Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (24)

23.

Кори паркира наетия „Форд Фокус“ на прострялата се нашироко автомобилна алея на Рейвънс Ръвин Роуд №1 — с други думи, къщата на Файн — и слезе. Беше почти полунощ и ниско на небето висеше бледа луна, която оцветяваше боровете в синьо на фона на кремавото легло от бял сняг, прорязано от сенки. Снежеше слабо и тук, в тази прилична на купа долина на ръба на клисурата, Кори имаше чувството, че се намира в обърнато обратно детско преспапие със снежинки. Пред нея шестте гаражни врати изпъкваха на фона на циментовата автомобилна алея като големи сиви зъби. Изгаси двигателя — заради някаква приумица Файн не искаше тя да използва гаража — и слезе от колата. Закрачи към най-близката врата, свали ръкавицата и набра кода. Когато вратата започна да се издига на металните си релси, Кори се обърна изведнъж и рязко си пое дъх.

Отстрани в сянката на гаража се забелязваше някаква форма. В първия момент Кори не можа да разбере какво е това, но когато лампата на двигателя на гаражната врата осигури слаба светлина, тя различи малко куче, което трепереше в мрака.

— Хубава работа — каза Кори и клекна до него. — Какво правиш тук навън?

Кучето се приближи със скимтене и облиза ръката й. Беше помияр, вероятно смесица между дребно ловно куче и кокер, с увиснали уши, големи тъжни кафяви очи и козина на бели и кафяви петна. На врата му нямаше каишка. — Не можеш да останеш навън. Влизай — покани го тя.

Кучето я последва с готовност в гаража. Кори се приближи до пулта за управление с множество бутони и натисна този за клетката, в която беше влязла. Гаражът беше празен — нелепа бетонна шир. Отвън се чуваше стенанието на вятъра, докато разклащаше дърветата. Защо, по дяволите, да не може да паркира вътре?

Тя погледна кучето, което гледаше нагоре към нея и махаше с опашка. В очите му се четеше отчаяна надежда. Майната му на господин Файн — кученцето ще остане.

Кори изчака вратата на гаража напълно да се затвори, преди да отключи вратата на къщата и да влезе. Вътре беше почти толкова студено, колкото навън. Мина през пералното помещение с толкова големи машини, че биха могли да обслужват цял батальон, покрай килер, който беше по-голям от апартамента на нейния баща, после излезе в коридора, който се простираше пред цялата къща. Тръгна по него с кучето по петите си, докато изви веднъж, след това втори път, следвайки контурите на клисурата, покрай голямо помещение след голямо помещение, пълни с неудобни наглед авангардистки мебели. Самият коридор бе претрупан с африкански статуи с големи шкембета и дълги гневни лица, с издълбани очи, които сякаш я следваха, докато минаваше край тях. Високите панорамни прозорци в различните помещения от лявата й страна нямаха пердета и ярката луна хвърляше раирани сенки по бледите стени.

Снощи — първата й нощ в къщата — Кори бе изучила втория стаж и мазето, за да се запознае с разположението. Горният етаж се състоеше от огромна главна спалня с две бани, стаи за дрехи, още шест необзаведени спални и множество бани за гости. В основното мазе имаше фитнес зала, боулинг с две алеи, машинно помещение, плувен басейн (празен) и няколко складови помещения. Беше направо вулгарно, къщата да бъде толкова голяма и толкова празна.

Най-накрая стигна до края на коридора, при вратата, която водеше в малката й стая. Влезе, затвори и пусна малката електрическа печка в помещението, което беше избрала за себе си. Извади няколко купи от шкафа и приготви импровизирана вечеря от бисквити и зърнена закуска за кучето. Утре, ако не успее да намери собственика, ще купи малко суха храна.

Наблюдаваше малкото животинче на кафяви и бели петна как се храни лакомо. Горкото същество беше умряло от глад. Макар и помияр, беше мило животинче с голям рошав перчем, който падаше върху очите му. Напомни й Джек Корбет, съученик от седми клас някога в Медисин Крийк. Косата падаше върху лицето му по същия начин.

— Ще се казваш Джек — обяви тя на кучето, което вдигна очи към нея и замаха с опашка.

За миг се замисли дали да не си направи чаша билков чай, но се почувства твърде уморена да положи толкова усилия. Вместо това се изми, бързо си сложи пижамата и се пъхна между ледените завивки. Чу потракването на нокти, защото кучето дойде и се настани пред долния край на леглото.

Постепенно телесната й топлина и усилията на печката, пусната на максимум, притъпиха студа. Кори реши да не чете, защото предпочиташе да използва електричеството за отопление, вместо за четене. Постепенно щеше да увеличава количеството ток, от което имаше нужда, докато Файн не се оплаче.

Мислите й се върнаха на срещата й с Тед. Беше сериозен, забавен, мил и малко глупав. Обаче нали от ски феновете се очаква да бъдат малко тъпи? Красив, глупав и безгрижен. Но не беше някой въздухар — имаше си принципи. При това идеалистични. Тя се възхищаваше на неговия стремеж към независимост — да напусне голямата къща на родителите си и да заживее в малък апартамент в центъра.

Обърна се и започна бавно да й се доспива. Тед беше секси, а на всичко отгоре и мило момче, но й се искаше да го опознае малко по-добре, преди…

Някъде от далечните простори на къщата над главата й се чу силен удар.

Тя седна в леглото напълно разсънена. Мамка му, какво беше това?

Остана неподвижна. Единствената светлина в помещението беше заревото от реотаните на електрическата печка. Докато седеше внимателно заслушана, чу тъжния писък на вятъра, който вилнееше из тясната долина.

Нищо повече не се чу. Сигурно е бил някой изсъхнал клон — отчупен от вятъра, се е стоварил върху покрива.

Бавно се намести отново в леглото. Сега, когато беше осъзнала присъствието на вятъра, се заслуша в далечното му мърморене и стенания в мрака. След минути сънливостта се върна. Мислите й се отнесоха по плановете за следващия ден. Анализът й на скелета на Баудри беше почти готов, но ако искаше да напредне в теорията си, трябваше да получи разрешение да проучи някои от другите останки. Разбира се, Пендъргаст бе предложил да свърши точно това, но тя знаеше достатъчно добре как обича да се бърка, за да повярва, че би…

Бърка. Защо беше употребила тази дума?

И като се замисли, защо самата мисъл за Пендъргаст — за първи път, откакто го познаваше — предизвика надигане на раздразнение? В края на краищата, човекът я беше спасил от десетгодишна присъда. Беше спасил и нейната кариера. Беше платил за образованието й и всъщност върна живота й отново в правилното русло.

Ако беше честна пред себе си, трябваше да признае, че това няма нищо общо с Пендъргаст, а единствено с нея самата. Това скривалище със скелети беше голям проект и невероятна възможност. Страхуваше се да не се присламчи някой друг и да й открадне част от славата. А Пендъргаст — разбира се, неволно, — беше способен да направи точно това. Ако се разчуе, че й е помогнал дори с малко, всички ще предположат, че всъщност той е свършил истинската работа, и ще обезценят нейния собствен принос.

Майка й с голямо удоволствие беше подчертавала отново и отново какъв неудачник е. Съучениците й в Медисин Крийк й викаха ненормална и откачалка. Никога досега не беше осъзнавала колко важно е за нея да постигне нещо голямо…

Ето пак: друг шум. Обаче това не беше удар от дървесен клон в покрива. Беше тихо драскане, идващо от място не много далече от нейната спалня: тихо, дори потайно.

Кори се вслуша. Може би отново беше вятърът, триещ боров клон напред-назад в къщата. Ала за вятър звученето му беше твърде равномерно.

Тя отметна завивките, стана от леглото и без да обръща внимание на студа, застана в тъмната спалня и се заслуша.

Драс. Драс. Драс. Драс. Драс.

В краката й Джек изскимтя.

Кори излезе в малкия коридор, запали лампата и отвори вратата към същинската къща. Спря на място и отново се вслуша. Звукът сякаш беше спрял. Не — ето го отново. Сякаш идваше откъм страната на къщата, която гледаше към клисурата — може би откъм всекидневната.

Кори закрачи бързо надолу по коридора, насечен със сенки и ехтящ от стъпките й, и се вмъкна в помещението с охранителната система. Различните уреди работеха, бръмчаха и щракаха, но централният екран беше изключен. Тя го пусна. На екрана се появи изображението от първа камера, на което се виждаше автомобилната алея отпред, която в момента беше празна.

Тя натисна бутона и превърна екрана в шахматна дъска от по-малки изображения, за да вижда записите от различните камери. Две, четири, девет, шестнайсет… и ето, видя го в прозореца на девета камера: червеното „Д“ с кръг около него.

„Д“ за движение.

Бързо натисна бутона за девета камера. Сега изображението от нея изпълни екрана. Гледната точка беше откъм задната врата, през която се излизаше от кухнята на огромната тераса, извисяваща се над клисурата. Сега Д-то беше по-голямо. Но нямаше движение, Кори не можеше да види нищо. Присви очи към растерното изображение, обаче нямаше нищо.

Какво беше казал Файн? Когато някоя от камерите регистрира движение, тя го записва на твърдия диск: една минута преди да открие движението, до минута, след като то престане.

И така, какво движение беше задействало девета камера?

Не би могъл да бъде вятърът, клатещ клоните на дърветата, защото от тази страна не се виждаха никакви дървета. Докато Кори гледаше, Д-то изчезна от екрана. Сега се виждаше само задната страна на къщата, а датата и времето бяха изписани в долния край на картината.

Тя върна изображението обратно до шахматната подредба на картините от камерите и се зае с компютъра, надявайки се да възпроизведе записаното от девета камера. Обаче се отвори прозорец, който поиска парола.

Мамка му. Сега се наруга защо не беше задавала повече въпроси.

Нещо червено проблесна в периферното й зрение. Тя бързо се завъртя към екрана. Ето го в осма камера — нещо голямо и черно се промъкваше покрай къщата. Черни квадратчета се рееха около фигурата, докато следяха нейния напредък. На екрана отново се появи Д-то.

Може би трябва да се обади на 911? Обаче беше забравила телефона си в колата, а стиснатото копеле Файн, разбира се, беше изключило стационарния телефон.

Кори се вторачи напрегнато, а сърцето й започна да блъска. Тази част от задната тераса беше в сянка, къщата запушваше лунната светлина и тя не можеше да определи точно какво вижда. Животно ли беше? Може би койот? Не: прекалено голямо беше за койот. Нещо в прикрития и преднамерен начин, по който се движеше, я накара да потръпне от страх.

Сега то се оказа извън обсега на камерата. В другите изображения не се появиха съобщения за тревога, но Кори не се успокои. Каквото и да беше видяла, бе дошло от другата страна на къщата. Нейната страна.

Изведнъж се обърна. Какъв беше този шум? Писукането на мишка? Или — може би, само може би — тихото възражение на прозорец, който някой внимателно проверява дали не е отворен?

Със сърце в гърлото тя изтича навън от помещението със системата за безопасност, пресече коридора и влезе в работната стая. Високите прозорци се извисяваха пред нея черни.

— Махай се оттук! — изкрещя Кори към тях. — Имам пистолет и не се боя да го използвам! Ако още се приближиш, ще повикам ченгетата!

Нищо. Пълна тишина.

Кори стоеше там в мрака и дишате тежко. Нищо не нарушаваше тишината.

Най-накрая се върна в помещението при системата. Екраните бяха спокойни. На нито един от тях нямаше регистрирано движение.

Остана пред големия монитор с очи, залепени върху различните екрани, в продължение на петнайсет минути. Най-накрая се върна в спалнята си, легна в тъмното и се зави, но не можа да заспи.