Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (38)

37.

Стейси се оказа голяма поспалана — сутрин спеше до десет и дори до единайсет — помисли си Кори завистливо, надигнала се в ранни ранини, докато оглеждаше през отворената врата завитата фигура в другата спалня. Спомни си, че и тя беше такава, преди да разбере какво иска да постигне в живота.

Вместо да направи кафе в малката кухня, Кори реши да слезе в града и да се почерпи в „Старбъкс“. Мразеше ледената къща и въпреки съквартирантството на Стейси Баудри гледаше да прекарва там колкото може по-малко време.

Погледна външния термометър — беше почти минус деветнайсет градуса. Температурата продължаваше да пада. Навлече се с шапка, ръкавици и пухено палто и пое към автомобилната алея, където беше паркирала колата. Докато я почистваше от снега — беше поваляло малко през нощта — съжали отново, че избухна така срещу Уин Марпъл. Беше глупаво да изгори този мост. Обаче такава беше онази предишна Кори — избухлива и неспособна да понася идиоти. Това поведение може и да беше резултатно в Медисин Крийк, когато беше бунтуваща се гимназистка, но нямаше как да бъде извинено тук и сега. Просто трябва да спре да се нахвърля срещу хората, особено когато знае, че е против нейния собствен интерес.

Запали колата и започна бавно да се спуска по стръмната автомобилна алея към Рейвънс Ръвин Роуд. Небето беше сиво и отново заваля сняг. Прогнозата гласеше, че трябва да се очаква още много, което в курорт като Роринг Форк се посрещаше така, както фермерите в другите части на страната посрещаха дъжда. Ала на Кори снегът й беше омръзнал до смърт. Може би наистина беше време да осребри чиновете си и да се махне оттук.

Караше бавно, защото често имаше заледени участъци по пътя с остри завои, който се спускаше в каньона, а скапаните гуми на колата под наем не осигуряваха достатъчно сцепление.

И сега какво? Оставаха й още ден-два работа по скелетите — трябваше да изпипа всички подробности, ако се изрази съдебномедицински. Това щеше да е краят. Макар да изглеждаше невероятно, щеше да провери дали Тед няма някакви нови идеи за това къде може да намери указания за самоличността на убийците. Разбира се, много внимателно, защото той не знаеше как всъщност са умрели миньорите. Беше я поканил отново утре на вечеря — каза си, че тогава ще го преслуша по въпроса.

Оставаха шест дни до Коледа. Баща й я молеше да се върне в Пенсилвания и да прекара празниците с него. Дори щял да й прати парите за самолетен билет. Може би това беше знак. Може би…

Разнесе се силен шум, разтърсващо БУУУМ, което я накара да натисне рязко спирачките и неволно да изпищи. Колата се плъзна, но не излезе от пътя, а се завъртя и спря.

— Какво, по дяволите… — Кори се вкопчи във волана. Какво се бе случило? Нещо беше разбило предното стъкло, превръщайки го в непрозрачна мрежа от пукнатини.

И тогава видя малката, съвършена дупка в центъра му.

Изпищя отново и се свлече надолу, свивайки се под арматурното табло. Беше тихо, а главата й работеше трескаво. Това беше дупка от куршум. Някой се беше опитал да я застреля. Да я убие.

Мамка му, мамка му, мамка му…

Трябваше да се махне оттук. Пое си дълбоко дъх, напрегна сили, изправи се и удари напуканото стъкло с ръката си в ръкавица, изкърти достатъчно голям отвор, че да вижда през него. След това стисна волана и даде газ. Фордът се плъзна настрана, но тя успя да го овладее и подкара, очаквайки всеки момент друг изстрел. В паниката си даде твърде много газ, колата попадна на леден участък и поднесе отново. Плъзна се към мантинелата над клисурата, отскочи от нея със скърцане, върна се обратно на пътя и се завъртя на сто и осемдесет градуса. Кори беше потресена, но след кратка паника осъзна, че не е ранена.

— Мамка му! — извика тя отново. Стрелецът още беше там някъде, а може би я следваше надолу по пътя. Колата бе загаснала, а страната откъм пътника беше цялата помляна, но не беше пълна развалина. Кори завъртя ключа и двигателят заработи. Подкара бавно фокуса, насилвайки се да не бърза, докато маневрира, и потегли надолу по пътя. Колата вървеше, но издаваше противен шум — изглежда някой от калниците се триеше в гумата.

Бавно и внимателно, с треперещи на волана ръце, Кори влезе в града, насочвайки се право към полицейското управление.

След като Кори попълни бланката за случило се произшествие, сержантът на рецепцията я отведе право в кабинета на началника. Очевидно вече беше важна личност. Завари началник Морис зад бюрото си, отрупано с картончета, снимки, върви, карфици и лепило. На стената зад него висеше неразбираема таблица, без съмнение свързана с палежите и убийствата.

Началникът имаше вид на съживен мъртвец. Бузите му бяха увиснали като късове лой, очите бяха потънали в орбитите, косата разчорлена. Същевременно погледът му излъчваше суровост, каквато преди нямаше. Това поне можеше да мине за известно подобрение.

Той взе доклада и я покани с жест да седне. Минаха няколко минути, докато го прочете, след това го прочете повторно и го остави на бюрото.

— Имаш ли основания да мислиш, че някой е недоволен от теб? — попита той.

Макар да беше разтресена от случилото се, при този въпрос Кори се засмя.

— Да. Всички в „Хайтс“. Кметът, Кърмоуд, Монтебело. Пък и ти.

Началникът успя да пусне лека усмивка.

— Разбира се, ще започнем разследване. Но виж… надявам се да не си помислиш, че не ни е грижа, но вече няколко седмици издирваме бракониер в този район. Убива и разчленява елени и със сигурност продава месото. Един от неточните му изстрели миналата седмица мина през прозореца на къща. Така че случилото се с теб може да е… може да е неточен изстрел на бракониер. Станало е рано сутринта — точно тогава елените и съответно бракониерите са активни. Повтарям — не твърдя, че се е случило точно това, а че е възможно… най-вече, за да ти помогна да се отпуснеш.

— Благодаря — каза Кори.

Двамата станаха и началникът й подаде ръка за сбогуване.

— Съжалявам, но трябва да задържа колата ти като доказателство, за да можем да направим балистичен анализ и да видим дали не можем да намерим куршума.

— Нямам нищо против.

— Ще наредя на някой от полицаите да те закара там, където отиваш.

— Благодаря, но няма нужда. Отивам да пия кафе в „Старбъкс“.

Докато седеше и отпиваше от кафето, Кори се запита дали наистина е бил бракониер. Вярно, че беше ядосала много хора, но това беше забравено, особено след началото на палежите и убийствата. Стрелбата срещу колата й беше опит за убийство. Каква заплаха представляваше тя, че да си заслужава подобно усилие? Началникът беше толкова претрупан — както и всички останали в полицейското управление — че тя не вярваше да проведат резултатно разследване. Ако стрелбата имаше за цел да я уплаши, това нямаше да стане. Може и да беше уплашена, но нямаше начин да бъде прогонена от града. Нещо повече — тази заплаха щеше да я накара да остане по-дълго.

Може би… наистина беше бракониер. Или някой друг местен луд. Можеше да бъде дори серийният подпалвач, който е променил начина си на действие.

Мислите й се насочиха към Стейси, която сигурно още спеше в къщата. Накрая щеше да й се наложи да слезе в града и онзи можеше да стреля и по нея.

Тя извади мобилния си телефон и набра номера й. Обади се сънлив глас, обаче щом Кори започна да й разказва случилото се, Стейси бързо се разсъни.

— Някой е стрелял по колата ти? Ще намеря този задник.

— Чакай. Не го прави. Това е лудост. Остави полицията да се оправя.

— Следите му ще се виждат в снега. Ако тръгна по тях, ще стигна до дупката, в която се е сврял.

— Моля те, не го прави. — На Кори й трябваха десет минути, за да я убеди де не го прави. Когато се готвеше да затвори, Стейси каза:

— Надявам се да стреля по моята кола. Имам няколко патрона дум-дум, които копнеят да се запознаят с вътрешността на главата му.

След това Кори се обади във фирмата за коли под наем. Агентът веднага й обясни, че началникът на полицията лично се е обадил, за да обясни задържането на колата. Колко ли ужасно е да стрелят по теб, има ли нужда от лекар… и би ли приела по-голяма кола — разбира се, на същата цена — като малка компенсация за случилото се?

Когато затвори, Кори се усмихна. На началника най-накрая бяха започнали да му растат топки.