Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (49)

48.

Кори дочете разказа и вдигна очи, срещайки сребристия поглед на Пендъргаст. Тя осъзна, че бе затаила дъх, и възкликна:

— Мамка му!

— Би могло да се каже.

— Този разказ… нищо не мога да разбера. — В този момент й хрумна една мисъл. — Откъде си могъл да знаеш, че това е ключът?

— Не знаех. Не и в началото. Обаче трябва да имаш предвид, че Дойл е бил лекар. Преди да отвори частен кабинет, е бил лекар на китоловен кораб, а по-късно корабен доктор по време на плаване покрай западното крайбрежие на Африка. Това са най-трудните постове, които един лекар би могъл да заеме. Вероятно по време на тези плавания е видял, меко казано, множество неприятни неща. Разказът, който би могъл да го накара да избяга от масата, трябва да е много по-неприятен от историята за обикновена мечка стръвница.

— А изгубеният разказ? Какво те отведе при него?

— Дойл бил толкова объркан от историята на Уайлд, че направил онова, което мнозина автори правят, за да прогонят демоните си: включил я в своите произведения. Почти веднага след срещата в хотел „Лангъм“ пише „Баскервилското куче“, в което има много малко успоредици с оригиналния разказ на Уайлд. Обаче „Баскервилското куче“, макар сама по себе си прекрасна история, е само частица от истината. Човек може да предположи, че разказът е продължавал да работи дълго време в съзнанието на Дойл. Започнах да се питам дали по-късно не се е почувствал принуден да напише нещо по-близо до оригинала, с много повече истина в него. Нещо като катарзис. Затова направих някои проучвания. Един мой познат, специалист по Шерлокиана, потвърди слуха за изчезнал разказ на Дойл, който предположихме, че се казва „Приключението в Аспърн Хол“. Така събрах две и две и заминах за Лондон.

— Откъде си знаел, че това е разказът?

— Според всички сведения „Приключението в Аспърн Хол“ е напълно отхвърлен. Никога не е отпечатан. Само си помисли: нов разказ за Холмс от самия майстор, първият от дълго време — и е бил отхвърлен? Човек може да заключи, че е съдържал нещо несъвместимо с викторианските вкусове.

Кори смръщи чело и сбръчка нос:

— Като те слуша човек, ще си помисли, че е най-простото нещо на земята.

— Повечето разкрития са просто нещо. Дори да не те науча на нещо друго, надявам се да го запомниш.

Тя се изчерви.

— А аз толкова време отхвърлях тази следа! Каква идиотка съм. Съжалявам за това, честна дума!

Пендъргаст махна с ръка.

— Хайде да се съсредоточим върху предмета ни. Прочутият „Баскервилското куче“ само леко се докосва до мечата история. Обаче този разказ включва много повече от онова, което Дойд чул от Уайлд, който от своя страна го чул от човека, когото ти откри — Суинтън. Много похвално откритие.

— Чиста случайност.

— Случайността е само късче от пъзела, което още не е намерило мястото си в цялостната картина. Добрият детектив събира всички „случайности“, независимо колко са маловажни.

— Ние обаче трябва да открием каква е връзката между разказа и истинските убийства — отбеляза Кори. — Добре: имаме група убийци канибали, които се държат малко като онзи тип Пърсивал. Убиват и изяждат миньори в планината, като се опитват да маскират извършеното като убийства на мечка стръвница.

— Не. Нека те прекъсна: свързването на убийствата с нападения на гризли е станало по случайност, както вероятно сама си разбрала. Минала гризли, подъвкала останките на една от по-раншните жертви и това решило нещата за пълно задоволство на градското население. По-късно случайни виждания на мечки сякаш потвърждавали взаимовръзката. Става дума затова как човешките създания си съчиняват разказ на основата на случайни събития, безоснователни предположения и глупави предразсъдъци. По мое мнение бандата убийци не са положили усилия да маскират резултата от нападенията като дело на мечка стръвница.

— Добре, значи бандата не се е опитвала да маскира убийствата. Обаче разказът така и не обяснява защо са убивали. Какъв е бил мотивът им? Сър Пърсивал има мотив: той убива своя съдружник, за да скрие факта, че го е измамил и го е вкарал в приют за душевно болни. Не виждам как това би могло да има нещо общо с подбудите на убийците в Колорадските планини.

— Няма — Пендъргаст гледа дълго време Кори. — Във всеки случай не и пряко. Ти не се съсредоточаваш върху очебийните неща. Човек би трябвало първо да се попита: защо сър Пърсивал е ял от своите жертви?

Кори си припомни разказа.

— Първо, за да прилича на вълче нападение. А по-късно, защото започва да полудява и е решил, че му се услажда.

— Аха! И защо е започнал да полудява?

— Защото страдал от живачно отравяне в резултат на филцовото производство. Кори се поколеба. Обаче какво общо може да има това с копането на сребро? Не виждам връзка.

— Напротив, Кори, напротив. Виждаш всичко. Трябва да си по-смел при вадене на заключения. Очите на Пендъргаст проблясваха, докато цитираше изречението.

Кори се смръщи. Каква връзка можеше да има? Защо просто Пендъргаст не й каже, вместо да й прилага Сократовия метод. — Не можем ли да прескочим поучителната част? Ако е толкова очевидно, защо просто не ми кажеш?

— Това не е интелектуална игра помежду ни. Работата е сериозна до смърт, особено за теб. Изненадан съм, че още не си заплашвана.

Той направи пауза. По време на мълчанието Кори си помисли за изстрела по колата, мъртвото животинче и бележката. Трябва да му каже, защото така или иначе ще научи. Какво ще стане, ако му се довери? Обаче това щеше да го накара да упражни още натиск, за да я накара да напусне Роринг Форк.

— Първият ми инстинкт — продължи агентът, все едно беше прочел мислите й — беше да те отведа на мига от града дори ако се наложи да реквизирам една от полицейските верижни машини. Но те познавам достатъчно добре, за да зная, че ще бъде напразно.

— Благодаря.

— Следващото най-добро нещо е да те накарам да мислиш за този случай както трябва — какво означава той, защо си в голяма опасност и откъде идва тя. Това не е, както ти се изрази, поучителна част.

Сериозността на тона му се стовари върху нея с цялата си сила.

— Добре, извинявай, имаш цялото ми внимание.

— Тогава да се върнем на въпроса, кой го току-що зададе. Аз ще го перифразирам за по-голяма яснота: какво е общото между производството на меки шапки в Англия през деветнайсети век и пречистването на златото по същото време?

Веднага се досети. Беше очевидно.

— И двата процеса са на живачна основа.

— Точно така.

Изведнъж всичко започна да си идва на мястото.

— Според историята за омекотяването на животинска вълна при производството на филц за шапки се използва живачен нитрат. Наричали го морковене.

— Продължавай.

— При топенето на рудата за отделянето на среброто и златото също се използва живак.

— Отлично.

Мислите на Кори полетяха с шеметна скорост.

— Значи бандата убийци е била група миньори, които трябва да са работили в топилнята. И са полудели от живачното отравяне.

Пендъргаст кимна.

— Собственикът на топилнята уволнил полуделите и наел нови хора. Може би неколцина от уволнените се обединили. Без работа, доволно луди, неспособни да си намерят препитание, те поемат към хълмовете, изпълнени с гняв и желание за отмъщение. Там полудяват напълно. Освен това… трябва да ядат.

Поредното леко кимване на Пендъргаст.

— Започват да дебнат самотни миньори в техните участъци. Убиват ги и ги изяждат. И подобно на лъвовете човекоядци от Тсаво и сър Пърсивал, започва да им се услажда.

След тези думи настъпи продължително мълчание. Какво още, запита се Кори. Откъде идва днешната опасност?

— Всичко това се е случило преди сто и петдесет години — подхвърли тя най-накрая. — Не мога да видя как станалото може да ни засяга днес? Защо съм в опасност?

— Не си сложила последното най-важно парче от пъзела на мястото му. Спомни си случайната информация, която ми каза, че си открила наскоро.

— Подскажи ми.

— Така да бъде. Чия собственост е била топилнята?

— На семейство Стафърд.

— Продължавай.

— Злоупотребите с безопасността на работниците и използването на живак са вече добре известни. Случилото се е останало в историята. Би било глупаво да предприемат мерки днес, да го прикрият.

— Кори — Пендъргаст поклати глава. — къде е била топилнята?

— Ами… някъде в района, където сега се намира „Хайтс“. Искам да кажа, че семейството така е придобило всички тези земи, които сега застроява.

— И?

— Какво и? Топилнята отдавна я няма. Била е затворена през 90-те години на деветнайсети век и всички руини са били съборени преди десетилетия. Нищо не е останало от… О, боже! — Тя притисна длан към устата си.

Пендъргаст запази мълчание в очакване.

Кори се вторачи в него. Сега разбра всичко.

— Живакът! Това е останало. Земята под строежите е замърсена с живак.

Пендъргаст скръсти ръце и се облегна удобно на стола си.

— Сега започна да мислиш като истински детектив. Надявам се, че ще живееш достатъчно дълго, за да станеш детектив наистина. Но се страхувам за теб. Винаги си била и продължаваш да бъдеш прекалено безразсъдна. Въпреки този недостатък обаче дори ти трябва да осъзнаваш какъв е залогът тук. И голямата опасност, в която се постави с това твърде глупаво разследване. Не бих ти разкрил нищо от това: нито разказа за Холмс, нито връзката със семейство Стафърд, нито отровните подпочвени води, ако не трябваше въпреки твоята… ъъъ… буйна природа да те убедя да напуснеш това грозно място веднага щом успея да го организирам.