Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (35)

34.

Това беше една от най-представителните викториански къщи на главната улица. Тед, който беше същински извор на информация за Роринг Форк, беше разказал историята й на Кори. Къщата била построена от Харолд Грисуел, известен като Краля на среброто от Роринг Форк, който натрупал състояние, но банкрутирал по време на борсовата паника през 1893 г. Самоубил се, като скочил в главната шахта на мината „Мачлес“, оставяйки млада вдовица — бившата кръчмарска танцьорка Роузи Ан. Роузи Ан прекарала следващите три десетилетия в наемане и уволняване на адвокати, завеждане на безброй дела за връщане на собствеността върху отнетите мини и друго имущество. Когато всички правни възможности се изчерпали, тя заковала прозорците на Грисуел Меншън и станала отшелница. Отказвала да пазарува дори най-насъщните неща, разчитайки на добрината на съседите, които започнали да оставят храна пред вратата й. През 1955 година съседите се оплакали от лошата миризма, която се носела от къщата. Когато полицията прониква в къщата, вижда нещо невероятно: цялата къща била пълна от пода до тавана с гниещи купчини документи и други бумаги, натрупани по време на безкрайните дела, които жената е водила. Имало пакети с вестници, платнени чанти, пълни с проби от руди, театрални афиши, плакати, счетоводни книги, доклади за съдържанието на проби от среброто, минни сертификати, клетвени показания, съдебни протоколи, ведомости за заплати, банкови извлечения, карти, доклади от проучвания на мини и други подобни. Открили сбръчкания труп на Роузи Ан под цял тон хартия. Цяла стена от документи, подкопани от гризящите мишки, била паднала върху нея и я приковала към пода. Роузи Ан Грисуел умряла от глад.

Умряла без завещание и без наследници и градът придобил сградата. Складираните документи се оказали невероятно по своите размери историческо съкровище. Повече от половин век по-късно сортирането и каталогизирането още продължаваха. За съжаление на пресекулки, когато бедното Историческо общество на Роринг Форк успяваше да спечели субсидия.

Тед бе предупредил Кори за състоянието на сбирката, която беше твърде различна от лъскавия дигитализиран архив на вестниците, който той ръководеше. Обаче, след като порови из тях за доказателства, свързани с дейността на банда убийци канибали, и се оказа с празни ръце, Кори реши да потърси в архива на Грисуел.

Оказа се, че архивистът идва само два пъти седмично. Тед беше предупредил Кори, че човекът е един неквалифициран задник. Когато Кори пристигна в тази декемврийска сутрин, от оловното небе се сипеха редки снежинки. Тя завари архивиста в салона на къщата, настанен зад бюро, да си играе със своя смартфон. В самия салон нямаше хартия, но през отворените врати, извеждащи от него. Кори можеше да види лавици от пода до тавана и кантонерки, пълни с материали.

Архивистът стана и протегна ръка.

— Уин Марпъл — представи се той. Беше рано оплешивял мъж на трийсетина години с конска опашка, начеващо шкембе, обаче запазил аурата на намигващата увереност на застаряващ Лотарио^[1].

Тя се представи и обясни своята задача: търси информация за 1876 г., убийствата на стръвницата, за престъпления и възможни прояви на банди в Роринг Форк.

Марпъл започна дълъг отговор, като много скоро се прехвърли на темата, която му беше любима той самия. Кори научи, че той, Марпъл, някога е бил в олимпийския отбор по ски и е тренирал в Роринг Форк, заради което се влюбил в града; че все още е отличен скиор и страхотен пич извън пистата; и че няма как да я пусне в архива без нужните документи и разрешения, без да споменаваме определена и по-тясна област на взаимодействие.

— Нали разбираш — продължи той, — експедиции за улов на информация не са разрешени. Много от тези документи са частни и са поверителни, противоречиви или — тук й намигна още веднъж — скандални по своята същност.

Тази реч бе придружена с няколко облизвания на устните и плъзгане на алчен поглед по тялото на Кори.

Тя си пое дълбоко дъх и си припомни поне веднъж да не си бъде най-големият враг. Много мъже просто не можеха да не бъдат тъпанари. А тя имаше нужда от тези архиви. Ако отговорът за тези убийства не беше тук, вероятно е бил изгубен завинаги.

— Бил си в олимпийския отбор по ски? — попита с глас, пълен с фалшива възхита.

Това предизвика нов поток самохвалство, включително информация как щял да спечели бронзов медал, ако не му бяха попречили състоянието на пистата, температурата на въздуха, съдиите… Кори престана да слуша, но не спираше да кима и да се усмихва.

— Страхотно — възкликна тя, когато осъзна, че е свършил. — Досега не бях срещала олимпиец.

Уин Марпъл имаше още много да разказва по въпроса. След пет или десет минути Кори в отчаянието си се съгласи да излезе с него в събота вечерта и в замяна получи пълен и неограничен достъп до архива.

Уин се повлече след нея в елегантните, но западнали помещения, пълни с хартия. В добавка към неволите й документите бяха само грубо подредени хронологично, без някой да си направи труда да ги организира по предмети.

Уин вече ревностно носеше папки, а Кори, седнала на дълга маса, покрита със сукно, започна да ги прелиства. Бяха смесени и объркващи, пълни с неприсъщи и поставени на погрешното място материали. Стана ясно, че който ги беше събирал в папките, е бил или небрежен, или пълен идиот. Докато прехвърляше връзка след връзка, помещението се изпълни с миризмата на гниеща хартия и стар восък.

Минутите преляха в часове. Помещението беше прекалено топло, светлината недостатъчно и очите й започнаха да парят. Дори Уин най-накрая се умори да говори за себе си. Листовете бяха сухи и при всяко разгръщане във въздуха се вдигаше прах. Имаше купчини неразбираеми правни документи, регистри, клетвени показания, протоколи от заседания на голямо жури от съдебни заседатели, смесени с планове, отчети от проучвания, оценки на съдържанието на сребро, споразумения за сътрудничество в разработването на мини, ведомости със заплати, описи, заповеди за работа, акции без стойност, фактури и несвързани с нищо плакати и хвърчащи листове. От време на време сред документите изскачаше шарен афиш, обявяващ пристигането на някоя гърдеста кралица на бурлеската или група, играеща фарсове.

Не много често Кори попадаше на документ от известен интерес — наказателна жалба, препис от криминално дело, плакати „Издирва се…“, полицейски доклади, които се отнасяха до нежелани елементи и приходящи заподозрени, обвинени в различни престъпления. Обаче нямаше нищо, което да се набива в очи, нищо за банди от луди, нито за някого с мотив да убие и изяде единайсет миньори.

Редовно се натъкваше на името Стафърд, особено в документите, отнасящи се до работещите по топенето и рафинирането на метала. Тези страници бяха особено противни, защото включваха счетоводни книжа, в които се изброяваха убити работници и повредено оборудване, както и сумите, изплатени на вдовиците и сираците, които никога не надвишаваха пет долара. Повечето от сумите бяха обозначени с 0,00 и бележка „без плащане/грешка на работника“. Имаше данни за работници с отрязани крайници, отровени или ранени по друг начин по време на работа, които след това са били уволнявани без никаква компенсация или подкрепа.

— Какви гадни отрепки — измърмори на себе си Кори, докато подаваше поредната купчина хартия на Уин.

По едно време изскочи рекламна листовка, която привлече вниманието й.

Теория по естетиката

Лекция от

г-н Оскар Уайлд от Лондон, Англия

 

Практическото приложение на естетическата теория с наблюдения върху изящните изкуства, личната украса и украсата на жилището.

 

Ще бъде изнесена в голямата галерия на мината „Сали Гудуин“ в неделя следобед на 2 юни от два и половина часа. Цена на билетите: седемдесет и пет цента.

Кори едва не избухна в смях — толкова причудливо й се стори написаното. Това сигурно беше лекцията, на която Уайлд е чул историята за убийствата на гризлито. Към листовката бяха закачени сноп други листовки, писма и бележки за лекцията. Изглеждаше нелепо грубите миньори от Роринг Форк да изпитват какъвто и да е интерес към теорията на естетиката, да не говорим за личната украса или тази на жилищата им. Обаче според всички разкази лекцията имала голям успех и завършила с овации и ставане на крака. Може би причината беше в Уайлд с неговото ексцентрично облекло и суетното му маниерничене или свръхестествената му духовитост. Горките миньори от Роринг Форк не са имали никакви други забавления, освен ходенето по курви и пиенето.

Тя бързо запрелиства закачените към рекламната листовка документи и попадна на една забавна бележка, писана на ръка — очевидно писмо на миньор до неговата жена на Изток. В него нямаше и грам пунктуация:

Скъпа жено в неделя тук чете лекция господин Оскар Уайлд от Лондон След лекцията господин Уайлд се разговори с миньорите и работягите обаче докато го чаках да поговоря с него онзи дърт пияница Суинтън го държеше за копчето на жилетката и му разказа някаква история, от която горкият човечец побеля като привидение, че си помислих дали няма да падне и да изгуби съзнание…

Уин, който надничаше през рамото й, също я прочете и изпръхтя презрително:

— Неграмотен копелдак. — Той почука с пръст по рекламната листовка. — Обзалагам се, че от това могат да се изкарат пари.

— Сигурна съм — отговори Кори, поколеба се малко, после отново захвана документите с кламер. Колкото и да беше привлекателно писмото на миньора, беше твърде далече от целта на нейната теза, за да включи и него.

Тя бутна купчината документи настрана и се прехвърли на следващата папка. Забеляза, че докато отнасяше предишната папка, Уин извади рекламната листовка и я пъхна на друго място. Сигурно щеше да я продаде на някой интернет аукцион.

Каза си, че това, което прави той, не е нейна работа. Пристигна следващата голяма купчина, после още една. Повечето от документите бяха свързани с изкопните работи и рафинирането. Този път без изключение бяха свързани със семейство Стафърд, което по всички показатели беше станало по-потисническо с нарастването на личното си богатство и власт. Изглежда фамилията бе оцеляла по време на борсовата паника през 1893 г. без особени загуби и дори се бе възползвала от възможността да купи участъци и мини за малка част от истинската им стойност. Имаше множество избелели карти на участъка с мините, както и на всяка мина, галерия и тунел, грижливо отбелязани и обозначени. Странно беше, че нямаше почти никакви материали за работата на топилните.

В този момент един документ я накара да замре. Беше пощенска картичка от Хаулънд Стафърд до жена на име Дора Тифани Кърмоуд, датирана 1933 г. Започваше със:

Скъпа братовчедке…

— Божичко! — избъбри Кори, — онази кучка Кърмоуд е роднина на семейството, което е изстискало този град.

— За кого говориш? — попита Уин.

Тя стовари длан върху документа.

— Бети Кърмоуд. Ужасната кучка, която управлява „Хайтс“. Тя е роднина на Стафърд — притежателите на топилнята по времето, когато Роринг Форк е бил миньорски град. Направо не е за вярване.

Едва тогава Кори осъзна каква грешка е направила. Уин Марпъл се наду и заговори укорително като някоя стара мома.

— Госпожа Кърмоуд е най-финият и най-любезният човек в този град.

Кори предприе бързо отстъпление.

— О, съжалявам. Аз просто… тя е причината да ме вкарат в затвора… не знаех, че ти е приятелка.

Нейното притеснено извинение, изглежда, свърши работа.

— Разбирам, че си й сърдита за това, но аз мога да гарантирам за нея. Тя е добър човек. — Поредното намигване.

Браво на теб. След пет часа Кори не беше открила каквото и да било и сега беше вързана да излезе с този глупак, и то за нищо. Надяваше се срещата да мине бързо и на място, където Тед няма да може да ги види. А защо да не се престори в последния момент на болна? Да, точно това ще направи.

Тя погледна часовника си. Нямаше начин да успее да намери онова, което търсеше, в този ад от хартия. За първи път изпита усещането, че може би се е надскочила. Може би Пендъргаст беше прав. Вече разполагаше с достатъчно материал за отлична теза.

Тя стана.

— Виж, няма да се получи. По-добре да си вървя.

Уин я последва до предния салон.

— Съжалявам, че нямаше повече късмет. Обаче поне… — той отново намигна — успяхме да си уговорим среща.

Определено щеше да се престори на болна.

Той се наведе към нея — без съмнение прекалено близо.

— Удоволствието беше мое.

Тя изведнъж се закова на място. Какво беше това на задника й? Направи половин крачка назад и се обърна, но ръката я последва като пипало на октопод и този път леко стисна едната й задна буза.

— Дръж си ръцете на мястото — каза ледено тя и отблъсна ръката му.

— Ами… нали си уговорихме среща?

— И заради това можеш да ме хващаш отзад?

Уин загледа объркан.

— Ами… просто исках да бъда дружелюбен. Мислех, че ще ти хареса. Имам предвид, че не се случва всеки ден да излизаш с олимпиец, и реших… — Последното му похотливо намигване беше виновно. Кори застана пред него.

— Олимпиец? Кога за последен път си се виждал в огледалото? Ето какво щеше да видиш, ако го беше направил: оплешивяващ, шкембест загубеняк. Не бих излязла с теб дори да беше последният мъж на земята.

След това грабна палтото си и излезе навън, където студеният въздух я блъсна като стена.

Уин Марпъл седна зад бюрото си. Ръцете му трепереха, дишането му беше плитко и ускорено. Направо не можеше да повярва как се беше отнесла с него тази кучка. След цялата помощ, която й беше оказал! Излезе една от онези малоумни феминистки, които вдигат врява за всяко невинно потупване.

Уин беше толкова яростен и възмутен, че усещаше кръвта си да блъска като там-там в главата. Отне му няколко минути, докато се съвземе достатъчно, за да вдигне телефонната слушалка и да набере номер.