Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пендъргаст (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Дъглас Престън; Линкълн Чайлд

Заглавие: Белият огън

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-657-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4645

История

  1. — Добавяне

12.

Кори Суонсън влезе в ресторанта на хотел „Себастиан“ и се озова в смайваща със своята елегантност обстановка. Беше издържана в стила на деветдесетте години[1], известни като „веселите“. Тапетите бяха от червено кадифе, лъснатите бронзови полилеи с чашки от кристално стъкло, махагонови маси от викторианската епоха и столове с тапицирани с коприна и инкрустирани със злато. Витрина от кристално стъкло гледаше към коледното осветление на Мейн стрийт и покритите със смърчове склонове на планината, ски пистите и планинските върхове зад тях.

Макар да беше почти полунощ, ресторантът беше пълен, навсякъде се носеше шумоленето на гласовете, смесено със звъна на посуда и лекия тропот от стъпките на забързаните келнери. Светлината беше приглушена и й отне известно време, за да открие самотната фигура на Пендъргаст, седнал на една ненабиваща се на очи маса до витрината.

Тя махна с ръка на предложението на метрдотела да й помогне — все още носеше дрехите си от затвора, и се отправи към масата на Пендъргаст. Той се изправи да я посрещне и протегна ръка. Тя се удиви от външния му вид: изглеждаше още по-блед, слаб и аскетичен. Някак си думата пречистен му подхождаше най-много.

— Радвам се да те видя, Кори. — Той улови ръката й в своята, хладна като мрамор, след това издърпа стол за нея да седне. Тя се отпусна на него.

Беше се упражнявала какво да каже, но сега всичко се изля в объркан поток:

— Не мога да повярвам, че съм свободна. Как бих могла някога да ти се отблагодаря? Бях смазана, искам да кажа, затънала до гуша в лайна, нали разбираш, вече ме бяха насилили да приема десет години — наистина смятах, че с живота ми е свършено — благодаря ти, благодаря за всичко. Благодаря, че ми отърва задника, че ме спаси от моята невероятна, неправдоподобна глупост. Толкова съжалявам, честна дума, много съжалявам…

Вдигната му ръка прекъсна нейните словоизлияния.

— Нещо за пиене? Може би вино?

— Ама аз съм само на двайсет.

— О. Значи ще поръчам бутилка за мен. — Той взе подвързаното с кожа меню с вината, което беше толкова дебело, че би могло да послужи за оръдие на убийство.

— Тук със сигурност е по-хубаво, отколкото в затвора — отбеляза Кори, докато се оглеждаше, попивайки обстановката, аромата на храна. Беше трудно за вярване, че само допреди няколко часа още беше зад решетките, а животът й — напълно съсипан. Обаче агент Пендъргаст отново се бе появил подобно на ангел хранител и промени всичко.

— Отне им повече време да попълнят документите, отколкото смятах — отбеляза той, докато прелистваше менюто. — За щастие ресторантът „Себастиан“ е отворен до късно. Бутилка „Шато Пишон Лонгвил“ от 2000 година ще свърши работа, нали?

— Не разбирам нищичко от вина. Съжалявам.

— Трябва да се научиш. Това е едно от истинските и древни забавления, които правят човешкото съществуване поносимо.

— Хм, зная, че може би сега не е моментът… но трябва да попитам… — Кори почувства, че се изчервява. — Защо ме спаси по този начин? И защо си създаваш всички тези неприятности заради мен? Искам да кажа, измъкна ме от Медисин Крийк, плати пансиона ми, помагаш ми за семестриалните такси в „Джон Джей“… защо? Аз съм просто един неудачник.

Той я погледна със загадъчен поглед.

— Агнешко за двама по колорадски много ще отива на виното. Научих, че тук го готвят чудесно.

Тя хвърли поглед на менюто. Честно казано, умираше от глад.

— Звучи добре.

Пендъргаст махна на келнера и поръча.

— Както и да е, ако се върнем на онова, което казах преди малко… искам веднъж завинаги да науча защо ми помагаш през всички тези години? Особено след като не спирам с издънките.

Отново този неразгадаем поглед.

Издънки? Виждам, че увлечението ти по прелестни евфемизми още не е свършило.

— Знаеш какво искам да кажа.

Той отново се вторачи в нея. Стори й се цяла вечност, преди да каже:

— Може би някой ден от теб ще стане добър полицай или съдебен експерт. Заради това. Няма друга причина.

Тя почувства, че отново се изчервява. Не беше сигурна дали този отговор й харесва. Дощя й се да не беше задавала този въпрос.

Пендъргаст отново се зае с менюто за вината.

— Не е за вярване колко френски вина от забележителни реколти са стигнали до този малък град по средата на планините. Искрено се надявам, че скоро ще бъдат изпити. Тази надморска височина е твърде нездравословна за бордото. — След това остави менюто на масата. — А сега, Кори, разкажи ми подробно какво забеляза по костите на господин Емет Баудри.

Тя преглътна. Пендъргаст беше толкова шибано… затворен.

— Разполагах само с няколко минути да проуча костите. Обаче съм сигурна, че човекът не е бил убит от гризли.

— Доказателства?

— Направих няколко снимки, но конфискуваха чипа. Мога да ти кажа какво видях или поне смятам, че видях.

— Отлично.

— Първо, по черепа имаше следи като от удар с камък. А по дясната бедрена кост — следи, сякаш оставени от тъп инструмент. Доколкото можах да видя, нямаше следи от костна реакция или инфекциозен процес.

Бавно кимване.

Тя продължи с нарастваща увереност:

— Стори ми се, че има бледи следи от човешки зъби по някои от порестите кости. Те бяха доста слаби и тъпи, а не остри като от мечка. Мисля, че трупът е бил канибализиран.

В увлечението си беше повишила глас и изведнъж осъзна, че се е чуло много по-далеч, отколкото беше възнамерявала. Хората от близките маси я зяпаха.

— Опа. — Тя сведе поглед към подредената пред нея посуда.

— Казала ли си на някого? — попита Пендъргаст.

— Още не.

— Добре. Мълчи си, защото това само ще предизвика неприятности.

— Но аз имам нужда от достъп и до други останки.

— Работя по въпроса. Надявам се, че ще намерим наследници и на останалите миньори. Разбира се, след това трябва да получим разрешение.

— О. Благодаря, но мисля, че мога и сама да се справя с тези неща. — Тя направи пауза. — Ъъъ… колко време смяташ да останеш? Няколко дни?

— Толкова хубав, малък, егоистичен и богат град. Не мисля, че съм виждал нещо подобно. Толкова е очарователен сега, в навечерието на Коледа.

— Значи ще останеш… дълго?

— А, ето го и виното.

Беше донесено с две големи чаши. Кори гледаше, докато Пендъргаст мина през целия церемониал: завъртя виното в чашата, подуши го, опита го, после още веднъж.

— Съжалявам, но мирише на тапа — обяви той на келнера. — Моля, донесете друга бутилка. Но за по-сигурно нека е от реколта две хиляди и първа.

След многословни извинения, келнерът бързо отнесе бутилката и чашата.

— Мирише на тапа? — попита Кори. — Какво значи това?

— Замърсител на виното. Придава му вкус, който напомня, да речем, мокро куче.

Пристигна новата бутилка и Пендъргаст мина през същата рутина, само че този път кимна одобрително. Келнерът напълни чашата му, после се обърна към нея, тя вдигна рамене и той напълни и нейната чаша.

Кори отпи. Имаше вкус на вино. Нито повече, нито по-малко.

— Почти толкова добро е, колкото онова „Матеус“, което пиехме в Медисин Крийк.

— Виждам, че все още обичаш да ме дразниш.

Тя отпи още една глътка. Беше удивително колко бързо избледняваше споменът за затвора.

— Като стана дума за освобождаването ми — как успя да го направиш?

— Случайно се връщах в Ню Йорк, когато получих второто ти писмо.

— Умори ли се най-сетне да обикаляш света?

— Донякъде твоето първо писмо ме накара да се върна.

— И защо?

Вместо да й отговори, Пендъргаст се вторачи в рубинената течност в чашата си.

— Извадих късмет да открия толкова бързо капитан Баудри. Обясних й всичко откровено: как нейният прародител грубо е изровен от историческия му гроб, за да се освободи място за СПА. Обясних й коя си, какъв е произходът ти, как началникът ти е обещал разрешение, после се е отметнал. Разказах й за глупавото ти проникване в склада и как са те хванали. След това споменах, че те очаква десетгодишна присъда.

Той отпи от виното си.

— Капитанът веднага схвана положението. Тя не искаше ти да бъдеш, както тя се изрази, „преебана по този начин“. Повтори израза няколко пъти, като го подчертаваше, което ме наведе на мисълта, че има опит в това отношение. Може би от армията. Както и да е, двамата съчинихме едно много въздействащо писмо, в което, от една страна, заплашваше да се оплаче във ФБР, а от друга, ти разрешаваше да проучиш останките на нейния прапрапрадядо.

— О — възкликна Кори, — значи така си ме измъкнал?

— Този следобед имаше доста бурна среща на гражданите и общината, на която им представих писмото на капитана. — Пендъргаст си позволи съвсем лека усмивка. — Моята презентация излезе много резултатна. В утрешния вестник можеш да прочетеш всичко за станалото.

— Добре, ти ми спаси задника, за което никога не мога да ти се реванширам. И моля, благодари на капитан Баудри от мое име.

— Ще го направя.

В ресторанта се понесе силен шепот, настъпи раздвижване, неколцина клиенти се бяха обърнали към витрините, други бяха станали от местата си и сочеха. Кори проследи посоката, в която гледаха, и видя малко жълто трепкане на склона на един от близките хребети. Докато гледаше, то бързо порасна и стана по-ярко. Сега още от посетителите на ресторанта бяха станали от местата си, някои се шурнаха към прозорците. Врявата се усили.

— Мили боже, това е пожар! — каза Кори, която също се изправи, за да вижда по-добре.

— Така изглежда.

Огънят се разрасна със стряскаща бързина. Изглежда къщата беше голяма, защото пламъците я обгръщаха с нарастваща сила. Люшкаха се в нощния въздух и бълваха стълбове искри и пушек към небето. Някъде в града започна да вие сирената на пожарна, последвана скоро от още една. Сега всички в ресторанта стояха прави и очите им бяха залепени за обгърнатата от пламъци къща на склона. Ужас обзе хората и настъпи тишина, нарушена от самотен глас, който се провикна:

— Това е къщата на Бейкър горе в „Хайтс“!

Бележки

[1] Американски носталгичен термин за десетилетието на 90-те години на XIX век, макар то да се характеризира с икономически трудности. — Б.пр.