Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (53)

52.

Три часът сутринта. Двайсет и четвърти декември. След като се промъкна като призрак край овехтелите витрини и тъмни прозорци на стария град, на Пендъргаст му отне само секунди да влезе с взлом в кръчмата „Айдиъл“, след като отвори без трудности живописната, но безполезна брава от XIX век.

Влезе в сумрачната вътрешност на бара музей, осветена само от няколко аварийни светлини, които хвърляха блестящи сенки из салона. Кръчмата се състоеше от голямо централно помещение с кръгли маси и столове и дъсчен под. В далечния край по протежение на стената имаше дълъг бар. Стените бяха покрити с ламперия от вертикални дъсчици, които блестяха от потъмнял с времето лак. Под ламперията имаше ивица кадифени тапети с викториански цветни мотиви. Стената бе украсена с окачени халби от мед и шлифовано стъкло. Зад бара вдясно имаше стълба, водеща в онова, което някога е било малък публичен дом. Още по-надясно под алков, над който се виеше стълбата, бяха сложени няколко игрални маси. Кадифени въжета зад двете летящи врати обозначаваха мястото за наблюдение и не позволяваха на посетителите да влизат в реставрираната кръчма.

Без да вдига шум, Пендъргаст се промъкна под въжетата и замислен, бавно обиколи помещението. На бара стоеше бутилка уиски с няколко чаши за шотове, на няколко от масите също имаше бутилки и чаши. Зад бара имаше голяма огледална витрина, на чиито лавици бяха подредени стари бутилки от алкохол, пълни с оцветена вода.

Той мина през бара и се насочи към района за хазарт. В единия ъгъл стоеше покрита със зелен филц маса за покер. На нея бяха разположени ръце с по пет карти: четири аса срещу флош роял. Маса за блекджек, също украсена с художествено подредени карти, стоеше до прекрасна стара рулетка с инкрустации от слонова кост, червен яспис и ебонит.

Пендъргаст се плъзна през района за хазарт към една врата под стълбите. Опита се да я отвори, но тя се оказа заключена, затова бързо я отвори с помощта на шперца.

Влезе в малко, прашно помещение, което беше останало нереставрирано, с напукана мазилка по стените и белещи се тапети, няколко стари стола и счупена маса. По стените имаше надраскани графити от 30-те години на XX век, когато Роринг Форк още е бил призрачен град. В единия ъгъл се виждаше купчина строшени бутилки от уиски. В задната част на това помещение имаше врата, която водеше — Пендъргаст знаеше — към задния вход.

Той свали палтото и шала си и грижливо ги постави върху един от столовете, след това се огледа бавно и внимателно, сякаш искаше да запечата всичко в паметта си. Остана дълго време неподвижен и в един момент най-накрая се размърда. Избра празно място на пода и легна на мръсното дюшеме, скръсти ръце на гърдите си като мъртвец в ковчег. След това бавно, много бавно затвори очи. В тишината съсредоточи вниманието си върху звуците от снежната буря: приглушения вой на вятъра, който блъскаше и стенеше пред външните стени; скърцането на пода, тракането на ламаринения покрив. Въздухът миришеше на прах, на суха гнилоч и мухъл. Той позволи на дишането и пулса си да забавят ритъм и на съзнанието си да се отпусне.

Беше сигурен, че в тази задна стая се е събрал Комитетът на седмината. Обаче, преди да поеме по този път, искаше да посети едно място. Посещение, което щеше да се осъществи изцяло в неговото съзнание.

Някога Пендъргаст бе прекарал известно време в тибетски манастир за изучаване на езотерична медитативна дисциплина, известна като чонг ран. Тя беше една от най-малко познатите тибетски техники за усилване на съзнанието. Учението никога не е било записано и можеше да бъде предавано единствено пряко от учителя на ученика.

Пендъргаст беше взел най-важното от чонг ран и го бе съчетал с други психически техники, включително идеята за дворец на паметта, описана в италиански ръкопис от XVI век на Джордано Бруно, озаглавен Ars Memoria — „Изкуството на паметта“. Резултатът беше неповторима и сложна форма на психическо онагледяване. Чрез трениране, грижлива подготовка и фанатична степен на интелектуална дисциплина това упражнение му помагаше да вземе сложен проблем с хиляди факти и предположения и наум да ги събере в последователно описание, което след това можеше да бъде обработено, анализирано и най-важното — преживяно. Пендъргаст използваше тази техника, когато имаше да решава изплъзващи се проблеми. Да си представя нагледно места, до които не може да стигне физически, чрез силата на своя интелект. Далечни места и дори места в миналото. Обаче тази техника беше страшно изтощителна, затова я използваше рядко.

Лежа в продължение на дълги минути неподвижен като труп. Първо подреди сложния комплект от факти в определен ред, след това настрои сетивата си към окръжаващата среда, изключвайки същевременно гласа в съзнанието си — карайки този дразнещ и постоянен коментар, който всички хора носят в главите си, да замлъкне. Напоследък гласът беше станал особено силен и бяха нужни специални усилия, за да го спре. Пендъргаст беше принуден да премести своята медитативна гледна точка от Трето на Четвърто равнище, докато изчисляваше сложни уравнения наум, тъй като играеше бридж едновременно на четири ръце, най-накрая гласът замълча и тогава той тръгна по древните стъпки на чонг ран. Първо блокира един след друг всеки звук, всяко усещане: пукането на сградата, шумоленето на вятъра, миризмата на прах, усещането за твърдите дъски на пода, изглеждащото безкрайно усещане за собственото тяло, докато най-накрая не изпадна в състояние на стонг па ниид — усещането за пълна празнота. За миг имаше единствено небитие, дори сякаш самото време се разпадна.

Точно тогава бавно, много бавно, нещо започна да се материализира от нищото. В началото беше миниатюрно, нежно и красиво като яйце на Фаберже. Без бързане то започна да става все по-голямо и по-голямо. Със затворени очи Пендъргаст му позволи да придобие форма и очертания. Тогава най-накрая отвори очи и се озова на ярко осветено място: една великолепно елегантна трапезария, сияеща от светлина и кристали, огласена от звъна на чаши и шумоленето от благовъзпитани разговори.

Облъхнат от аромата на пури и под звуците на струнния квартет, Пендъргаст започна да оглежда великолепното помещение. Очите му се плъзнаха по масите и накрая се спряха върху тази в ъгъла. На нея седяха четирима джентълмени. Двамина се смееха на някаква шега. Единият носеше сукнен редингот, а другият вечерно облекло. Обаче Пендъргаст се интересуваше повече от другите двама вечерящи. Единият беше облечен пищно: бели ръкавици от козя кожа, жилетка и фрак от черно кадифе, голяма надиплена вратовръзка, копринени бричове и чорапи, чехли с рипсени носове. От бутониерата му висеше орхидея. Говореше оживено с дълбок дискант. Едната му ръка бе притисната към гърдите, другата сочеше към небето. Показалецът беше протегнат, сякаш пародираше Йоан Кръстител. Мъжът до него, който сякаш попиваше всяка негова дума, имаше съвсем различен външен вид — контрастът беше толкова силен, че бе почти комичен. Той беше нисък и набит, в тъмен практичен английски костюм, с големи мустаци и неловко поведение.

Това бяха Оскар Уайлд и Артър Конан Дойл.

В съзнанието си Пендъргаст бавно се приближи до масата, заслушан напрегнато, когато разговорът, или по-точно монологът, започна да се чува.

— Наистина? — възкликна Уайлд със забележително дълбок и звучен глас. — Нима мислиш, че човек като мен, който щастливо се жертва върху кладата на естетизма, не може да разпознае лицето на ужаса, когато го зърне?

Нямаше празен стол. Пендъргаст се обърна, махна на един от келнерите и посочи масата. Човекът веднага донесе стол и го сложи между Конан Дойл и мъжа, който Пендъргаст осъзна, че трябва да е Джоузеф Стодарт.

— Веднъж ми разказаха толкова ужасна история, толкова тежка в подробностите и в обхвата на своето зло, че искрено вярвам, че нищо друго, което чуя, не може вече да ме изплаши.

— Интересно.

— Би ли искал да я чуеш? Обаче не е за хора със слаби нерви.

Докато слушаше разговора, който се водеше до него, Пендъргаст протегна ръка, наля си чаша вино и реши, че е отлично.

— Разказаха ми я преди няколко години по време на лекционната ми обиколка из Америка. На път за Сан Франциско се спрях в един твърде мизерен, но много живописен миньорски лагер, известен като Роринг Форк. — Уайлд сложи ръката си на коляното на Дойл, за да подсили думите си. — След лекцията при мен дойде един от миньорите — възрастен тип, леко подпийнал. Дръпна ме настрана и каза, че моята история толкова му харесала, че иска да сподели една своя с мен. — Той направи пауза, за да отпие глътка бургундско. — Ела малко по-близо. Историята си я бива и ще ти я разкажа точно така, както беше разказана на мен.

Дойл се наведе към него, както Уайлд поиска. Същото направи и Пендъргаст.

— Опитах да се измъкна от него, но не можах, защото си позволи да ме задържи най-фамилиарно, като ме хвана за реверите и започна да издишва насреща ми изпарения от местния алкохол. Първият ми импулс беше да го избутам и да се махна, но погледът в очите му ме спря. Признавам, че бях и заинтригуван — в антропологически смисъл, Дойл, нали разбираш — от този човек с обветрена кожа, от този примитивен бард, от този миньор пияница. Беше ми любопитно и какво смята той за „добра история“. И така, започнах да слушам, и то много внимателно, защото американският му провлечен говор беше почти неразбираем. Той заговори за събития, случили се няколко години по-рано, недълго, след като намирането на сребро довежда до създаването на Роринг Форк. През лятото мечка стръвница — така смятали — започнала да броди из планините над града, да напада, убива… и изяжда… самотни миньори, работещи в своите участъци.

Дойл закима енергично, на лицето му беше изписан силен интерес.

— Разбира се, градът изпаднал в състояние на пълен ужас. Обаче убийствата продължавали, защото в планината имало много самотни миньори. Мечката била безмилостна, нападала мъжете извън техните колиби, убивала ги и жестоко ги разчленявала. После пирувала с тяхната плът. — Уайлд направи пауза. — Ще ми се да знаех, дали… ъъъ… консумацията се е случвала, докато съзнанието им е било още будно. Можете ли да си представите какво е усещането жесток звяр да те изяжда жив? Да гледаш как разкъсва плътта ти, след това я дъвче и преглъща с видимо задоволство? Това е размишление, което дори не е било взето предвид от Юисманс^[1] в неговия упадъчен роман „Наопаки“. Колко много му е липсвала на този естет проницателност.

Уайлд стрелна поглед, за да види какво е въздействието на думите му върху този селски лекар. Дойл беше стиснал чашата с кларет и отпи голяма глътка. Докато слушаше, Пендъргаст отпи от собствената си чаша, след това махна на келнера да му донесе меню.

— Мнозина от миньорите се опитали да проследят гризлито — продължи Уайлд, — но никой не успял, като изключим един от тях, който изучил изкуството на проследяването, докато живял сред индианците. У него се появила идеята, че убийствата не са дело на мечка стръвница.

— Не били дело на мечка?

— Не били дело на мечка, да, господине. И така, чакайки следващото убийство, този човек — казвал се Кропси — тръгнал по следите и скоро открил, че извършителите са група мъже.

След тези думи Дойл рязко се дръпна назад.

— Господин Уайлд, нима искаш да кажеш, че тези хора са… били канибали?

— Точно така. Американски канибали.

Дойл поклати глава.

— Чудовищно, чудовищно.

— Прав си кимна Уайлд. — Те нямат добрите обноски на нашите английски канибали.

Дойл се вторачи стреснато в събеседника си.

— Уайлд, това не е смешно.

— Може би. Ще видим. Както и да е. Нашият Кропси проследил тези канибали до тяхното леговище, изоставена минна шахта някъде из планината, на място, наречено Смъглърс Уол. В града, разбира се, нямало полицейски участък и този човек организирал малка група от местни доброволци. Те се нарекли Комитетът на седмината. Посред нощ щели да се качат в планината, за да изненадат канибалите и да въздадат суровото правосъдие на Американския запад. — Уайлд започна да си играе с бутониерата. — Следващата вечер в полунощ тази група се събрала в местната кръчма, за да обсъди стратегията си и без съмнение да се подкрепи за предстоящото изпитание. След това излезли през задния вход. Били тежковъоръжени и косели затъмнени фенери, въже и факла. Тук, скъпи Дойл, разказът става… няма какво да лицемерим… твърде противен. Подкрепи се, ето един от добрите ни келнери.

Келнерът донесе едно меню и Пендъргаст насочи вниманието си към него. Три или четири минути по-късно беше разтърсен, както се бе задълбочил в него, от рязкото скачане на Дойл от масата. Във възбудата си лекарят бутна стола си на земята и после побягна от ресторанта с изписани по лицето шок и отвращение.

— Какво става? — попита Стодарт и се смръщи, когато видя Дойл да изчезва по посока на мъжката тоалетна.

— Подозирам, че причината е в скаридите — отговори Уайлд, докато превзето попиваше устни със салфетката…

… Също толкова бавно, колкото се бе появил, гласът започна да избледнява в съзнанието на Пендъргаст. Разкошният интериор на хотел „Лангъм“ потрепваше, докато се разтопяваше в мъгла и мрак. Бавно-бавно се материализира друга сцена — и то твърде различна. Беше пълната с дим и изпарения от уиски воняща задна стая на претъпкана кръчма, през чиито тънки стени проникваха звуците от хазарта, пиенето и споровете. Задно помещение, което забележително напомняше онова, в което Пендъргаст се намираше — в днешния Роринг Форк. След кратък разговор с решителни гласове група от седем мъже станаха от голямата маса. Мъже, които носеха оръжия и фенери. Последваха своя водач Кропси и излязоха през задния вход от малкото помещение и потънаха в нощта.

Пендъргаст ги последва и неговото безтелесно присъствие се рееше в студения нощен въздух като призрак.