченгето застанало само на няколко крачки с изваден револвер, насочен към нея. В този момент дойдоха двама други полицаи.

Кори се изправи непохватно и вдигна ръце. Ченгето дойде при нея, сграбчи я за китката, завъртя я цялата, дръпна ръцете й зад гърба и докато й щракваше белезниците, каза:

— Можеш да запазиш мълчание. — Гласът му сякаш идваше отнякъде далеч. — Всичко, което кажеш, може да бъде използвано в съда срещу теб…

Не можеше да повярва, че това й се случва.

— … Имаш право да говориш с адвокат и той да присъства на разпитите ти. Ако не разполагаш със средства, ще ти бъде осигурен служебен адвокат. Разбра ли?

Не можеше да продума.

— Разбра ли? Моля, отговори или кимни в отговор.

Тя успя да кимне.

— Заловената потвърди, че е запозната със своите права — каза високо полицаят.

После я изведе извън струпаното оборудване на открито, като я държеше за ръката. Тя примигна от ярката светлина. Друг от полицаите прегледа съдържанието на раницата и скоро намери двата плика с цип, в които лежаха костните фрагменти.

Началник Морис го наблюдаваше с крайно нещастен вид. До него стоеше, заобиколена от неколцина охранители на „Хайтс“, госпожа Кърмоуд с победоносно и зло изражение, облечена в тесен зимен раиран като зебра костюм, подплатен с кожа.

— Я гледай ти — каза тя, издишвайки пара като дракон. — Момичето, което учи право, всъщност е престъпник. В мига, в който те видях, разбрах каква си. Знаех си, че ще опиташ нещо такова — и ето те тук, предсказуема като изгрева. Проникване с взлом, вандализъм, кражба, съпротива при арестуване. — Тя се протегна и взе едното от пликчетата, които полицаят държеше. — И кражба от гроб.

— Достатъчно — каза началникът на Кърмоуд. — Моля, върнете доказателството на полицая. — После хвана Кори нежно за ръката. — А ти, млада госпожице… страхувам се, че си арестувана.