Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (16)

15.

Лари Чивърс стоеше до пикапа си, докато запечатваше найлоновите пликове с проби с помощта на импулсна лепачка и довършваше диктовката на бележките и наблюденията си. Беше се съвзел от припадъка, но не и от усещането за яростно неудобство пред хората. Нещо подобно не му се беше случвало досега. Никога. Имаше чувството, че всички го гледат и си шепнат по негов адрес.

С гримаса на лицето свърши с работата по последния плик за доказателства и грижливо го запечата. Беше завършил диктовката на впечатленията си пред цифровия диктофон, докато още бяха пресни. Трябваше да внимава да направи всичко по правилата. Това щеше да е огромен случай, може би дори щеше да добие национални измерения.

Чу шум зад себе си, обърна се и видя началник Морисън да идва към него. Човекът имаше вид на напълно съсипан.

— Извини ме за реакцията ми преди малко — измърмори Чивърс.

— Познавах семейството — каза му началникът. — Едно от момичетата работеше като стажантка в моя офис.

Чивърс поклати глава.

— Съжалявам.

— Бих искал да чуя твоята реконструкция на пожара.

— Мога да ти кажа първите си впечатления. За лабораторните резултати ще се нужни няколко дни.

— Продължавай.

Чивърс си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че мястото, откъдето огънят е започнал, е или банята на втория етаж, или спалнята над всекидневната. И двете помещения бяха залети обилно с катализатор. Толкова много, че извършителят е трябвало бързо да се махне от къщата. И в двете помещения има човешки останки.

— Искаш да кажеш, че Бейкърови… жертвите… са изгорени с катализатор?

— Да, две от тях.

— Живи?

Боже, какъв въпрос.

— Този въпрос трябва да почака отговор от патолога. Съмнявам се, че са били живи.

— Слава богу!

— Още две жертви намерих при задната врата — вероятно извършителят се е измъкнал оттам. Имаше и труп на куче.

— Рекс промълви началникът на себе си и избърса челото си с трепереща ръка.

Чивърс забеляза същия мъж в черно, когото бе видял преди малко, вперил очи в тях. Той се смръщи. Защо бяха пуснали представителя на погребалната агенция зад кордона?

— Мотив? — попита началникът.

— Само предполагам — продължи Чивърс, — но от трийсетгодишния си опит в занаята, мога да кажа, че имаме нахлуване в дома, грабеж и вероятно сексуални престъпления. Фактът, че цялото семейство е било подчинено и контролирано, ми навява мисълта, че може би става дума за няколко престъпници.

— Не е било грабеж — чу се мек провлачен говор.

Чивърс завъртя рязко глава и видя, че мъжът в черен костюм някак бе успял да се промъкне до тях, без да го забележат, и сега стоеше отзад.

Чивърс се смръщи още повече.

— Сега говоря с началника. Нали нямате нищо против?

— Разбира се. Обаче, ако ми позволите, бих искал да споделя няколко наблюдения за доброто на разследването. Един обикновен крадец не би си направил труда да върже жертвите си и да ги изгори живи.

— Живи? — извика началникът. — Откъде знаете?

— Садизмът и яростта, които се четат в кулминацията на това престъпление, са почти осезаеми. Садистът желае да види как жертвата му страда. От това черпи своето удовлетворение. Да върже някого за леглото, да го полее с бензин и да го запали — как може да има удовлетворение в това, ако човекът вече е мъртъв?

Лицето на началника беше посивяло като маджун. Той раздвижи уста, но не се чу никакъв звук.

— Глупости — изригна Чивърс яростно. — Това е нахлуване в дома и грабеж. И преди съм виждал подобно нещо. Престъпниците нахлуват, намират две хубави момичета, забавляват се с тях, натоварват се със скъпоценности и изгарят къщата до основи, защото си мислят, че така ще унищожат доказателствата. Особено ДНК-то вътре в момичетата.

— Да, но не са взели скъпоценностите, както сам отбелязахте в диктовката си преди малко, когато споменахте няколкото бучки злато, които сте открили.

— Чакайте малко! Вие сте ме подслушвали? Кой сте вие, а? — Чивърс се обърна към началника. — Този човек служебно лице ли е?

Началникът прокара подгизналата си носна кърпа по челото. Изглеждаше нерешителен и уплашен.

— Моля, стига толкова.

Мъжът в черно го изгледа продължително със сребристите си очи, после вдигна безгрижно рамене.

— Не съм тук по служба. Аз съм просто свидетел, който изказва своите впечатления. Затова, господа, ще ви оставя да си вършите работата.

След тези думи се обърна и си тръгна. Но след няколко крачки се спря, за да каже през рамо:

— Обаче искам да добавя, че може да има… още.

След това си тръгна, промъкна се под полицейската лента и изчезна сред тълпата любопитни.