Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (5)

4.

Полицейското управление на Роринг Форк се намираше в стара сграда от червени тухли в класическия за Дивия запад викториански стил и беше изключително живописна. Издигаше се сред зелен парк на фона на величествените снежни върхове. Пред нея се извисяваше високата три метра и половина статуя на богинята на правосъдието Юстиция. Беше покрита със сняг и странното бе, че не носеше традиционната превръзка на очите.

Кори Суонсън се беше натоварила с книги за Роринг Форк и вече знаеше всичко за тази съдебна палата, известна заради неколцината прочути обвиняеми, които бяха минали през вратите й: от Хънтър С. Томсън^[1] до серийния убиец Тед Бънди. Знаеше, че Роринг Форк е страхотен курорт, тук се намираха най-скъпите недвижими имоти в страната. Това се оказа крайно неприятно, защото се оказа принудена да отседне в градче, наречено Базалт, на осемнайсет мили надолу по криволичещото шосе 82 и да се настани в скапания мотел „Клауд Найн“ с картонени стени и легло с дървеници. И всичко това за смайващата цена от 109 долара на вечер! Беше първият ден от декември и ски сезонът се готвеше да започне истински. От почасовата работа в „Джон Джей“ и останалите пари от пачката, която агент Пендъргаст я принуди да приеме миналата година, когато я отпрати да живее при баща си в един лош период, Кори беше спестила почти четири хиляди долара. Обаче стоте и девет долара на вечер, плюс храната и смешните трийсет и девет долара на лен за кола под наем от фирма с показателното име „Наеми вехтория“ щяха твърде бързо да излапат спестяванията й.

С една дума, нямаше никакво време за губене.

Проблемът беше, че в нетърпението си тезата й да получи одобрение, използва една малка лъжа. А може би не беше толкова малка? Каза на Карбоне и факултетския съвет, че е получила разрешение да изследва останките — един вид картбланш. Истината обаче беше, че няколкото й имейла до началника на полицията в Роринг Форк, който според нея имаше властта да разреши подобен достъп, останаха без отговор, а никой не й върна телефонните обаждания. Не че някой се беше държал грубо с нея — просто я бяха пренебрегнали.

Предния ден отиде лично в полицията и си уреди среща с началник Стенли Морис. Сега влезе в сградата и се упъти към рецепцията. За нейна изненада там не седеше някое плещесто ченге, а момиче, което й се стори по-младо и от нея. Беше доста хубаво, с кремав тен, черни очи и руса коса до раменете.

Кори тръгна към него и момичето се усмихна.

— Полицай ли си?

Момичето се засмя.

— Още не.

— Тогава си рецепционистка?

Момичето отново поклати глава.

— Карам си стажа в управлението през зимната ваканция. Днес по случайност съм на рецепцията. — Тя замълча. — Някой ден се надявам да работя в полицията.

— Аз също. Следвам в „Джон Джей“.

Момичето се усмихна.

— Наистина ли?

Кори протегна ръка:

— Казвам се Кори Суонсън.

Момичето я пое.

— Джени Бейкър.

— Имам среща с началник Морис.

— О, да. — Джени погледна в тетрадката за срещи. Очаква те. Направо влез.

— Благодаря. — Началото беше добро. Кори се опита да преодолее своята нервност и да не мисли какво би се случило, ако началникът й откаже достъп до останките. Най-малкото тезата й зависеше от това. Освен това вече беше похарчила цяло състояние, докато дойде тук. Самолетни билети, които никой нямаше да й възстанови, и всичко останало.

Вратата на началническия кабинет беше отворена и щом влезе, мъжът се изправи зад бюрото си, заобиколи го и я посрещна с протегната ръка. Тя беше смаяна от външния му вид: нисък, закръглен и весел наглед човек със сияещо лице, плешиво теме и смачкана униформа. Кабинетът му отразяваше това впечатление за липса на официалност със старите си удобни кожени мебели и писалище, върху което в красив хаос бяха натрупани документи, книги и семейни снимки.

Началникът я поведе към единия ъгъл, където бяха подредени столове за гости и масичка. Възрастна секретарка внесе поднос с кафе в картонени чашки, захар и сметана. Кори, която още страдаше от часовата разлика, си взе кафе, но пропусна обичайните четири лъжички захар. Видя обаче, че началникът Морис май си сложи не по-малко от пет.

— Е — започна Морис, облягайки се удобно, — изглежда имате много интересен проект, свързан с това място.

— Благодаря — отговори Кори. — Благодаря, че ме приехте веднага.

— Винаги съм се интересувал от миналото на Роринг Форк. Изядените от мечката неизменно са били част от местните знания или поне за онези, които познават историята. Днес, за съжаление, те са малцинство.

— Изследователският проект представлява страхотна възможност — започна Кори да излага грижливо запомнените си опорни точки. — Истинска възможност да се постигне напредък в съдебните експертизи. — Почувства, че й израстват криле, защото началник Морис слушаше внимателно, отпуснал замислено брадичка върху меката си ръка. Кори спомена всички по-важни точки: как нейният проект със сигурност ще привлече вниманието на пресата в страната и това ще рефлектира върху полицейското управление в Роринг Форк; колко високо ще оцени „Джон Джей“ — водещият правоохранителен колеж в страната — неговото съдействие; как тя, естествено, ще работи в близко сътрудничество с него и ще спазва напълно установения ред. След това се впусна да излага преработена разновидност на своя живот: как цял живот е искала да стане полицай; как спечелила стипендия в „Джон Джей“; колко здраво е работила. И завърши ентусиазирано колко много се възхищава от неговото положение, колко хубаво е да имаш възможността да работиш в толкова интересна и красива община. Тя разду здраво нещата и със задоволство виждаше, че той реагира с кимания, усмивки и различни шумове, изразяващи одобрение.

Когато свърши, се изсмя колкото беше възможно по-естествено, после обяви, че се е разприказвала доста и сега би желала да чуе какво мисли той.

Щом чу това, началник Морис отпи глътка кафе, прочисти гърлото си, похвали я за упоритата й работа и предприемчивост, каза колко високо цени посещението й и отново колко интересен му се струва нейният проект. Наистина. Разбира се, ще трябва да го обмисли и да се посъветва с местната служба по съдебна медицина, с историческото дружество и неколцина други, за да ги попита за тяхното мнение. Сигурно трябва да включи и градския прокурор… Той допи кафето си и положи ръце на подлакътниците на стола, все едно се готви да стане и да сложи край на срещата.

Катастрофа. Кори си пое дълбоко дъх.

— Мога ли да бъда напълно откровена?

— Да, защо?

— Отне ми цяла вечност да събера парите за този проект. Освен следването трябваше да работя на две места. Роринг Форк е един от най-скъпите градове в страната и пребиваването ми тук струва цяло състояние. Ще фалирам, докато чакам разрешение.

Тя направи пауза, за да си поеме дъх.

— Честно казано, началник Морис, ако се съветвате с всички тези хора, това ще отнеме много време, най-малко седмици. Всеки ще има различно мнение. И накрая каквото и решение да вземете, все някой ще се почувства пренебрегнат. Така проектът може да стане спорен.

— Спорен — повтори началникът с нотки на тревога и отвращение в гласа.

— Мога ли да направя алтернативно предложение?

Началникът изглеждаше леко изненадан, но не и раздразнен от това.

— Разбира се.

— Както предполагам, вие разполагате с нужната власт да ми дадете разрешение. Така че… — Тя направи пауза, после реши да го изложи напълно откровено. — Ще ви бъда безкрайно благодарна, ако ми разрешите още сега, за да мога да почна колкото може по-скоро проучването си. Нужни са ми само няколко дни с останките, както и възможността да взема с мен няколко кости за по-нататъшен анализ. Това е всичко. Колкото по-бързо стане, толкова по-добре за всички. Костите си лежат там. Мога да си свърша работата, без някой да забележи каквото и да било. Не давайте време на хората да повдигнат възражения. Моля, началник Морис, толкова е важно за мен!

Този апел прозвуча по-отчаяно, отколкото възнамеряваше, въпреки това видя, че отново му беше направила впечатление.

— Така — започна началникът след още прочиствания на гърлото, хъмкания и паузи. — Разбирам. Хм. Не искаме разправии.

Той се наклони встрани над стола и се провикна към вратата:

— Шърли? Моля, още кафе!

Секретарката се върна с още две картонени чаши. Началникът отново изсипа удивително количество захар в чашата си, заигра се с лъжицата, сметаната и накрая започна безкрайно да я разбърква, докато челото му си оставаше смръщено. Най-накрая остави пластмасовата лъжичка и отпи голяма глътка.

— Клоня към вашето предложение — обяви той. — Много. Ето какво. Още е сутрин. Сега ще ви заведа там, ще ви покажа ковчезите. Разбира се, няма да можете да боравите с останките сега, но ще добиете представа за какво става дума. И ще ви дам отговор утре сутринта. Това устройва ли ви?

— Напълно. Благодаря!

Началник Морис засия.

— Да си остане между нас, но можете да разчитате на положителния ми отговор.

Когато станаха. Кори трябваше да положи усилия да не се хвърли на врата на полицая.