Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (55)

54.

В единайсет сутринта, в навечерието на Коледа, след като бе намазала с масло двеста препечени филийки, измила двойно повече чинии и накрая лъснала пода на кухнята от стена до стена, Кори се върна в своята стая, уви се в палтото си и излезе навън в бурята. Идеята, че Кърмоуд или нейните мутри може при това време да я дебнат навън, й се стори твърде невероятна. Въпреки това по кожата си чувстваше електрическите тръпки на страха. Тя се утеши с мисълта, че е на път за най-безопасното място в града — полицейското управление.

Беше решила да предизвика Пендъргаст. Не толкова да го предизвика, а да направи втори опит да го накара да сподели информацията, която очевидно бе получил при пътуването си до Лийдвил. Така, както Кори виждаше нещата, беше нечестно да я крие. В края на краищата тя бе открила връзката със Суинтън и му каза името. Ако бе открил информация за някогашните убийства, най-малкото, което можеше да направи, беше да й позволи да я включи в тезата си.

Вятърът и снегът, който той носеше, се стовариха върху нея веднага щом зави по главната улица. Тя се наведе срещу него, като хвана шапката си с една ръка. Търговската част на Роринг Форк беше сравнително малка, въпреки че по време на снежната буря това се оказа дяволски дълго пътуване.

Полицейското управление започна да се извисява сред беснеещата виелица, прозорците му грееха с жълта светлина, перверзно подканящи. Очевидно всички бяха на работа въпреки бурята. Кори се изкачи по стълбите, с тропане и тупане махна снега от себе си в преддверието, свали и изтръска вълнената си шапка и шала и влезе.

— Специален агент Пендъргаст тук ли е? — попита тя Айрис, жената на рецепцията, с която през последните десет дни се беше сприятелила.

— О, скъпа — въздъхна жената, — той не се разписва, когато идва или си тръгва, освен това работи по най-невероятните часове. Просто съм му загубила дирите. — Тя поклати глава. — Ако искаш, можеш да провериш в кабинета му.

Кори слезе в мазето, веднъж поне благодарна за горещината. Вратата беше затворена. Почука. Никакъв отговор.

Къде може да е в буря като тази? Не беше в хотел „Себастиан“, защото не вдигна телефона.

Завъртя топката, но вратата беше заключена.

Тя се спря за малко, като все още замислено стискаше топката. После се завъртя и се качи по стълбите.

— Намери ли го? — попита Айрис.

— Нямах късмет — поклати Кори глава. — Виж, мисля, че забравих нещо важно в кабинета му. Имаш ли ключ?

Айрис обмисли думите й.

— Имам, но не мисля, че мога да те пусна да влезеш. Какво си забрави?

— Мобилният телефон.

— О. — Айрис отново се замисли. — Мисля, че в такъв случай мога да ти отворя, но аз трябва да съм с теб.

— Това би било чудесно!

Тя последва Айрис надолу по стълбите. След миг жената отвори вратата и светна лампата. Помещението беше горещо и задушно. Кори се огледа. Бюрото беше покрито с листове, които бяха грижливо подредени. Тя ги огледа отгоре, обаче всичко беше твърде спретнато, твърде наредено, за да издаде някаква информация.

— Не го виждам — заключи Айрис, след като се огледа.

— Може да го е прибрал в някое чекмедже.

— Кори, не мисля, че може да отваряш чекмеджета.

— Разбира се, че няма.

Тя трескаво огледа бюрото, после отново.

— Трябва да е някъде тук — подхвърли тя.

В този момент зърна нещо интересно. Страничка, откъсната от малък бележник, покрита с лесно различимия закръглен почерк на Пендъргаст. Горната й част стърчеше малко от купчина документи. Три подчертани думи се набиваха в очи: Суинтън и мината „Кристмъс“.

— Дали не е там? — Кори се наведе над бюрото, сякаш иска да погледне зад настолната лампа, докато „случайно“ бутна купчината документи с лакът така, че да се покажат още редове върху откъсната страница. Ръката на Пендъргаст беше изписала:

среща в Айдиъл точно в 11 часа довечера те са се сврели в затворената мина „Кристмъс“ горе на Смъглърс Уол общо са четирима вземи най-добрите си оръжия и фенер изгори това писмо, преди да тръгнеш

— Е, Кори, време е да си вървим твърдо каза Айрис, когато със смръщване забеляза, че Кори чете нещо на бюрото.

— Добре. Съжалявам, къде ли съм забравила този проклет телефон?

Когато се озова отново в хотела, Кори бързо записа прочетеното по памет, после се втренчи замислено в листа. Беше очевидно, че Пендъргаст е преписал бележка или стар документ, в който се споменава мястото, където е извършено нападението срещу канибалите: мината „Кристмъс“. В архива „Грисуел“ беше видяла няколко карти на миньорския район, на които всяка мина и шахта бяха обозначени. Щеше да бъде лесно да открие мястото и дори плановете на тази мина.

Това беше интересно и променяше всичко. Подозираше, че подлуделите от живака миньори са се крили в някоя изоставена мина. Ако са били убити в шахтата, останките им може би бяха още там.

Мината „Кристмъс“… ако успееше да вземе няколко проби на кости и косми от останките, можеше да ги изследва за живачно отравяне. Такъв тест беше евтин и лесен. Можеше да се направи дори с детски комплект. А ако тестовете излязат положителни, това щеше да е още един плюс в нейна полза. Така очевидно щеше да разреши случая със старите убийства, като посочи най-необикновения мотив.

Сети се за обещанието, което беше дала на Пендъргаст: да стои в хотела и да зареже всеки опит да намери човека, който е стрелял по нея и е обезглавил кучето. Е, беше зарязала опитите. Пендъргаст не биваше да крие информация от нея — особено информация от толкова съществено значение за нейната теза.

Тя погледна през прозореца. Бурята продължаваше да вилнее. Тъй като наближаваше коледната вечер, всичко беше затворено и градът бе почти напълно опустял. Точно сега бе най-подходящото време да посети архива „Грисуел“.

Кори се спря за миг, после пъхна в джоба си малкия комплект шперцове. Най-вероятно къщата на Грисуел щеше да има брава от XIX век, така че въобще нямаше да е проблем.

Тя отново се опакова в дрехите си и излезе в бурята. Окуражителното беше, че по улиците не се виждаше никой, освен снегорините, докато тя крачеше по опустелите тротоари. Някои от коледните украшения — вечнозелените гирлянди и венци — бяха откъснати от вятъра и плющяха безнадеждно от улични стълбове и фасади. Светещите гирлянди също бяха скъсани и се люшкаха отчаяно насам-натам. Не можеше да види очертанията на планините, но чуваше, приглушено от бурята, жуженето и тракането на лифтовете, които продължаваха да работят въпреки случилото се и почти пълната липса на скиори.

Когато зави зад ъгъла по „Ийст Халам“, й се стори, че някой я следва. Завъртя се и се втренчи в мрака, но освен прехвърчащи снежинки не видя нищо. Кори се поколеба. Може би е бил някой минувач или чисто и просто нейното въображение. Обаче предупреждението на Пендъргаст продължаваше да звучи в ушите й.

Имаше само един начин да провери. Тя се върна обратно по следите си, които все още се различаваха лесно в снега. И наистина: имаше други следи. Те очевидно следваха нейните, но внезапно се бяха отклонили в частен пасаж — точно на мястото, където се беше обърнала, за да погледне.

Изведнъж Кори усети как сърцето й започна да блъска. Добре де, някой я следеше. Може би я следеше. Дали беше онзи бандит, който се бе опитал да я прогони от града? Разбира се, можеше и да е съвпадение, съчетано с нейната оправдана параноя.

— Майната му — каза тя на глас, обърна се и забърза надолу по улицата. Зави зад още един ъгъл и се озова пред фасадата на архива „Грисуел“. Както и предполагаше, ключалката се оказа стара. Щеше лесно да се справи с нея, но дали тук нямаше аларма?

Пристъп на вятъра се стовари върху й, докато надничаше през прозорците на вратата за следи от алармена система. Не можа да види нищо очевидно като инфрачервени сензори или сензори за движение, монтирани по ъглите. Нито пък имаше надпис, предупреждаваш за наличие на алармена система. Мястото се ползваше с репутацията на изостанало и недостатъчно финансирано. Може би никой не смяташе купищата хартия вътре за толкова ценни, че да се нуждаят от защита.

Дори да имаше аларма и тя да я задейства, щеше ли полицията да дойде? Точно сега имаше по-важна работа. А при буря като тази, с нейния силен вятър, падащи клони и ледени висулки, алармите из целия фал се задействаха.

Огледа се, свали ръкавиците си и бързо се справи с ключалката. Вмъкна се вътре, затвори вратата и си пое дълбоко дъх. Нямаше вой на аларма, премигващо осветление, нямаше нищо. Чуваше се само шумът на вятъра.

Тя потърка ръце, за да ги стопли. Работата щеше да е лесна.