Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (2)

1.
Днес

Кори Суонсън за трети път влезе в женската тоалетна, за да провери как изглежда. Много неща се бяха променили у нея, след като се бе прехвърлила в колежа по криминално право „Джон Джей“ като второкурсничка. „Джон Джей“ беше консервативно място. Беше се съпротивлявала известно време, но накрая осъзна, че трябва да порасне и да се включи в играта на живот, вместо завинаги да се държи като бунтовник. Нямаше ги вече лилавите коси, пиърсинга, черното кожено яке, черните сенки под очите и други готик атрибути. Нищо не можеше да направи срещу татуираната на тила й лента на Мьобиус, като изключим сресването на косата назад и носенето на високи яки. Обаче знаеше, че някой ден ще трябва да се отърве и от нея.

Ако ще играе играта, ще го прави добре.

За съжаление нейното лично преобразяване се беше случило твърде късно за ментора й, бивше нюйоркско ченге, върнало се в университета и станало професор. Имаше чувството, че първото му впечатление от нея беше на нарушителка. Нищо от онова, което беше направила, откакто се бяха запознали, не го бе изтрило. Ясно беше, че е недоволен от нея. Вече беше отхвърлил първото й предложение за Роузуеловата теза, което включваше пътуване до Чили за посмъртен анализ на костни останки, открити в масов гроб на селяни комунисти, убити от режима на Пиночет през 70-те години на XX век. Твърде далече, каза той, прекалено скъпо за изследователски проект и като оставим това настрана, вече е стара история. Когато Кори отговори, че точно в това е смисълът — гробовете са стари и изискват специални съдебни техники — той смотолеви нещо за набъркване в чужди политически спорове, пък и комунистически.

Сега тя имаше нова идея за теза, дори по-добра, и беше готова да направи почти всичко, за да я види осъществена.

Докато се оглеждаше, подреди няколко кичура коса, освежи консервативното си червило, понамести сивото камгарно сако на костюма и набързо си напудри носа. Сама едва се разпознаваше. Боже, направо можеше да бъде сбъркана с млада републиканка — толкова по-добре!

Кори излезе от женската тоалетна и закрачи енергично надолу по коридора. Консервативните й обувки с високи токчета тракаха професионално по твърдия балатум. Както обикновено вратата на нейния научен ръководител беше затворена. Тя почука енергично и уверено. Отвътре се чу глас:

— Влез.

Кори влезе. Както винаги кабинетът блестеше от чистота. Книгите и списанията бяха изравнени с ръбовете на лавиците, удобните кожени мебели излъчваха уют. Професор Грег Карбоне седеше зад голямото си бюро. Повърхността му от полиран махагон беше свободна от книги, листове, семейни снимки или разни дреболии.

— Добро утро, Кори — поздрави Грег, докато ставаше и закопчаваше синьото си сако от шевиот. — Моля, седни.

— Благодаря, професоре. — Знаеше, че обича да го наричат така. Горко на студента, който се обърне към него с „господине“ или още по-лошо с Грег.

Карбоне беше впечатляващо привлекателен мъж с прошарена коса, прекрасни зъби, стегнат и в отлична форма. Обличаше се добре, беше красноречив, интелигентен, имаше успех и приятен глас. Всичко, което правеше, нравеше добре и в резултат на това беше наистина пълен задник.

— Е, Кори — започна Карбоне, — днес изглеждаш добре.

— Благодаря, доктор Карбоне.

— Нямам търпение да чуя новата ти идея.

— Благодаря. — Кори отвори чантата си (никакви раници в „Джон Джей“) и извади от нея папка, която остави в скута си. — Сигурна съм, че сте чели за археологическите проучвания в парка пред градския съвет. До мястото, където е бил старият затвор, известно като Гробниците.

— Разкажи ми.

— Управата на парка започнала да разкопава малко гробище на екзекутирани престъпници, за да освободи място за входа на нова метростанция.

— А, да. Четох за това — кимна Карбоне.

— Гробището е използвано от 1858 до 1865 година. След 1865 всички погребения на екзекутирани се извършвали на остров Харт и си остават недостъпни.

Карбоне кимна бавно. Изглеждаше заинтересуван и тя се почувства окуражена.

— Мисля, че това ще бъде чудесна възможност да се проучат остеоложки тези скелети, за да проверим дали тежкото детско недохранване, което, както знаете, оставя остеоложки маркери, може да се съпостави с криминалното поведение.

Карбоне кимна отново.

— Ето, тук съм изложила всичко. Тя остави предложението на плота. — Хипотези, методология, контролна група, наблюдения и анализ.

Карбоне постави ръка върху папката, придърпа я към себе си и започна да я прелиства.

— Има няколко причини, заради които това е голяма възможност — продължи младата жена. — Първо, градът има добре запазени документи за екзекутираните престъпници — имена, криминални досиета и документите от съдебните процеси. Онези, които са били сираци, са отгледани в Дома на трудолюбието в прословутия нюйоркски район Файв Пойнтс — горе-долу на половин дузина са запазени и детските досиета. Всички били екзекутирани по един и същ начин — чрез бесене, затова и причината за смъртта е една и съща. Освен това гробището е използвано само седем години, така че всички останки са в общи линии от едно и също време.

Тя направи пауза. Карбоне бавно прелистваше страниците една по една — очевидно четеше. Нямаше начин да разбере какво мисли — лицето му беше безизразно.

— Поразпитах и изглежда отдел „Паркове и градски градини“ ще се съгласи студент от „Джон Джей“ да изследва останките.

Бавното прелистване на страниците бе преустановено.

— Свърза ли се вече с тях?

— Да, просто опипване на почвата…

— Опипване на почвата… Свързала си се с общинска служба, без предварително да поискаш разрешение?

Опааа!

— Не исках да ви поднеса проект, който по-късно би могъл да бъде спрян от външни институции. Това грешка ли е?

Настъпи дълго мълчание, последвано от:

— Не си ли чела студентския справочник?

Кори беше обхваната от мрачно предчувствие. Беше го чела, разбира се, но когато я приеха. А това беше преди повече от година.

— Скоро не съм.

— В справочника е казано недвусмислено — недипломираните студенти не могат да ангажират други общински организации, освен официално чрез университета. Причината е, че ние сме общинска образователна институция, както знаеш. Висш колеж на Нюйоркския градски университет. Каза това меко, почти мило.

— Аз… Съжалявам. Не си спомням, че го е имало в справочника. — Тя преглътна, усещайки нарастваща паника. И гняв. Това беше такава невероятна малоумщина. Обаче се насили да запази спокойствие.

— Става дума само за няколко телефонни разговора. Напълно неофициално.

Той кимна.

— Сигурен съм, че не си нарушила университетските наредби нарочно. — Започна отново бавно да прелиства страниците, без да я поглежда. — Обаче така или иначе откривам други проблеми в твоето предложение за теза.

— Така ли? — На Кори й призля.

Тази идея, че недохранването води до престъпления… Идеята е стара и при това неубедителна.

— Е, на мен ми се струва, че заслужава да се провери.

— По онова време почти всички са били недохранени, но не всички са станали престъпници. Освен това идеята напомня за една… как да кажа… определена философия, която смята, че по принцип криминалното поведение се дължи на нещастни обстоятелства в детството на човека.

— Обаче недохранването… тежкото недохранване може да предизвика неврологични промени и с това конкретни увреждания. Това не е философска, а научна идея.

Карбоне вдигна папката с предложената тема.

— Още сега мога да предскажа резултата: ще откриеш, че тези екзекутирани престъпници са били недохранвани в детството си. Всъщност истинският въпрос е защо толкова малък процент от тези гладни деца започват да вършат углавни престъпления. А твоят изследователски план не го взима под внимание. Съжалявам, но така няма да се получи.

С тези думи Грег Карбоне отвори пръсти и папката леко се приземи на неговото бюро.